Пръстенът на Борджиите

30.

Степни, четвъртък, 9 юни, 7:10 сутринта

Джак Пендрагън се бръснеше, когато чу мобилния телефон да звъни — имаше съобщение. Прекара за последно самобръсначката по шията си, изми и подсуши лицето си, след това отиде до кухненския плот, където беше сложил телефона си да се зарежда. Съобщението беше от Колет Нюман: „Намер. нещо, което може да те заинт. Намини в лаб. Напр. към 10?“. Той изстена при вида на осакатения език. Никога нямаше да се научи да изпраща съкратени съобщения и се зачуди, че д-р Нюман е прибегнала до това. После осъзна, че всъщност не знае как да изпрати отговор, затова просто набра номера й.

Полицейското управление на Брик Лейн бръмчеше като кошер от работа. На Уайт Чапъл Лейн беше станала голяма катастрофа и имаше най-малко една жертва. Сякаш половината от полицаите в управлението бързаха да идат на местопроизшествието. Пендрагън намери Търнър в основния оперативен център пред един компютър.

— Най-накрая ми остана време да потърся нещо за пръстена, шефе. Проблемът обаче е, че не мога да добия добра представа за него от снимките. Успях да намеря симкартата на Тим Мидълтън, но дори след като извадих снимките направо от нея, не мога да видя кой знае колко.

Пендрагън се наведе над рамото му и се вгледа в изображението на екрана.

— Да, разбирам проблема.

— И то след като го прекарах през програмата за изчистване на изображението, най-добрата, която имаме. Всичко, което мога да кажа, е, че горната част е зелена!

— Добре, засега няма да се занимаваме с този въпрос. Искам да отидеш в строителната фирма „Бриджпорт Кънстръкшън“ и да уредиш срещи с преките началници на Том Кетъридж.

Пендрагън пристигна по-рано на Ламбит Роуд, където се намираше криминологичната лаборатория на столичната полиция. Сградата беше впечатляваща, а лабораторията беше известна като най-голямата и най-добрата в света. Сякаш беше вчера, помисли си Пендрагън, когато четеше в „Момчешка книга за модерната наука“ как цялата наука криминология се появява по щастлива случайност. Тя е измислена от един обикновен униформен полицай на име Сирил Кътбърт, който през 30-те години в свободното си време работил с микроскоп втора употреба, закупен за 3 лири. Началникът на столичната полиция по това време, лорд Тренчард, научил за това и посетил Кътбърт в импровизираната му лаборатория, която създал в килера на управлението. Тренчард бил толкова впечатлен от видяното, че се съгласил да бъде създадена истинска лаборатория в полицейския колеж в Хендън с бюджет 500 лири годишно. Останалото, както казват, е история.

Утринта ставаше все по-топла и според първата страница на един от таблоидите, който Пендрагън беше видял на будката за вестници, днес щеше да е най-горещият летен ден досега: „истинска жега“, пишеше там, и май щяха да се окажат прави.

След като сложи полицейското разрешително за паркиране на арматурното табло, той закрачи към реката. Пикът на движението беше преминал. Служителите вече седяха зад писалищата си, а децата бях в училищата и копнееха за междучасието, за да излязат от задушните класни стаи. Качи се на моста „Ламбит“ и пред него се появиха отблъскващите ъгловати линии на Милбанк. След като се облегна на червено-сивите перила, той се вгледа надолу по течението на Темза и пред погледа му се откри Лондон, проблясващ на безумната горещина. Отляво бяха сградите на Парламента, чиято варовикова облицовка се беше обезцветила от вековете автомобилни пушеци. Точно пред него се беше протегнал Уестминстърският мост с Каунти Хол — бившата сграда на Градския съвет — в южния му край. Над всичко се издигаше „Лондон Ай“ — огромното виенско колело, което приличаше на чуждоземен летателен апарат, кацнал на южния бряг на Темза.

Изведнъж го прободе чувство, което не можеше да определи. Беше смесица от няколко неща: носталгия, съжаление, усещане за принадлежност и да, загуба. Знаеше, че постъпи правилно, като се върна в Лондон, но щеше да му трябва време, за да се приспособи. Въпреки че това беше градът, в който бе израснал, Лондон беше чужда страна в много отношения, твърде различна от мястото, което си мислеше, че познава.

