Пръстенът на Борджиите

24.

Сержант Джес Търнър живееше в общинско жилище в една пряка на Майл Енд Роуд. Дори на ярката слънчева светлина подобният на кула блок изглеждаше мрачен. Апартаментът на Търнър беше на четвъртия етаж на „Малибу Хаус“ — седеметажна кооперация, построена в средата на 60-те. Докато натискаше бутона за асансьора, Пендрагън се запита дали авторите на градския устройствен план просто са се забавлявали, или това смешно име се е родило от искрената им вяра, че строят един бъдещ рай. Каквато и да беше причината, курешките на гълъбите и пушекът от колите имаха последната дума.

Асансьорът беше повреден от няколко месеца и Пендрагън пое по стълбите. Подобно на останалата част на сградата, и те бяха направени от прости бетонни блокчета. Стълбищната шахта беше покрита с графити и вонеше на бира и урина. Чу се плач на бебе и груб мъжки глас, който изкрещя нещо неразбираемо. Звуците от няколко различни телевизионни станции се сблъскваха ужасяващо. На четвъртия етаж зави по открит коридор. Преброи поне половин дузина сателитни чинии, закрепени с винтове за тавана. Всички стърчаха над паркинга долу. Една изключително дебела жена, лапнала ръчно свита цигара, простираше някакви сиви дрехи на импровизиран простор. Главният инспектор й отправи дружелюбна усмивка, а тя го изгледа навъсено. След няколко врати стигна до номер 451, почука и се обърна, за да види как жената го изучава подозрително.

Вратата се отвори и Пендрагън с изненада видя жена в инвалидна количка. Беше страшно слаба и облечена с черен анцуг. Очите й бяха бляскави и пълни с живот. Когато се усмихна, лицето й се озари. Пендрагън осъзна, че някога трябва да е била изключително привлекателна.

— Няма нищо, скъпи, позвънил си на точния звънец — каза тя.

Пендрагън зърна Джес Търнър в дъното на коридора.

— Съжалявам, аз…

Жената протегна ръка.

— Айлин Търнър. Вие сигурно сте главен инспектор Пендрагън. Надявам се, че ще влезете за чаша чай.

— Мамо, бързаме. Главният инспектор се е отклонил от пътя си, за да ме вземе.

Пендрагън се усмихна и погледна Търнър, който имаше притеснен вид. Първоначалното му намерение беше да откаже любезно, но по някаква причина прие поканата.

— Ще вляза, благодаря.

Джес се вторачи учудено в него.

— Тогава ме последвайте в кухнята — усмихна се майка му.

Айлин Търнър забута колелата на инвалидната количка към сина си, който се вмъкна в кухнята преди нея. Пендрагън ги последва, а един черен лабрадор се надигна от кошницата си и зачатка с нокти към него, размахал опашка. Той клекна и погали кучето по главата.

— Това е Бекъм — представи го Джес. — Живот си живее. Кръстих го така, докато беше паленце и Бекъм за пръв път игра за Англия. Отказах се от името заради произшествието на световното през деветдесет и осма, но скоро след това отново си върна благоразположението ми. — Той разчорли игриво козината на кучето и го целуна по главата.

— Моля, седнете — покани ги Айлин Търнър. Джес й помогна за чашите. — Е, инспекторе, как се справя момчето ми?

— Моля, наричайте ме „Джак“. Как се справя? Той е чест за полицията — обяви Пендрагън с безизразно лице.

Айлин Търнър стрелна сина си с поглед и засия.

— Радвам се да го чуя. Животът невинаги беше лесен за нас. Джес работи много здраво. — Тя подаде на Пендрагън чаша от китайски порцелан и чинийка. Той забеляза тревожното изражение на сержанта, отпи глътка и остави чая на масата.

— Прекрасно.

Бекъм седна до Пендрагън и му позволи да го гали. Айлин Търнър стигна до другия край на масата и синът й сложи чаша пред нея, оттегляйки се да изпие своя до кухненския плот.

— Джес ми каза за убийството на строителната площадка. Ужасна работа — подхвърли Айлин между няколко глътки чай. — Не мога да разбера защо хората вършат такива неща.

— Не мисля, че много хора го разбират, госпожо Търнър.

— Смятам, че е справедливо да ми казваш „Айлин“, щом аз ще те наричам „Джак“ — каза тя с усмивка.

— Добре… Айлин. С времето приех факта, че хората изнамират най-невероятни причини да убиват.

— Обикновено са свързани с пари.

— Да, или заради неща, свързани с пари: наркотици, хазарт, борба за надмощие.

— Значи престъпленията от страст са вече в миналото?

— Зависи какво наричате страст, нали? — намеси се Джес. — За много хора парите са страст.

— Джес, мили, нямах това предвид — отговори майка му. — Говорех за престъпленията в старите филми.

— Айлин, в действителния свят няма много романтика в убийствата — обади се Пендрагън. — Винаги са отвратителни и тревожещи, каквито ще да са мотивите или средствата.

