Пръстенът на Борджиите

27.

Степни, сряда, 8 юни, 8:25 вечерта

Пендрагън спря, за да събере мислите си. Приглади коса назад, изкашля се без нужда и натисна звънеца. Сю Латимър отвори вратата. Носеше светлосиня лятна рокля, а косата й беше стегната на кок, което подчертаваше фините й скули.

— Здравей. Предполагам, че точността е част от обучението ти.

— Съжалявам, може би трябваше да закъснея, както е модерно?

Тя се засмя.

Той й подаде бутилка червено вино и букет лалета. Тя изглеждаше искрено зарадвана.

— Прекрасни са. Благодаря.

Апартаментът й беше толкова различен от неговия, че човек трудно можеше да повярва, че е в същата кооперация. Стените бяха боядисани в топли цветове, шоколадово, кремаво и резеда. Осветлението беше непряко. Цяла стена от лавици беше пълна с книги и дискове. Кухнята беше модерна и лъскави тигани и тавички висяха на куки над скъпия готварски плот. Апетитна миризма се носеше от един тиган. От радио на плота звучеше тиха мелодия, която той разпозна.

— Надявам се, че обичаш индийска храна — каза Сю и му подаде чаша червено вино.

Той се почувства необикновено спокоен. Не беше много общителен и често му трябваше време, за да се сближи с хората, но Сю беше толкова открита и сърдечна, че му се стори естествено да вдигне бариерата.

— Трябва да ти кажа, че ми се стори малко тайнствен, когато се срещнахме за пръв път — подхвърли тя, докато бъркаше кърито.

— О, това е внимателно репетирана роля.

Тя вдигна дървената лъжица и я поднесе към устата му, за да опита. Той закима одобрително.

— Е, ролята има успех. Заинтригувана съм.

Музиката от радиото заглъхна и започнаха новините. Сю точно посягаше да го изключи, когато говорителят каза: „Този следобед разследването на убийствата на двамата мъже, свързани с «Бриджпорт Кънстръкшън», тръгна по нова следа…“

— Една секунда — каза Пендрагън и тя вдигна пръст от копчето за изключване.

„Източници, близки до разследващия екип от полицейското управление на Брик Лейн, разкриха, че малко преди Амал Керим да бъде убит, на строителната площадка в Степни е разкопан човешки скелет, който е на няколкостотин години. Полицията не е съобщила подробности за откритието, но скелетът е изчезнал в нощта на убийството и се е появил отново едва тази сутрин. Намерен е в контейнер за строителни отпадъци само на стотина метра от строителната площадка. В официално изявление на полицейското управление на Брик Лейн началник Джил Хюз каза, че криминолозите изследват костите и подробностите ще бъдат разкрити едва когато разследването завърши. А сега другите…“

— Лоши новини? — попита Сю, когато видя, че Пендрагън се смръщи.

Той се усмихна насила.

— О, не съвсем. Предполагам, че трябваше да се разчуе.

— По този случай ли работиш?

— Да.

— А пристигна едва миналата събота?

— Животът на ченгето рядко е скучен.

— Очевидно! А този скелет — попита Сю, — свързан ли е с убийствата?

— Още не сме сигурни.

— В репортажа споменаха, че е открит точно преди убийството на работника.

— Така е, но това не означава непременно, че са свързани. Може да е просто съвпадение.

— Имате ли заподозрян… или мотив? О, съжалявам. Ти не можеш…

— Няма нищо, но си права, не мога да навлизам в подробности.

Тя напълни чашите и го поведе към всекидневната. Настаниха се на дивана. Сю облегна чашата на коляното си. От кухнята отново долетя звукът на пиано — една жива мазурка от Шопен.

— Работата е там, че ако откриването на скелета не е съвпадение, цялата история ще се окаже съвсем друга, нали? — Очите й проблясваха, докато се взираше в лицето му.

Правилникът изискваше да не казва и дума повече, особено за подробности от случая, които преднамерено не бяха съобщени на обществеността, но нещо неопределимо му прошепна този път да зареже правилата.

— Мисля, че си напълно права — кимна той. — Аз престанах да мисля, че това е съвпадение, още преди второто убийство.

Тя вдигна вежди.

— Така ли?

— Когато скелетът е бил разкопан, той е носел пръстен. Нямаше го, когато тази сутрин костите бяха намерени в контейнера.

— Не би трябвало да ми казваш това.

— Да, не би трябвало.

— Е, значи имаш някакъв мотив, нали?

— Възможно е. — Той отпи от виното.

— Имаше ли някакъв ритуален момент в убийствата?

— Не, защо? За какво мислиш?

Сю се вторачи в нищото за миг.

— Вестниците писаха, че първата жертва… Каалим?

— Керим.

— Да, Керим… е бил пребит до смърт. Вторият е отровен. Трябва да е пренасочване.

— В смисъл?

— Съжалявам. — Тя отново се вторачи в лицето му. — Пръстенът трябва да е ключът. Убиецът му приписва голяма важност. Няма очевидна ритуална страна в станалото, така че не става дума за култ или нещо религиозно. Това е лично пренасочване или ако повече ти харесва — личен ритуал. Убиецът има нужда от пръстена, за да извършва убийствата. Е, за второто убийство очевидно му е бил нужен.

Пендрагън изглеждаше объркан.

— Чувал съм за тази теория. Но това е много рядко, нали?

Тя сви устни и наклони глава.

— Допреди двайсет години не беше разбрана както трябва, така че множество по-стари престъпления бяха обяснени с различни мотиви. Проведох някои изследвания на криминалната психология за моя докторат. Спомням си един случай, който се вписва отлично в сценария на пренасочването.

Пендрагън направи гримаса.

— Един тип на име Хопър, Джеймс Хопър, убиец от началото на осемдесетте, от Девън. Съпругата му Джина имала любовник и нарочно направила така, че той да разбере. Смятала го за слаб и нерешителен мъж и започнала да го презира. Обличала се пред него, преди да отиде при любовника си, и го дразнела, като му показвала бельото, което само любовникът й можел да оцени.

— Да, май си спомням тази история — обади се Пендрагън. — Той я удушил с чорапите й, нали?

— Това е началото. След това убил три от най-близките й приятелки, забъркани по някакъв начин в историята. Жената, която запознала Джина с любовника й, и две други, които й помагали да се крие, докато тя не решила, че съпругът й трябва да научи и цялата история с дразненето започнала.

— И всеки път е използвал чорап?

— Да, Джеймс Хопър е приписал на найлоновите чорапи специално значение. За него те били свръхважни — средоточие на яростта му.

— Да, разбирам… — започна Пендрагън, но мобилният му телефон звънна. Той разпозна номера.

— Търнър? Да, да. Добре, ще бъда там след пет минути. — И затвори телефона.

— Дългът зове?

Пендрагън въздъхна тежко.

— Да, искрено съжалявам.