Пръстенът на Борджиите

7.

Часовникът на стената показваше 11:30 сутринта, когато Пендрагън се приближи до бялата дъска в отворения край на подредените П-образно бюра. Залата за инструктаж беше малка и гореща. Един вентилатор на стойка стоеше в далечния ъгъл и от него нямаше почти никаква полза. Целият екип се беше събрал в помещението. Сержантите Розалинд Маклиби, Джими Тачър и Тери Викърс седяха от едната страна, а инспекторите Роб Грант и Кен Тауърс — от другата. Джес Търнър беше седнал на едно от бюрата точно пред Пендрагън. В задната част на помещението, близо до вратата, стоеше началник Джил Хюз със скръстени на гърдите ръце.

— Добре, нека направим едно бързо обобщение — започна Пендрагън, оглеждайки помещението. С нищо не показваше безпокойството, което изпитваше. — Всички знаете за трупа, намерен в клуба. Самоличността му е установена — Амал Керим, индиец, нает от строителната фирма „Бриджпорт“. — Той почука по снимката на мъжа. Беше паспортна отпреди няколко години, копирана и увеличена. До нея имаше снимки от местопрестъплението: трупът, прострян върху бетонен под, едната страна на лицето беше размазана. — Керим е ударен два пъти. Първо по гърлото, а след това по черепа. И двата удара са нанесени с тежък тъп предмет, вероятно парче метална тръба. — Сочеше раните на снимката, докато говореше. — Тялото му е било захвърлено във вентилационна шахта. Часът на смъртта е между един и половина и два и половина сутринта. Със сержант Търнър току-що се върнахме от местопрестъплението. Керим е участвал в сбиване на строителната площадка, която е близо до нощния клуб. Убит е на неговия покрив, а тялото му е хвърлено в шахтата. Бил е на нощно дежурство като пазач на строителната площадка.

Инспектор Грант вдигна ръка.

— Някаква представа за мотивите, шефе? Нещо ценно да е откраднато от строежа?

— Щях да стигна до това. Екипът на д-р Нюман е открил човешка кост близо до мястото, където смятат, че Керим е бил нападнат.

— Кост?

— От пръст, много стара.

— Може да е съвпадение, нали? — попита сержант Маклиби. Тя беше по-висока от половината мъже в стаята, а дългата й кестенява коса беше стегната в кок. Правата пола и безупречната бяла блуза подчертаваха стройната й фигура и оставяха впечатление за строгост.

— Добър въпрос — отговори Пендрагън. — Там има голям изкоп, дълбок най-малко десет метра. Човек никога не знае на какво ще попадне на такава дълбочина, но в този случай не е толкова просто. Разговаряхме с техническия ръководител Тони Кетъридж. Излиза, че снощи са изкопали скелет. Него е трябвало да пази Керим.

В залата настъпи тишина. Началник Хюз заобиколи бюрото и се приближи до Пендрагън.

— И всичко, което е останало от скелета, е тази кост? — Тя го изгледа подозрително.

— Така изглежда — отговори той и й подаде снимките, които беше взел от Кетъридж. — Когато са разкопали скелета, един от архитектите на проекта бил там, някой си… — той погледна бележника в ръката си — … Тим Мидълтън от „Рейнър и партньор“. Направил е снимките със своя телефон.

Хюз ги заразглежда мълчаливо, като ги подаваше на Джими Тачър, който беше най-близо до нея.

— И не са съобщили за него? — попита тя.

— Не.

— Значи мислиш, че този Керим е бил убит заради скелета? — Въпросът беше зададен от Джими Тачър. Той току-що беше предал снимките на Маклиби. Тери Викърс се надвеси над рамото й, за да погледне.

— Не съм казал подобно нещо — възрази Пендрагън. — Не бива да избързваме със заключенията.

— Обаче съвпадението е странно — отбеляза Хюз и се приближи, за да огледа отблизо снимките на трупа. — Този Тони Кетъридж даде ли приемливо обяснение защо не е докладвал веднага за намереното? Осъзнава ли, че е нарушил закона?

Пендрагън вдигна рамене.

— Каза, че не успял да се свърже с шефа си. Помислил си, че е най-добре първо да преспи с тази мисъл.

— Страхотно!