Гледката на Темза отвори сандъка със скъпи спомени. Беше гледал към реката от Докландс като дете със своя баща — сякаш в някакъв друг живот. Спомняше си как баща му каза, че реката е артерията на града. Как в старо време, както той се изрази, това бил най-бързият начин да прекосиш града и как през XIV век водата често замръзвала и хората вдигали пазарски сергии на леда.

След това беше времето, когато с Джийн идваха в Лондон и стояха на брега, наслаждавайки се на гледката. По-близки бяха времената, когато водеха децата тук. Обикновено завършваха деня на бреговете на Темза и се възхищаваха на гледката от моста „Ватерло“, на Ситито, на „Сейнт Пол“ — сградата, която някога се е издигала над всички, а сега приличаше на умислена квачка, заобиколена от своите постмодерни пиленца.

Когато се върна при лабораторията, показа картата си на рецепцията и взе асансьора до втория етаж. От охраната се бяха обадили и д-р Нюман се появи в преддверието, за да го посрещне. Носеше безупречно бяла престилка.

— Господин главен инспектор, благодаря, че дойдохте.

— Няма за какво. Съобщението подсказваше добра новина, затова аз трябва да благодаря.

Тя го поведе през летящите врати в дъното към огромно помещение. Високите прозорци гледаха към улицата. Таванът беше висок и покрит с дълги флуоресцентни тръби. Вътре беше пълно с редици метални работни маси, покрити със стъкленици и уреди. В дъното един дълъг плот се простираше под прозорците. На него бяха подредени десетина монитора. Пред тях седяха служители на лабораторията.

Пендрагън последва д-р Нюман през плъзгаща се стъклена врата в по-малко помещение. То приличаше на скъпа модерна кухня. По протежение на стената вървеше плот от неръждаема стомана, в средата имаше правоъгълна работна маса, а до стената вляво стояха две компютърни маси със съответните машини, купчини хартия и подвижни лампи.

— Още се опитваме да намерим хубава ДНК — проба — каза д-р Нюман, докато прекосяваше безукорно чистия, покрит с плочки под. — Засега още нищо, няма и необичайни отпечатъци. — Тя се отпусна на металния стол пред единия компютър и покани Пендрагън да седне на стола до нея. На лавицата имаше чинийка с три буци изсъхнала кал. До нея лежеше черно-бяла снимка. Нюман я подаде на Пендрагън, който се извъртя леко на стола си, за да я разгледа.

— Това е увеличено изображение на отпечатъка от стъпка, който намерихме на пътеката под кухненския прозорец на Тони Кетъридж — обясни д-р Нюман. — Той е само частичен, може би 75 процента от целия отпечатък, но е достатъчен, за да ни даде ясна представа за обувките, които е носил убиецът.

Пендрагън се вгледа внимателно в снимката.

— Има много странен вид.

— Така е. Ако беше оставена от цяла обувка, щеше да има много по-широк профил и в калта щяха да останат следи от грайфера на подметката. В тази проба няма никакви шарки. Един бос крак щеше да е също толкова издайнически, но и това не е.

— Каква обувка оставя подобна следа? — попита Пендрагън, като вдигна поглед от снимката и го впери в пробите от калта.

— Бих казала, много деликатна обувка.

Пендрагън замълча и отново се вторачи в снимката.

— Значи смяташ, че става дума за пантофи или нещо подобно?

— Да.

— Не може ли следата да е от Пам Кетъридж?

— Твърде голяма е.

— Ами Тони Кетъридж? Докато е поливал градината.

— И на мен ми хрумна, но проверих. Той има изненадващо малки крака за човек с неговите размери — четирийсети номер, а тези отпечатъци са номер четирийсет и четири.

— Чакай да си изясня нещата — каза Пендрагън. — Твърдиш, че който е убил Тони Кетъридж, е носил пантофи номер четирийсет и четири?

