Пръстенът на Борджиите

6.

Степни, събота, 4 юни, 10:00 сутринта

Пендрагън и Търнър бяха излезли от изкопа и си пробиваха път между ръждясали подпорни греди и купчини пясък, когато една стара тойота „Камри“ влезе на площадката и спря на няколко метра от тях. От нея слезе нисък мъж със здраво телосложение и къса сива коса. Носеше жълта строителна каска.

— Дойдох веднага щом научих — каза им той и протегна свободната си ръка.

— Господин Кетъридж?

— Тони.

— Главен инспектор Пендрагън. Сержант Търнър. Вие сте техническият ръководител на строежа, така ли е?

Капчици пот избиха по челото на мъжа.

— Да.

— Какво точно ви казаха?

— За Амал? Че е мъртъв. Ужасно. Знаете ли нещо повече?

— Бил е нападнат и убит в съседния имот.

— Божичко! — Кетъридж погледна към небето.

— Господин Керим отдавна ли е пазач при вас?

— Ами той всъщност не беше пазач, а част от екипа строители. Просто се яви доброволно за малко извънредна работа. — Кетъридж избърса потта, която сега се стичаше по бузите му. — Обикновено разчитаме само на видеокамерите, но заради скелета…

— Скелета? — грубо го прекъсна Пендрагън.

— Още ли не сте слизали долу?

— Слизахме, но там няма скелет. — Пендрагън се обърна към Търнър, който само вдигна рамене.

Кетъридж си сложи каската и мина между тях, поемайки по наклонения път в изкопа. Изглежда, още преди да приближи алеята, разбра, че нещо не е наред, и ускори крачки. Когато Пендрагън и Търнър стигнаха при него, той беше клекнал близо до грозда от знаменца.

— Това е лудост! — заяви Кетъридж, стана и се обърна към Пендрагън.

— Мисля, че е най-добре да започнете отначало — каза му главният инспектор.

Бяха във фургона на строителите, всъщност контейнер на петдесетина метра от изкопа. Отвътре стените бяха покрити с чертежи и планове и календар, на който се мъдреше една невероятно надарена девойка само по каска. На бюрото на Кетъридж имаше куп хартии, калкулатор, празни чаши и опаковки от шоколад. На друго бюро стоеше компютър, заобиколен от още документи. До него имаше принтер и плосък скенер.

Пендрагън обиколи помещението и разгледа чертежите, преди да застане зад бюрото и да огледа бъркотията върху него. Кетъридж изглежда се чувстваше неловко и стоеше с ръце в джобовете.

— Добре, хайде да ни разкажете всичко — нареди главният инспектор и натисна един от клавишите на компютъра, за да го активира. На екрана се появи тапет с някакъв тропически рай, изпъстрен с най-малко петдесет папки.

— Точно се готвехме да приключваме за деня, трябва да е било към пет, когато един от мъжете ме повика. Той изравяше пръст от дъното на изкопа и видял в калта тазова и бедрена кост. Изкопахме внимателно пръстта и се показа цял скелет. Много стар.

Пендрагън заобиколи бюрото и отново закрачи из помещението. Спря до Кетъридж и попита:

— И вие не съобщихте за това?

Техническият ръководител на строежа доби глуповат вид.

— Повярвайте ми, щях да го направя. Обадих се веднага на моя началник, но той беше на среща.

— Кой беше с вас? — попита Пендрагън, измъкна увисналата от един шкаф папка и тръгна към бюрото. Настани се на крайчеца му и започна да я прелиства.

— На работа бяха общо шестнайсет души. По това време в изкопа бяхме само трима. А, и Тим Мидълтън.

— Кой е той?

— Партньор в архитектурното бюро, което отговаря за проектирането.

Търнър записваше всичко.

— Ще ни трябва пълен списък с имената и адресите — обяви главният инспектор. — Продължавайте.

— Не бях сигурен какво да правя и времето напредваше. Хората бяха уморени… беше много тежка седмица. Направо щяхме да умрем от жега. Затова си помислих, добре де, скелетът няма да избяга. Керим поиска да го пази през нощта, а един от мъжете се обади, че ще го смени призори.

— Разбирам. — Пендрагън затвори папката и огледа Кетъридж.

— Има още нещо… там имаше пръстен.

— Пръстен?

— На дясната ръка на скелета.

Пендрагън се вторачи недоумяващо в него.

— И го оставихте там? С един пазач за цялата площадка?

— Не знаех какво друго да направя. Трябваше да говоря с шефа. Между другото, имаме и видеонаблюдение.

— О, колко хубаво.

— Мислех…

— Не, господин Кетъридж, изобщо не сте помислили.

За кратко настъпи тишина и се чуваше само бръмченето на мухата, която се блъскаше в прозореца.

Кетъридж отиде зад своето писалище и отвори чекмеджето.

— Може да са ви полезни — каза той и подаде на Пендрагън половин дузина снимки. — Тим Мидълтън направи няколко снимки на скелета и ми ги изпрати по електронната поща, щом се прибра в офиса си. Аз ги разпечатах, преди да си тръгна. След това проверих дали Амал Керим още иска да вземе нощната смяна. Изглеждаше добре… горкото момче. Не знам, но ми се стори, че го прави от чувство за дълг, от уважение към мъртвите или нещо такова. — Неочаквано той се засмя. — Трябва да призная, че всички бяхме малко откачили заради това.

Пендрагън започна да разглежда снимките. Бяха с големината на пощенска картичка и заснети от различни ъгли. Районът около скелета беше грижливо разчистен, за да се открият напълно костите. Скелетът изглеждаше странно сред калта — останка от друго време, чужд на този свят. На една от снимките ясно се виждаше златен пръстен с инкрустиран зелен камък на кутрето на дясната ръка.

— Добре — каза Пендрагън и събра снимките, за да ги вземе със себе си. Обърна се към Търнър и нареди: — Вземи касетите със записите от видеокамерите и ме чакай при колата. А вие, господин Кетъридж, да не забравите да си зареждате мобилния телефон. Ще ви потърся отново… много скоро.