— Все повтаряше, че скелетът бил много стар — намеси се Търнър.

— О, значи това го извинява — каза Хюз малко по-високо, отколкото беше възнамерявала. Джими Тачър неволно застана мирно. Грант се изкашля и скръсти ръце на гърдите си.

— Каквито и да са били причините, това е наказуемо — добави тя.

— Да, но няма доказателства. Можем да го приберем за някаква формалност, но смятам, че ще ни е по-полезен, ако си затворим очите. Нека играем кротко с него. Поне в началото — каза Пендрагън.

— А какво е това? — попита Маклиби, която отново разглеждаше снимките и сочеше пръстена на ръката на скелета.

— Това, на което прилича — пръстен — отговори главният инспектор.

— Значи все пак може това да е мотивът? — подхвърли Тери Викърс.

— Възможно е.

След като излязоха от залата за инструктаж, Пендрагън нареди на Търнър да разгледа внимателно записите от видеокамерите, които беше донесъл от строителната площадка. След това се обърна към Тачър и Викърс и им нареди да поведат група за претърсване на района в радиус двеста метра от строежа.

Началник Хюз го потупа по рамото и попита:

— Имаш ли минутка? — Заведе го в кабинета си и затвори вратата. — Какъв първи ден, а?

— Няма нищо по-добро от това да те хвърлят в дълбокото — съгласи се той, настанен срещу забележително подреденото й бюро. В единия му край имаше компютър „Макинтош“, а в другия — снимка в сребърна рамка, на която една по-млада Хюз се усмихваше между сияещите си родители, издокарана с черна роба и четвъртита университетска шапка.

— Нещо, което би искал да споделиш? — попита тя.

Той помълча известно време и оглеждаше стаята. Помещението беше почти натрапчиво подредено. Не се виждаше и късче хартия или прашинка. Дори кошчето за боклук беше празно и чисто.

— Мисля, че Амал Керим е попаднал на погрешното място в неподходящо време — отговори той.

— А тази история със скелета?

— Доколкото мога да преценя, той е ключът.

— И сега какво ще правим?

— Наредих на сержант Търнър да проучи записите и ще се отбия при д-р Джоунс, за да видя дали може да ми каже нещо за костта. След това ще разговарям със строителните работници и може би със семейството на жертвата.

Хюз кимаше.

— Ще докараш ли Кетъридж в управлението?

— По-късно. Реших да го оставя да се погърчи. Ако е забъркан, това ще го изнерви.

Началник Хюз замислено докосна брадичката си.

— Добре, Джак. Знаеш, че вратата ми винаги е отворена за теб.

Когато се върна в кабинета си, Пендрагън прекара известно време в запознаване с новата обстановка и най-вече с компютърната мрежа. Отсега личеше, че това ще е сложен случай.

Цял час писа доклада за свършеното досега и го запази в новосъздадена папка, наречена „Керим“. След това прескочи до Търнър.

— Дисковете не работят както трябва — оплака се сержантът унило. В ръката си държеше чаша с подозрителна сива течност.

— Изглежда добре — подхвърли Пендрагън, като кимна към напитката.

Търнър се усмихна.

— Съжалявам за преди, шефе.

Пендрагън махна с ръка.

— Какво им е на дисковете?

— Един от техниците се зае с тях. Загуба на данни или нещо такова. Може би от горещината. Казва, че може да прехвърли записа на дивиди, но това ще отнеме няколко часа.

— Добре. Аз отивам да се срещна с Джоунс. Ти се свържи с някой историк. Може да има такъв в колежа „Куин Мери“. Ако там не стане, мисля, че в „Кингс Колидж“ имат много добър исторически факултет. Може да поровиш и в „Гугъл“. Размножих снимките на Кетъридж. На бюрото ми са. Искам да знам всичко, което трябва да се знае, за този пръстен.

Той се качи в една от дежурните коли. Беше паркирана срещу слънцето и вътре беше горещо като в пещ. Климатикът не се числеше към стандартното оборудване на полицейските коли, затова той свали прозорците. Това необикновено горещо време го изморяваше. Вече му се искаше светлосиньото небе да се заоблачи.