Д-р Нюман облегна лакти на плота, отпусна брадичка на преплетените си пръсти и се загледа в безукорната метална повърхност. След това, накланяйки глава на една страна, каза:

— Не мисли, че не съм обмислила всички възможности. Дори си представих как някой от съседите е прескочил оградата, за да извърши убийството. Може би става дума за любовен триъгълник с прекрасната Пам.

Пендрагън не можа да се сдържи и се засмя.

— Обаче нещата стават още по-необичайни, защото профилът на отпечатъка не е от обикновен пантоф, каквито носиш вкъщи, за да си починат краката ти. Има формата на луксозна пантофка.

— Луксозна пантофка?

— Да, официална пантофка, нещо много изящно. Вероятно за театър и приеми.

Пендрагън я изгледа смаяно.

— Като използвах микроскоп с висока резолюция, открих това. — Тя отведе Пендрагън до една работна маса, върху която стоеше много голям микроскоп с огромни, прилични на бинокъл окуляри. — Хвърли един поглед — покани го тя и му показа как да използва окулярите.

— Ако не бъркам — продължи д-р Нюман, — това е златна нишка. Много е скъпа и не можеш да я намериш при летните разпродажби в кошовете на „Теско“.

Когато се върна в управлението, екипът го очакваше. Джес Търнър беше закачил снимките от последното местопрестъпление заедно с увеличена снимка на усмихващия се Тони Кетъридж, направена това лято.

Пендрагън не се извини за закъснението, а направо се залови за работа.

— Добре — започна той и огледа помещението. Всички бяха тук: Тауърс и Грант, сержантите Тачър, Викърс и Роз Маклиби. Кацнала на крайчеца на едно бюро, началник Хюз изглеждаше безучастна. — Позволете ми да ви въведа набързо. Както знаете, Тони Кетъридж беше строителен техник на проекта на Фримли Уей. Готвел се да си легне рано, когато е убит в кухнята на жилището му. — Той почука по снимката. — Изглежда е имало съвсем малко борба. По гърба на жертвата има натъртвания, но под ноктите няма кожа или косми. На гърлото му има малка драскотина. Най-интересната особеност обаче е раната от убождане на лявата му подмишница. Същата като онази, която намерихме на тялото на Тим Мидълтън. Според първоначалните резултати на д-р Джоунс, Тони Кетъридж е отровен със същата или много подобна смес от химикали, които убиха архитекта в „Ла Долче Вита“. Изглежда отровата е въведена по същия начин — вероятно с подкожна инжекция.

— Но как убиецът е успял да използва инжекция в ресторанта? — попита сержант Маклиби.

— Честно казано, на този етап нямам ни най-малка представа — отговори Пендрагън.

— Това е смешно — обади се Тачър. — Никой не може да бъде убоден с игла и да не разбере.

— Да, сержант, съгласен съм. Това е друга от твоите главоблъсканици. Може би трябва да насочиш аналитичните си способности към нейното разгадаване.

Търнър хвърли самодоволен поглед на Викърс.

— Какво откриха съдебните медици? — обади се началник Хюз. — Нещо полезно?

— Тази сутрин се отбих в лабораторията. Още опитват да намерят добра ДНК — проба, но изглежда убиецът е бил крайно внимателен. Естествено, няма отпечатъци.

— Ясно.

— Обаче са установили нещо много важно.

Двама от офицерите, които дотогава съзерцаваха краката си, вдигнаха едновременно глави. Пендрагън подаде една флашка на Търнър и го помоли да я включи в компютъра на интерактивната дъска, която беше закачена до дъската със снимките на Кетъридж. Търнър пъхна малкото устройство в слота, набра няколко команди на клавиатурата и седна на мястото си. На дъската се появи огромно изображение.

— Това е частичен отпечатък, който д-р Нюман е открила в мократа кал върху пътеката на Кетъридж близо до задната врата — каза Пендрагън. — Тъй като напоследък беше много сухо, наистина става дума за невероятна находка. Очевидно нашият нападател е влязъл в градината през оградата на съседа и без да знае, е стъпил на прясно полятата цветна леха.

