Пръстенът на Борджиите

20.

Париж, март 1589 г.

Останахме у алхимика още два дни и две нощи. Той искаше да се увери, че неговата помощ за нашата физическа промяна е била резултатна и че извлеците, които ни беше дал, и химикалите, използвани, за да променят косите и кожата ни, няма да изчезнат бързо. Трябва да добавим и факта, че времето пак се влоши.

Жената, която бях видял, когато се свестих, се грижеше добре за нас. Казваше се Катрин и беше пра праплеменница на Корнелий Агрипа. Тя беше дружелюбно и нежно момиче, само на седемнайсет лета. Когато за пръв път я видях, сметнах нейното лице за много привлекателно, макар че бях болен и в унизително състояние. Красотата й обаче нарасна, когато я видях с напълно възстановено зрение. За мен Катрин имаше лице на Мадона. Походката й, гласът й, интелигентното й поведение — тя наистина имаше вид на излязла от картина. Но не можех да примиря това с факта, че бе помощник на своя чичо и му помага в онова, което смятах за дяволско изкуство.

През нашата последна вечер в дома на Агрипа не можах да устоя и повдигнах този въпрос. Себастиан беше заспал в съседната стая и Катрин беше дошла да донесе извлека на някакво лекарство, което трябваше да взема.

— Не се ли страхуваш за душата си? — попитах аз направо.

Тя изглеждаше учудена и понечи да си тръгне, но нещо я накара да остане. Поканих я с ръка да седне до мен на леглото.

— Отче, ти не разбираш — отговори тя след миг колебание. — Моят чичо не е злодей.

— Катрин, не можеш да кажеш, че онова, което върши, е дело на добър християнин, нали?

— Моят чичо е добър и вярващ католик.

— Черното изкуство и Божият път са непримирими. Знаеш това.

— Моят чичо не е магьосник.

Аз я погледнах невярващо.

Тя се изправи.

— Моят чичо вярва, че търсенето на познания и разбирането на природата не трябва да бъде ограничавано от тесния човешки кръгозор.

— Църквата смята алхимията за ерес.

— В Библията не се казва, че е грешно да вариш химикали или да изучаваш естествената философия, търсейки познания за света, който Господ е сътворил.

— Библията не е книга с неограничена дължина, макар да съдържа безкрайна мъдрост — отвърнах аз, започвах да се дразня. — Затова са ни дадени църковни водачи и Бог говори чрез устата на Светия отец в Рим. Има много неща, които ние трябва да тълкуваме и за които трябва да вадим наши собствени заключения. Не всичко е изяснено за нас, нито пък щеше да ни е от полза, ако беше така.

— Тогава един алхимик е еретик или не, в зависимост от това дали вярва истински. Просто въпрос на подбуди. Доброто е в основата на всичко, което чичо прави.

— Ти смяташ, че варенето на отрови и извършването на убийство са… — Замълчах, защото осъзнах какво казвам.

Катрин ме гледаше със странна смесица от съжаление и съчувствие.

— По този въпрос нашият отец Белармино изясни кое е добро и кое — зло, отче Джон. Въвеждането на еретиците в Едната Истинска Вяра, независимо дали чрез убеждаване или смърт, когато на изгубената душа може би ще бъде дадена последна възможност за изкупление, е наш дълг. Убийството на еретик не е убийство, а добрина.

— Да — кимнах аз след дълго мълчание. — Сам Белармино ни насочи към теб и твоя чичо. Извинявам се. Беше погрешно да хвърлям обвинения върху чичо ти и да поставям вярата му под съмнение. Твоят чичо е Божи служител, каквито сме и ние, той трябва да използва талантите си за напредъка на Божието дело, както и аз. А ако на страхливците им се струва, че извършваме смъртни грехове, за да ускорим едно по-голямо добро, така да бъде. В деня на Страшния съд Всемогъщият Бог ще разбере… и ще прости.