Включи се в следобедния съботен трафик по Уайтчапъл Роуд, като хвърляше по някой поглед на снимките на скелета, които лежаха на пътническата седалка. На един червен светофар дори успя да ги прехвърли всичките. Цялата тази работа намирисва, помисли си той. Както изглеждаше, Кетъридж беше в дъното на всичко. Вероятно всички бяха под напрежение: строителната фирма, архитектите, инвеститорите. В рискованите игри, каквото е строителството, винаги всички са под напрежение. Само земята струваше милиони, а всеки изгубен ден означаваше още пропилени пари за наем на съоръжения, работна ръка, лихви. Беше лесно да се разбере защо техническият ръководител не е съобщил за находката. Но кой можеше да твърди, че не е възнамерявал да го направи, когато получи разрешение от висшестоящите?

До входа на патологията бяха паркирани две таратайки — ръждив нисан и древен форд „Капри“ с калъфи на леопардови шарки и кожени зарчета на огледалото за обратно виждане.

— Много стилно — измърмори Пендрагън, докато крачеше към входа.

Вътре беше хладно, но вонята бе отвратителна. Точно се готвеше да влезе във владенията на д-р Джоунс, когато една врата се отвори. Патологът я държеше пред група хора. Пендрагън предположи, че семейството на Амал Керим е дошло да разпознае тялото. Една възрастна жена и млад мъж вървяха начело, следвани от останалите, може би братя и сестри или близки роднини на починалия. Възрастната жена носеше тъмно копринено сари, лицето й беше влажно от сълзите. Млад мъж в евтин кафяв костюм я подкрепяше с ръка през рамо. Неговите очи също бяха пълни със сълзи. Пендрагън гледа след тях, докато излязоха от сградата.

Джоунс го потупа по рамото и кимна към лабораторията.

— Това винаги е най-тежката част от занаята — каза той. — Мъртвите са си мъртви, но роднините… Както и да е, предполагам, че си дошъл заради костта.

— Зная, че е малко оптимистично…

— Точно така. Какво очакваш?

— Каквото и да е. Някакви идеи?

— Главен инспектор Пендрагън, трябваше да се оправям с един труп и неговото семейство… и той още се охлажда… — патологът си погледна часовника — … един без двайсет е и аз умирам от глад! — Погледна стеснително към пода, след това към Пендрагън. — Много е стара, страшно стара. Сладката доктор Нюман е права, това е метакарпална кост от петия пръст на дясната ръка. С други думи, кутрето. Може да се определи по размера и извивката на костта. Била е отделена наскоро от останалите кости на същия пръст. Това се разбира от светлите петна в двата й края.

— Звучи логично.

— В смисъл?

— Няколко часа преди тази кост да бъде открита, на дъното на строителен изкоп е лежал цял човешки скелет. По някое време тази нощ скелетът е тръгнал на разходка. Обаче онзи, който му е помогнал да изчезне, е проявил малко невнимание.

Когато се върна в управлението, Пендрагън посвети следобеда на поредица разговори. На първо място в списъка беше Тери Дишър, човекът, който беше изкопал скелета.

— Заподозрян ли съм? — попита той веднага щом седна срещу Пендрагън до стоманената маса в стая за разпити №2. Беше отказал предложения му чай. Пред главния инспектор имаше чаша и той отпи, преди да отговори.

— Такъв е редът, господин Дишър. Това е разследване на убийство.

— Имам ли нужда от адвокат?

— Не, но ако смятате…

Строителят поклати глава. Беше едър мъж, висок поне един осемдесет и пет и тежък над сто килограма, но по него нямаше много тлъстини. Косата му беше светлоруса, а очите — наситеносини. Пендрагън беше изчел информацията за него. Дишър беше на двайсет и шест. Учил в Бромли. Работил няколко години на строежи в Германия и след това се върнал в Лондон. Оженил се преди година, имаше един син.

— Добре. Задайте си въпросите — съгласи се той. — Не зная дали ще мога да помогна, но искам да видя копелето, което го стори, зад решетките.

— Приятели ли бяхте с господин Керим?

Дишър се замисли за миг.

— И да, и не. Доколкото е възможно. Той се държеше настрана. Те всички правят така.

— „Всички“ означава индийските работници?

— Всички от малцинствата. Източноевропейците, черните. Няма много как му викаха сега? Мултикултурност в строителната индустрия.