— Но нали е забранено използването на питейна вода! — избъбри Джими Тачър.

Неколцина от колегите му се засмяха и Джими се изчерви.

— Глупакът на Степни — измърмори Джес Търнър и мушна сержанта в ребрата.

Тачър направи гримаса и каза тихо:

— Майната ти.

— Да — продължи Пендрагън, без да се обръща конкретно към някого, — с това извадихме късмет.

— Не е ли възможно онзи, който е поливал, да е оставил отпечатъка? — обади се Кен Тауърс.

— И аз зададох същия въпрос на доктор Нюман — отговори Пендрагън. — Но това е отпечатък от обувка 44 номер, а Кетъридж е носил 40. Нещо повече, отпечатъкът не е от ботуш или обикновена обувка, а от пантофка. Формата е издължена, но тясна, подобно на балетна обувка или сандал.

Викърс понечи да каже нещо, но Пендрагън вдигна ръка.

— Има още. Сержант, би ли показал следващото изображение?

Търнър се беше сетил да вземе дистанционното и сега само трябваше да натисне бутончето. На дъската се появи самотна златиста нишка.

— Д-р Нюман откри това в пробата от калта. Това е златна нишка.

Джил Хюз се беше вторачила напрегнато в снимката, опряла брадичка на юмрука си.

— Това е пробив — каза тя на присъстващите. — Тези неща са скъпи. Не може да има твърде много такива обувки. Трябва да проверим производителите, търговците…

— Вече е направено мадам — прекъсна я Търнър. — Главен инспектор Пендрагън ми звънна от колата, когато се връщаше от лабораторията. Аз проведох търсене в интернет. На отпечатъка съответства балетна пантофка. В Лондон има четири производителя и двайсет и шест магазина, като изключим тези, които правят балетни пантофки за начинаещи по пет лири чифта. След обедната почивка ще ги обиколя.

— Добра работа, сержант — кимна Хюз. — Пендрагън, някакви идеи за възможни заподозрени?

Той поклати глава.

— Не разполагаме с нищо конкретно. Нямаме свидетели, само този отпечатък.

— Добре, да се надяваме, че ще изскочи още нещо — отговори Хюз. — А съпругата? Всички познаваме статиката на убийствата, извършени от така наречените „любими хора“.

— Нямаме никакви доказателства. Изглежда бракът им не е бил от най-сполучливите, но това едва ли е мотив. А и Пам е… как да се изразя?

— Луда — прекъсна го Търнър.

Всички се засмяха, освен Пендрагън и Хюз.

— Имаш предвид историята с кръстовете? — попита Хюз. — Бях информирана за това.

— Тя е маниакално религиозна — кимна Пендрагън. — Но както вече казах, това не е…

— Но пък звучи доста уклончиво, не мислиш ли?

— Аз я разпитах в къщата. Не мисля, че е убила съпруга си, но е замесена косвено.

— Какво искаш да кажеш? — попита инспектор Грант.

— Тя знаеше за скелета. Според нея Тони Кетъридж е посетил строителната площадка в девет и половина или десет. Най-малко четири часа преди убийството на Керим. Очевидно е скрил скелета под контейнера, който им служи за барака, а след това го е прибрал в багажника на колата си, за да го изхвърли по-късно в контейнера за строителни отпадъци. Пам Кетъридж беше ужасена, че смъртта на мъжа й може да е свързана с тази на Керим и Мидълтън. Не спря да повтаря, че е съгрешил. Изглежда си мисли, че убийството на Тони Кетъридж е нещо като Божие отмъщение.

— Нали ви казах — луда — отбеляза Търнър.

— Мисля, че трябва да бъде доведена за разпит — обяви Хюз.

Пендрагън вдигна рамене.

— По мое мнение това е загуба на време, но както искаш.

— Нещо ново за скелета? — смени темата началничката, защото искаше да ускори нещата.

— Той е в криминологията. Но там са прекалено заети със скорошните покойници.

— Но очевидно има връзка, нали?

— Да…

— А пръстенът? Още ли няма следа от него?

— Не.

— Ясно.

В помещението настъпи тишина.