Спомням си малко за пътуването от дома на Корнелий Агрипа до пристанище Кале и съм изтрил напълно спомените за пътуването по море, което започнахме оттам. Винаги съм се страхувал и отвращавал от морето. Още като дете, когато си играех на брега в Съфолк, не се доверявах на присъщата на вълните необузданост, на яростта на водата.

Когато наближихме Дувър, до нашия кораб се залепи митнически съд и ни съпроводи в пристанището. Пристигането ме изпълни с тревога, но не мога да отрека, че пристанището на Дувър беше впечатляваща гледка. Районът около пристаните беше много стар, но строителството на пристанището беше завършило само преди десетина години. Два големи вълнолома се простираха откъм страната на кея като големи челюсти. Когато пристигнахме, вече се беше стъмнило. От града, който лежеше на североизток от нас, се виждаха само няколко светлини, а в края на кея имаше огън, който никога не оставяха да загасне.

Четирима митничари се качиха на кораба ни. Претърсиха целия съд и провериха товара: подправки и коприна от Генуа, клетки с екзотични птици, за които капитанът твърдеше, че произхождат от Китай. Митничарите много харесаха създанията, защото имаха най-красивото оперение с цветовете на дъгата. Птиците бяха шумни, крякаха и пищяха и дори наподобяваха човешките думи, сякаш бяха обсебени от дявола.

Таях напразна надежда, че митничарите ще бъдат толкова заинтересовани от екзотичните птици, че няма да ни забележат. Сред екипажа от двайсет души имаше само неколцина пътници, включително Себастиан и аз самият. Разбира се, всички бяхме подложени на продължителен разпит и поискаха от всеки да покаже своите документи.

Ние бяхме заминали за Париж под маскировката на обикновени търговци на коприна, отиващи на панаира в Монмартър. Обаче както ни даде нови лица, маестро Агрипа беше съчинил цяла нова история за нас. Той ни превърна в английски търговци, които са ходили в Европа, за да проверят възможността за внос на вещество, което се нарича каламин. Този материал е важен за производството на месинг — търговски интерес, който точно сега беше започнал да нараства в Европа. Алхимикът беше избрал тази история, защото беше сигурен, че е подходящо неразбираема и ще ни спести необходимостта да се разпростираме върху подробностите на търговията с коприна или вноса на подправки.

Получи се. Когато единият от митничарите взе да ни разпитва за нашата търговия, не беше трудно да го отегчим с ентусиазма си относно техническите свойства на каламина. Колкото до пръстена и отровата, която Агрипа дестилира, страхувах се, че те ще ни причинят бъдещи проблеми. Съветът на алхимика по въпроса беше доста прост: „да е на показ“, каза той с хитра усмивка. Затова носех пръстена. Неговият огромен кръгъл смарагд биеше на очи, но аз изиграх измамата. Отровата беше по-тревожеща. Себастиан я носеше под наметалото си, но бяхме подложени на унижението на обиска и намериха стъкленицата. Себастиан обаче се беше подготвил с подходяща история. В малката стъкленица имало италианско лекарство за подагра с много остра и отвратителна миризма, обясни той и митничарите се задоволиха с това.

Те бяха щателни, това не може да се отрече, и ние много добре осъзнавахме, че мнозина от служителите в Дувър работят и като шпиони за Уолсингъм. Привидно на лов за контрабанда, те бяха в пряка връзка с шпионската мрежа на Главния секретар и горяха от желание да вкарат в примката симпатизанти на Филип Испански и католически мисионери като Себастиан и мен. Тази бдителност на англичаните се беше увеличила много през последните няколко месеца, откакто испанците видяха гордата си армада унизена от военния флот на Елизабет в английски води.

Стана полунощ, докато нашият кораб бъде освободен да продължи пътя си, и над Лондон вече се съмваше, когато се носехме по протежение на десния бряг на Темза. Прехвърлихме се на една ладия, която заплава на запад по реката и под Лондонския мост.

Живял съм няколко години в Лондон, преди да замина за Рим, но през сравнително късото ми отсъствие градът се беше променил. От реката виждах новите строежи, а старите сгради бяха променени и разширени. Самият Лондонски мост гъмжеше от живот. Големи къщи се издигаха от двете му страни, а някои сгради бяха построени направо над водата. Не малко от тях изглеждаха опасни. На брега на Темза също бяха построени сгради, и то толкова близо до водата, че горните им етажи се издаваха над течението.