Пендрагън се усмихна криво.

— Да, не вярвам да има. — Той отпи още една глътка чай. — Господин Керим имаше ли врагове? Някой във фирмата мразеше ли го?

Дишър вдигна рамене.

— Както казах, той странеше. Не мисля, че е имал приятели или врагове.

— Добре, а сега ми разкажете за скелета.

Дишър не изглеждаше изненадан.

— Какво искате да знаете?

— Вие го намерихте, нали така?

— Аз и още двама. Рики Саутхол и Нъдж… Норман… Норман Уест.

— Тони Кетъридж беше ли там?

— Веднага го извиках. Обаче не знам защо си направих труда.

Пендрагън го погледна въпросително.

— Какво значи това?

— Нищо.

Пендрагън отпи от чая, остави чашата и сложи ръце от двете й страни. Мълчанието бързо стана потискащо.

— Сигурен съм, че можете да обясните — каза той накрая.

— Да бе, и да получа заповед за уволнение. За какъв ме взимате?

— Господин Дишър, ние разследваме убийство. Вероятно няма нужда да ви го напомням.

— Нали не бях заподозрян. Казахте, че са само рутинни въпроси.

Пендрагън въздъхна и избута стола си назад.

— Добре, можете да си вървите, но ако разбера, че задържате важна информация, ще ви окошаря толкова бързо, че няма да разберете какво ви се е случило. — Понечи да се изправи.

— Добре де, добре. — Дишър поклати глава.

Пендрагън се беше вторачил в него.

— Скарахме се.

— С кого?

— С Кетъридж.

— Заради скелета?

— Никога не сме били кой знае какви дружки, но… е, не ми хареса поведението му, след като разкопахме костите.

— И какво беше то?

— Поиска да ги разкараме възможно най-бързо.

Пендрагън вдигна вежди.

— Знаех, че скелетът е стар, но… някак си ми се стори непочтено.

— И вие защитихте тази идея?

— Той не искаше да се откаже и аз си тръгнах.

— Там беше и архитектът, нали?

Дишър кимна.

— Хлъзгаво копеле. Разбира се, той се съгласи с Кетъридж. Това никак не ме изненада.

— И какво стана?

— Според Рики и Нъдж Кетъридж го хвана шубето.

— И Керим доброволно се е съгласил да пази находката — тихо допълни Пендрагън. — Забелязахте ли пръстена?

— Нямаше как да го пропусна. Имаше голям смарагд. Мисля, че той беше причината.

— Какво искате да кажете? — Пендрагън допи чашата си, като гледаше строителя над ръба й.

— Ами там бяхме петима. Кетъридж едва ли би искал да погребе скелета и пръстена. А и не можеше да вземе пръстена, без да изглежда мошеник, нали?

— Тогава защо не е съобщил?

Дишър отново вдигна рамене.

— Вероятно е искал да спечели време. Да говори с началството, да прехвърли отговорността… Вие не бихте ли го направили?

Тим Мидълтън наистина имаше излъчване на хлъзгаво копеле. Превзет и самомнителен, той изглеждаше леко притеснен. Отказа предложения чай и се опита да се намести удобно на пластмасовия стол срещу главния инспектор.

Пендрагън беше провел някои проучвания. „Рейнър и партньор“ беше малко архитектурно бюро. Строежът на Фримли Уей бе един от по-големите им проекти: сграда с шест луксозни апартамента, клетки за юпита прахосници. Мидълтън беше ерген, на трийсет и шест. Бяха го направили партньор миналата година, идваше от Лайчестър. Беше завършил университета „Оксфорд Брукс“ и бе постъпил на работа в голяма фирма в Хароу. След три години се присъединил към Макс Рейнър, който бил приятел на покойния му баща.

— Господин Мидълтън, познавахте ли убития?

— Не лично — отговори архитектът, кръстоса крака и махна някаква прашинка, която само той виждаше. — Ние сме много потресени и тъжни.

— Това кралското „ние“ ли е? — попита Пендрагън с безизразно лице.

Мидълтън се усмихна леко.

— Ние, „Рейнър и партньор“, изпратихме съболезнования на семейството.

— Много мило.

— Извинете, господин главен инспектор, но разпитът в тази посока ли ще върви?

