Пръстенът на Борджиите

47.

Сю Латимър отвори вратата на жилището си и се усмихна широко.

— Джак — каза тя и го целуна по бузата. След това изпъшка и отстъпи, притискайки ръка към ребрата си.

— Значи още те боли? — попита Пендрагън и се вгледа в лицето й. Имаше голяма лепенка на темето, а едната й буза беше насинена.

— Какво носиш?

Пендрагън погледна предметите в ръцете си.

— Това — обясни той, докато й подаваше пластмасовия цилиндър — е малко пилешка супа от моя любим деликатесен магазин. Казаха, че е много подходяща за лечение на счупени ребра. А това… няма ли да ме поканиш да вляза?

— О, извинявай. — Тя отвори вратата широко и той остави голямата кутия на кухненския плот.

— Това ти трябва да отвориш.

— Какво е? — попита тя с блеснали очи.

— Хайде, нека да помогна на инвалида — каза Джак и й подаде кухненската ножица от поставката.

Тя сряза хартията и отвори кутията — вътре имаше скъп грамофон. Сю плесна с ръце от радост.

— О, Джак, толкова си внимателен. — Тя тръгна да го целува, но се спря и му прати въздушна целувка. — Благодаря ти!

— Удоволствието е мое — отговори той. — Ще ти го монтирам. Когато идвах на вечеря, забелязах, че имаш сидиплейър. Лесно ще свържа грамофона към него и тогава ще можеш да слушаш музиката както трябва — на винил.

Сю го погледна колебливо и го покани да седне на дивана.

— Значи — започна тя, докато се отпускаше бавно да седне — пръстенът отново е изгубен?

— Така изглежда. Тялото на Пам беше намерено, но от Рейнър няма следа.

— Но как се е докопал до пръстена?

— Твърди, че го насочвала „божествената“ Лукреция.

— Да, естествено. Че кой друг?

— Всъщност е подходил като професионален археолог. В лабораторията му намерихме бележки. Очевидно преди години е попаднал на частен дневник в архивите на Британската библиотека. Дневникът бил на благородник на име Томас Марчмейн, който описал как неговият близък приятел Уилям Антъни бил убит в гостилницата „Сивият пътник“. Бил убит в деня, когато получил тайнствен пръстен лично от кралица Елизабет Първа. За него се говорело, че е принадлежал не на кого да е, а на Лукреция Борджия. Рейнър намерил мястото на „Сивият пътник“ в местните регистри. Научил, че там има стара викторианска къща и убедил собственика да продаде парцела. Същевременно бил близък приятел с изпълнителния директор на „Бриджпорт Кънстръкшън“. Знаел, че фирмата търси места за строителство около Майл Енд Роуд. Сякаш е подготвял частни разкопки. Професор Стоукс е направо извън себе си. Не може да повярва какви материали има Рейнър в малката си лаборатория.

Сю поклати глава.

— Класическо маниакално поведение. Жалко, че човекът е мъртъв. Щеше да се получи интересно изследване.

Пендрагън вдигна вежди.

— Това е една гледна точка. — После продължи по-ведро: — Както каза снощи в ресторанта, това не беше обикновена седмица. Ще се срещна с екипа за малко празненство. Смяташ ли, че ще можеш да дойдеш да пийнем в някоя кръчма?

— Шегуваш ли се? С най-голямо удоволствие. Мразя да съм вързана вкъщи, дори със счупено ребро.

Изминаха пеша краткото разстояние до заведението. Малката градина беше пълна с маси, около които се бяха събрали семейства. Децата бъркаха в пликчета с пържени картофки, а родителите им се наслаждаваха на неделно питие под лятното слънце. Общото помещение беше пълно и шумно, както обикновено. Посетителите се бяха облегнали на бара, а групичка любители на дартс се бяха събрали пред мишената. Плазменият телевизор беше включен на съботния мач от първата лига. Когато влезе в кръчмата, Пендрагън се сети как само преди седмица тук беше научил за убийството на Том Мидълтън. Последните седем дни бяха прелетели като експрес. Видя екипа от управлението. Джес им махна и посочи два стола. Около масата се понесоха весели викове, когато главният инспектор се отпусна на стола. Роб Грант го потупа по гърба.

— Благодаря — кимна Пендрагън и огледа усмихнатите лица. — Мисля, че постигнахме онова, което наричат резултат.

— Значи, шефе, сега е твой ред — обяви Кен Тауърс.

Пендрагън се засмя и се обърна към Сю, поклащайки глава.

След няколко минути се върна с голям поднос, пълен с чаши. Роз Маклиби отчаяно се опитваше да разчисти малко място и помоли Търнър да й помогне. Джак подаде питие първо на Сю. Когато всички се оказаха с чаши в ръцете, Джак вдигна своята.

— Поздравления за добре свършената работа — каза той. — Наздраве! — Отпусна се на стола си и отпи от бирата.

— Точно навреме, сър — обяви Търнър.

— За какво?

— Кен смята, че има такава гатанка, че може да победи всички останали.

Пендрагън се обърна към инспектор Тауърс и отпи още една глътка.

— Добре, дай да я чуем.

— Не само е най-добрата, но е и много актуална.

— Ооо! — извикаха в един глас трима от екипа.

— Добре. Един мъж отива на купон и си пийва малко от пунша. Тръгва си рано. Всички останали на купона, които пият от същия пунш, след това умират от отравяне. Защо мъжът не е умрял?

— Какво? Мисля, че това е съвсем очевидно — обади се Джими Тачър. — Първият тип е сипал отровата в пунша, след като е пил от него.

— О, Джими, имай малко повече търпение.

— Добре де, ще млъкна — съгласи се Тачър смутено и отпи голяма глътка бира.

Около масата настъпи тишина.

— Значи първият мъж не е убиец, така ли? Кен, не забравяй, че трябва да отговаряш честно — каза Маклиби.

— Знам. Не, не е.

— Някой друг е сипал отровата, след като първият е пил?

— Не.

— Шефе? Много си тих — внезапно се обади Търнър. — И тази ли си чувал в университета?

Сю се усмихна и погледна Джак. Той отпи още една глътка, преди да отговори:

— Не, всъщност не съм я чувал преди. Но мисля, че мога да се пробвам с отговора.

Всички впериха очи в него.

— Мисля, че отровата се е съдържала в ледените кубчета в пунша. Когато първият човек е пил от него, отровата още не се е била „размразила“. Но по-късно, когато ледът се е стопил, тя е попаднала в пунша и е убила останалите гости.

Пендрагън остави чашата си на масата и всички погледи се насочиха към Кен Тауърс, който криеше лице зад халбата си. След миг изстена и остави бирата на масата.

— Покланям се пред теб… о, господарю — каза той и вдигна очи към някого, който се приближаваше зад Пендрагън.

Главният инспектор усети, че някой го потупва по рамото. Обърна се и видя началник Джил Хюз.

— Жалко, че не можеш да разрешаваш и истинските случаи толкова бързо — каза тя усмихнато. — За мен джин с тоник. Предварително благодаря, Джак.