Ладията пресече водите към южния бряг и района, известен като Саутуарк. Там къщите бяха струпани толкова близо една до друга, че беше трудно да си представиш как хората се разминават между тях. Едва когато нашият малък съд пристана, можахме да различим тесните тъмни улици между дъсчените къщи.

Аз погледнах назад към северния бряг и видях, че оранжевата светлина на утрото носи нов ден над този голям град. Пред мен лежеше Лондон. На запад реката извиваше, за да мине покрай Уестминстър, на изток Лондонската кула се издигаше над бедняшки покриви. Точно напред имаше огромно струпване от различни сгради: ковачници, кръчми, пекарници, свещоливници, бояджийници, обущарници и публични домове — всяка, свързана с елемент от живота на хората, струпани на няколко квадратни километра. Над тях се извисяваше огромната катедрала „Сейнт Пол“, която някога беше в центъра на католическия живот в града. Сега тя бе собственост на новата религия, узурпирана от еретици, които наричаха себе си вярващи. Сградата още внушаваше страхопочитание — квадратната й кула бе по-висока от всяка друга сграда в цял Лондон. Тя ще пребъде, помислих си аз, докато слизах от ладията. Това ще е последната издигаща се сграда в тази страна и с Божията благословия аз ще я върна към нейното истинско предназначение — място за богослужение на Единствената Истинска Вяра.

Когато със Себастиан слязохме на сушата, изпитах голямо облекчение. Зная, че мъжете трябва да пътуват по море, но това не е за мен. Двама прислужници намериха нашите чанти в купчината на носа на ладията и ги свалиха на кея. Аз им дадох един фартинг и видях млада жена да се приближава към нас. Изглежда беше от простолюдието, защото носеше раздърпани одежди от груби тъкани — смесица от сив и кафяв вълнен плат. Черната й коса беше почти изцяло скрита под мръсно тъмнокафяво боне. Единствената й впечатляваща особеност бяха интелигентните зелени очи. Беше се задъхала леко.

— Моля за вашето извинение, господа — започна тя с нежен глас и лек ирландски акцент. — Бях задържана от домашни въпроси. — Като видя нашите учудени изражения, жената се огледа набързо и каза: — Вие ме очаквахте, нали? Господин Гапиар ми изпрати бележка, че имате нужда от подслон. Или сте променили плановете си?

— Не, не — побърза да каже Себастиан. — Разбира се, че не сме. — Той ми хвърли чантата и едва не ми изкара въздуха.

Момичето се засмя, но бързо се овладя.

— Извинете, господине.

— Няма защо да се извиняваш — усмихнах й се аз.

— Как се казваш?

— Ан, господине. Ан Дохърти.

— Е, Ан, хайде, води ни.

Саутуарк беше започнал да се събужда. От реката до платното на Кент стрийт се простираше пазар. Сергиите, наредени по протежение на улицата, бяха пълни със зеленчуци, риба и хляб. Зад мен се чу вик и аз едва не се сблъсках с момче, което буташе количка, пълна с картофи. То зави и изчезна в един тесен пасаж.

Този лондонски квартал имаше най-лошата слава в целия град. Въпреки че преди бях живял в относително бедния квартал Чипсайд, на север от реката, моите съседи и аз смятахме хората, принудени да живеят в Саутуарк, за най-нещастните души. Основната причина за лошата слава на района беше изобилието от вертепи, бирарии и дупките, където се играеше комар. Това беше място, което лицемерите, наричащи себе си пуритани, естествено презираха. Те бяха най-лошата порода, родена от новата религия. Докато крачехме по започващите да просветват улици, аз си спомних памфлета, публикуван от един такъв невежа, който беше толкова глух за радостите на живота, че се почувствал обиден от най-простите удоволствия на онези, които живееха и работеха в Саутуарк. Ако не ме лъже паметта, беше изсипал цяла тирада срещу злините на един от новите театри в квартала: „Там имаше танци, музика, шеги и веселие — всички неща, на които подведеното паство се наслаждава, но пастирът осъжда“. Аз също вярвам в приличието и умереността, но нямах време за заблуди като неговите.