Пендрагън прегледа книжата на масата и измъкна снимка на скелета. Постави я пред Мидълтън и каза:

— Доколкото разбрах, всички са ваше дело.

— Да, цялата работа беше малко необичайна.

— Особено след като скелетът е изчезнал.

Мидълтън доби подходящо изненадан вид.

Преди да успее да отговори, Пендрагън го изпревари:

— Разбрах, че всички сте искали да го изхвърлите… Какво ще стане, ако графикът бъде нарушен, и така нататък.

— Чакайте малко. — Мидълтън разкръстоса крака и придърпа стола към масата. Изглеждаше искрено разтревожен. — Аз нямах представа…

— А подкрепихте ли предложението на господин Кетъридж да се изхвърли скелетът и цялата работа да се покрие?

— Не, не съм!

— Така ли?

Мидълтън вдигна очи към тавана, след това погледна Пендрагън.

— Всъщност идеята да оставим пазач през нощта беше моя. Беше петък и нямаше какво друго да направим.

— Не ви ли мина през ума да се обадите в полицията?

— Скелетът… беше… древен. Веднага си личеше.

— Всички го казват, но това няма значение.

Мидълтън въздъхна и вдигна ръце:

— Това не беше моя работа, господин главен инспектор, и вие го знаете.

— Разкажете ми за проекта. Наистина ли закъснявате с графика?

Мидълтън издържа погледа му.

— Ние винаги закъсняваме с графика. За клиента нещата никога не се вършат достатъчно бързо. Това е даденост, господин главен инспектор.

— И клиентът винаги е прав.

— Точно така.

— Добре, господин Мидълтън, благодаря за отделеното време.

Пендрагън стана, а Мидълтън изглеждаше изненадан, че всичко е свършило толкова бързо. Но когато пъхаше стола си под масата, инспекторът попита:

— Между другото, господин Мидълтън, къде бяхте тази нощ между един и три сутринта?

Мидълтън се облегна в стола с презрителна усмивка.

— Ами спях.

— Сам? Вкъщи?

— За съжаление, да.

— Благодаря ви — каза тихо Пендрагън. Присви устни и кимна, сякаш тази информация се вписваше отлично в някаква неизвестна хипотеза.

Сержант Търнър точно се готвеше да почука на вратата на стаята за разпити, когато тя се отвори и Пендрагън изведе Тим Мидълтън.

— Сър, имате ли минутка? — попита Търнър.

Пендрагън кимна, съпроводи Мидълтън до приемната и се върна в стаята за разпити.

— Нещо интересно? — попита той и затвори вратата зад себе си.

— Не съвсем — отговори Търнър. Пъхна едно дивиди в машината, натисна бутона и се отдръпна зад масата.

Екранът беше тъмен, като се изключи броячът, който започваше от 02:14:24. Секундите минаваха и образите започнаха да добиват форма. В 02:14:47 някаква анонимна сянка мина зад купчините пръст, но след миг изчезна.

— Опитах се да изчистя образа — каза Търнър, — но се получи само сиво петно. Там със сигурност е имало някого, но камерата е нискокачествена и образът се пикселизира като луд, когато се опитвам да го увелича или изчистя. — В този миг на екрана се появи размазан образ — приклекнала фигура с черни дрехи и шапка с прорези за очите. Една ръка в ръкавица зацапа обектива и изображението застина.

— Същото е и на четирите камери — мрачно каза Търнър.

Пендрагън седеше кръстосал крака, вторачен в преплетените си пръсти.

— Можеше да се очаква — каза той уморено и преглътна една прозявка. — Добре, да се заемем с това. Отиди в Центъра за наблюдение. Те трябва да имат поне дузина камери на няколкостотин метра от тази строителна площадка. Не може всички да са потрошени. А ако са, все някой е видял стореното дори по това време на нощта. Нещо ново от екипа по претърсването?

— Викърс ми се обади току-що. Нищо. Приключват за днес. Възнамеряват да започнат отново рано сутринта.

Третата среща на Пендрагън за този следобед дойде малко като облекчение. Просто събиране на факти, а не вербално сражение със заподозрян.

— Професор Стоукс, благодаря, че ми отделихте време през почивните дни.