— Да, сигурна съм, че си прав. — Тя се обърна към сина си. — Джес, скъпи, донеси бисквитите. Главният инспектор изглежда недохранен.

Пендрагън се засмя.

— Много любезно от твоя страна, но наистина трябва да тръгваме.

Айлин понечи да протестира, но Джес сложи ръка на рамото й.

— Мамо, съжалявам, но не можем да останем. — Целуна я по бузата, а тя го потупа по ръката и подвикна, докато той затваряше входната врата:

— Пази се.

Вече бяха на стълбището, когато Джес се обърна към шефа си:

— Зная какво си мислиш. Ние също мразим това място. Ще се измъкнем оттук до една година. Спестявам за депозит.

— Това е хубаво.

— Сигурно се чудиш какво се е случило.

Пендрагън го погледна.

— Преди шест години. Автомобилна катастрофа. Баща ми загина, а мама остана полупарализирана.

Стигнаха приземния етаж и прекосиха бетонния двор, от който се излизаше на пътя.

— Съжалявам — каза Пендрагън. — Майка ти е мила жена и очевидно е самотна.

— Правя каквото мога, сър. Точно се готвехме да се измъкнем от тази лайняна дупка, когато стана катастрофата. — Търнър махна към сивата грамада на „Малибу Хаус“, без да се обръща. На лицето му имаше болезнено изражение. — Хубавото е, че това ми даде импулса, от който се нуждаех. Бях малко хулиган преди това, а я ме виж сега. — И той пусна една обезоръжаваща усмивка. — Чест за полицията!

Точно бяха потеглили, когато мобилният телефон на Джак иззвъня. Обаждаше се Роб Грант.

— Сър, случи се нещо.

— Какво?

— Като по чудо скелетът се появи отново.

— Къде?

— Близо до Фримли Уей, но историята е дълга.

— Добре, гледай да е хубава. Ще бъда там след пет минути.

Скелетът беше намерен в контейнер за строителни отпадъци на не повече от петдесет метра от строителната площадка на Фримли Уей. Пендрагън паркира колата в края на улицата и тръгна с Търнър към групата хора, събрани около ръждивия жълт контейнер. Бяха криминолози, но от Колет Нюман нямаше следа. На улицата беше простряно голямо правоъгълно парче найлон. Двама криминолози стояха в контейнера върху купчини битови отпадъци и измъкваха парче кабел, увит около ръждив бидон. Положиха второ парче найлон в контейнера и бавно изместиха скелета върху него. След това го вдигнаха внимателно и го прехвърлиха през ръба в ръцете на двама свои колеги. Викърс и Тачър стояха отстрани и гледаха. Застанаха мирно, когато видяха Пендрагън и Търнър.

— Шефе — кимна Викърс. Той и Тачър усърдно не обръщаха внимание на Търнър, който беше застанал малко по-назад от Пендрагън.

— Какво става?

— Обади се жена от Алдърни Роуд номер седем, ето там. — Той посочи наляво. — Семейното коли донесло половин череп в кухнята. Със сержант Тачър току-що бяхме пристигнали в управлението и веднага дойдохме. Претърсихме улиците и пасажите наоколо. Преди половин час намерихме това. — Той кимна към контейнера.

— И сте претърсили този пасаж преди два дни?

— Да, сър. Контейнерът беше тук, но нямаше скелет.

— Сигурен ли си?

— Напълно — отговори твърдо Тачър. — За бога, Търнър, стига си се хилил така самодоволно…

Пендрагън се обърна, но сержантът беше въплъщение на невинността.

— Добре — каза той на Тачър и Викърс. — Очевидно някой си играе с нас. Върнете се в управлението и напишете докладите си. Ние ще поемем оттук.

Пендрагън и Търнър се приближиха до скелета и клекнаха да го разгледат.

— Няма пръстен — отбеляза главният инспектор.

— Може да го е задигнал някой, който е видял скелета в контейнера — каза Търнър.

— Възможно, но малко вероятно.

Пендрагън се изправи и се обърна към главната улица, защото видя Фред Тейлър и един фотограф.

— О, чудесно! — измърмори Пендрагън под нос.

— Това трябва да е собственикът на метакарпалната кост — обяви Тейлър, когато наближи. Обърна се, за да дари със студена усмивка Пендрагън. — М-е-т-а-к-а-р-п-а-л-на.

Тръгна към мястото, където криминолозите подреждаха костите, но Пендрагън спря устрема му.

— Господин Тейлър, това е местопрестъпление и присъствието на външни лица е строго забранено.

Тейлър се обърна към него.

— Местопрестъпление ли? Е, това ми е достатъчно. — Той кимна на фотографа, който нащрака десетина снимки.

Пламнал от гняв, Пендрагън пристъпи към двамата мъже, но после се стегна. Тачър и Викърс още бяха до контейнера.

— Сержанти, бихте ли изпратили господата до колата им? — помоли той учтиво.