Трябва да кажа, че със сигурност не бих избрал да стоя там, ако зависеше от мен. Това беше опасно и пълно с насилие място, където човек трябва да бъде непрекъснато нащрек за джебчии и където бройката на скитниците надвишава тази на хората, работещи честно, за да си плащат наема. Разбира се, имаше важна причина, помислих си аз със скрита усмивка, толкова малко лондончани да живеят от тази страна на Темза и тя беше, че в района имаше не по-малко от четири затвора.

Ан вървеше бързо и очевидно познаваше живота на улицата. Въпреки че беше само една крехка жена, изглеждаше съобразителна и достатъчно наблюдателна, за да отблъсква онези с лоши намерения. Завихме по тясна улица и поехме в южна посока по лъкатушещи улици. Много от къщите тук бяха в лошо състояние. Деца в дрипи играеха в сенките на тези бордеи, като избягваха лайната и старите кучешки кокали.

След известно време изгубих представа за посоките и вече не знаех дали се отдалечаваме от реката, или сме завили обратно. Обаче Ан вървеше уверено, като поглеждаше през рамо, за да се увери, че не изоставаме. Ако я бяхме изгубили от поглед, не съм сигурен, че щяхме да намерим обратния път до реката, и още по-несигурно беше дали ще успеем да се измъкнем, без да ни прережат гърлата в някой тъмен пасаж.

Чухме шума, преди да видим неговия източник. Ан реагира първа. Тя очевидно разпозна гласовете и се втурна към тях надолу по тясна улица. Ние хукнахме след нея и влязохме в малък двор, където бяхме посрещнати от много объркваща гледка.

Двама мъже с униформи на Кралската гвардия, единият от които с извадена сабя, влачеха някакъв младеж към една от къщите. Момчето пищеше и викаше, но беше невъзможно да се разбере какво казва.

Бързо стана ясно, че е идиот или обладан от демони.

Ан стигна до момчето и започна да ругае единия от пазачите, като го удряше по гърдите. Пазачът се изненада и изпусна момчето. То се опита да избяга, но другият пазач беше твърде бърз, препъна го и то падна по лице в една локва. Докато се изправяше, пак занарежда. Аз чух няколко думи: „Бог ще ме защити… дяволи такива… Светата майка ме пази“.

Пазачът, който отблъскваше юмруците на Ан Дохърти, спечели надмощие. Хвана китката й, когато тя стрелна юмрук към лицето му, изви я назад и я накара да изпищи. Аз понечих да ида да й помогна, но Себастиан ме задържа с желязна хватка. Погледнах го в очите, усещайки се пламнал от гняв, но неговото изражение беше не по-малко бясно. Това ме накара да спра.

Пазачът, който беше извил назад ръката на момчето, най-неочаквано го блъсна отново в калната локва.

— Хайде — изръмжа той на своя другар. — Малкото лайно не си заслужава. — Ритна момчето в корема, а другият стовари юмрук в лицето на Ан и тя политна назад, препъна се в момчето и се стовари тежко в калната локва.

— Друг път не позволявай на това разядено от шарка копеле да вдига шум — каза първият пазач и се изплю. След това се обърна и двамата си тръгнаха.

Аз се втурнах към тях и помогнах на Ан да стане, докато момчето само се надигна.

— Какво стана? — попитах. — Защо тези мъже бяха тук?

Ан беше цялата в кал и мръсотия, от устата й течеше струйка кръв, но беше несломена. Очите й пламтяха от безсилие и гняв. Тя измъкна ръката си от моята и рязко се завъртя.

Аз я дръпнах да се обърне към мен.

— За какво беше това?

Очите й се насълзиха.

— Бяха дошли за Антъни — обясни тя, ридаейки. — По-скоро бих умряла, отколкото да позволя да го вземат.