— Няма защо, радвам се, че мога да помогна — отговори Стоукс. Беше висок слаб мъж, напълно плешив, като изключим двете туфички коса над слепоочията. Носът му беше тесен и дълъг, а очите — малки и тъмни. От „Гугъл“ Пендрагън беше научил, че професор Джефри Стоукс е на петдесет и шест и е преподавал в Гренобъл, преди да се премести в колежа „Куин Мери“, и е смятан за един от най-големите познавачи на историята на Лондон.

Пендрагън нареди снимките на скелета на масата. Стоукс попипа очилата си, които висяха на шнур на врата му, и ги нагласи на носа си. Наведе се, за да разгледа снимките по-добре.

— Изключително! Вашият сержант ми каза по телефона, че снимките са направени в изкопа на един строеж на Фримли Уей.

— Точно така.

— По пътя насам си позволих да се отбия. Вашите хора от криминологията още бяха там. Една много мила жена ми показа къде е лежал скелетът.

— Колет Нюман?

— Да. — Стоукс вдигна очи и нагласи отново очилата си. — Господин главен инспектор, как точно бих могъл да ви помогна?

— Скелетът е изкопан вчера следобед. Очевидно е много стар. Прекалено стар, за да бъде установена самоличността му. Но имаме причина да смятаме, че е свързан със скорошно убийство. Нямам право да ви разкрия подробности, но ако можете да ми кажете нещо по тези снимки, ще ви бъдем много благодарни.

— Не мога ли да видя самия скелет?

— За съжаление в момента това не е възможно.

Стоукс вдигна рамене.

— Тогава ще трябва да направя доста обширни предположения.

— Какви?

— Най-важното е, че скелетът не е бил местен от мястото, където са го погребали. Ако предположим, че наистина е така, мога да направя предположение за неговата възраст. Пръстта тук е синя глина, която някога са наричали „бънгам“. Среща се много често в Източен Лондон. Под нея има слой торф, който е бил на открито през Бронзовата епоха. Ако скелетът беше намерен в торфа, щях да го датирам около 2000 г. пр.Хр., но той е лежал в слоя глина… Тогава със сигурност е на по-малко от хиляда години.

— Може ли да бъдете по-точен?

— Забелязах някои неща на мястото. Скелетът е в средата на слоя синя глина, което го датира между четиристотин и седемстотин години назад. На същата дълбочина забелязах и няколко фрагмента от стена. Камъните бяха от типа, който се е използвал за строеж на отводнителни канали. Това стеснява възможните епохи до петнайсети или шестнайсети век.

— Удивително. Имате ли представа какво може да е имало на това място? Нечий дом?

— Не — усмихна се Стоукс със светнали очи. — Разполагаме с много добри регистри за сградите в тази част на Лондон. Познавам това място добре. Та то е в задния ми двор… е, почти. — Той пусна една крива усмивка. — Къщата, която строителите току-що разрушиха, беше викторианска и е една от малкото, които не бяха повредени по време на бомбардировките през Втората световна война. Странно защо не е била записана като паметник на културата. Преди това на същото място е имало много по-малка къща от епохата на крал Джордж. Била е първата частна къща тук. Преди това на нейно място е била гостилницата „Сивият пътник“. Построена е в края на петнайсети век. Дотам стигат регистрите за този район.

— Значи е възможно гостилницата да е била там, когато нашият човек е умрял?

— Повече от вероятно. Аз бих приел, че отводнителният канал е идвал от кръчмата. Малко частни домове по онова време са били свързани с отводнителни канали. По-вероятно е гостилницата да е разполагала с подобно нещо. Канал, който тръгва от сградата и стига до септична яма.

Пендрагън взе снимките, вгледа се в най-горната и ги подаде на Стоукс.

— Какво ще кажете за пръстена?

Професорът приближи снимката към лицето си.

— Не се вижда ясно…

— Ето. — Пендрагън заобиколи бюрото си и му подаде лупа.

— Стар е. Очевидно златен, с голям камък, може би смарагд. Ще трябва да го анализирам малко по-подробно. В колежа имаме много полезна компютърна програма за увеличаване на изображения.

— Ваши са — каза Пендрагон и посочи снимките, докато ставаше. — Още веднъж ви благодаря.