— Добре — обади се Пендрагън след няколко неловки мига. — Роб, бих искал ти и сержант Маклиби да разговаряте с госпожа Кетъридж. Идете у тях. Няма защо да я влачим тук. — Стрелна поглед към Хюз, после се обърна към Викърс и Тачър. — Вие проведете още едно подробно претърсване на района около контейнера. Ако пръстенът е там, искам да го намерите. Кен, ти ще идеш в „Бриджпорт Кънстръкшън“. Трябва да има някаква връзка с тях. Всички жертви са свързани с фирмата, а двама са били нейни служители. Джес, ти ще продължиш с пантофките. Ще се съберем тук в шест. Искам отговори, разбрано? — Той се обърна към бялата дъска, за да огледа отново снимките, докато останалите излизаха.

— Джак, аз… — Хюз стоеше на половин метър зад него.

— Не ми харесва да се отнасят така с мен пред екипа ми.

— Съжалих на мига, когато го казах.

Той я изгледа студено.

— Извинението е прието. — Обърна се и отиде в кабинета си, без да погледне назад.

Пендрагън седеше зад бюрото си вторачен в нищото, когато Търнър почука на вратата и влезе.

— Лош момент? — попита той.

— Не, какво става?

— Шефе, нали каза, че Джоунс е открил четири химикала в отровата, която уби Тим Мидълтън, и че отровата, използвана при Кетъридж, е същата или много подобна.

— Да.

— И два от химикалите са арсеник и как беше… камринол?

— Кантаридин.

— Аха… защо им слагат толкова трудни имена? Арсеникът и кантаридинът са много лесни за набавяне. Но останалите два: абрикова киселина и… как беше четвъртият?

— Олеандър.

— Да. „Гугъл“ вероятно ще ни помогне да разберем къде можем да ги намерим.

— Търнър, схващам идеята ти, но те са толкова неизвестни, че не виждам как ще успеем да проследим откъде са дошли. Не е като със златните пантофки. Може някой да е внесъл тези химикали в страната преди десет години и ние няма да можем да го установим.

— Добре де, може да си прав, но другите два?

— Продължавай.

— Ти предположи, че кантаридинът се използва в някакво секс лекарство.

— Испанската муха.

— Е, защо да не потърсим в мрежата за доставчиците?

— Смятам, че ще намериш стотици и дори да стесниш бройката, това вероятно ще са фирми от по един човек, работещ в някой гараж в Стоукс. Но… — Пендрагън замълча за секунда, — всъщност може и да си напипал нещо — призна той.

— Какво, шефе?

— Другата съставка на отровата.

— Арсеникът?

— Да. Сигурен съм, че наскоро четох нещо за него. Той не е просто старомодна отрова.

Търнър заобиколи бюрото на Пендрагън и започна да чука по клавиатурата на компютъра.

— Има лесен начин да разберем.

Главният инспектор въздъхна.

— Разбира се, а аз седя и си мисля, че трябва да отскоча до библиотеката. Никога няма да свикна с тези неща — добави той и кимна към монитора.

— Разбира се, че ще свикнеш, деденце — засмя се Търнър. След няколко секунди „Гугъл“ му съобщи, че има около сто милиона връзки към думата „арсеник“. След това той написа „арсеник + употреба“. Това стесни кръга до малко под четирийсет милиона. Търнър запрехвърля страниците и още на петата попадна на страница, озаглавена „Арсеник, употреба в стъкларската промишленост“.

— Това е! — заяви Пендрагън. — Разбира се! Хайде да проверим дали в района има производители на стъкло.

Търнър набра подходящите думи за търсене и на екрана изскочи дълъг списък с производители на стъкло в Източен Лондон. По-голямата част от тях бяха исторически или на страници без връзка с търсенето, но десетото попадение беше „Мурано Глас, Великобритания“ — фирма, специализирана в производството на стъкло, която се намираше на Къмършъл Роуд.

— Добра работа, сержант — каза Пендрагън, докато вземаше сакото си от облегалката на стола. — Върни се към издирването на златните пантофки. Ще се видим по-късно.