Пръстенът на Борджиите

41.

Степни, събота, 11 юни, 4:05 следобед

Пендрагън гледаше снимките, разпръснати на бюрото, и усети как в него се надига омраза срещу човечеството. Беше виждал толкова обезобразени тела, че тази гледка трудно можеше да го шокира. Единственото, което го възмущаваше, като оставим настрана гледката на телата в моргата, мушкани и рязани от патолозите, бяха снимки на убити деца или измъчвани животни. Онова, което възрастните си причиняваха, беше едно, но убиването на невинни го караше да осъзнава, че въпреки всички постижения на цивилизацията човечеството е гнило в сърцевината си.

Екипът беше намерил всички три кучета, обявени за изчезнали, и едно, за което не се бяха обадили. Заедно с кучето, открито близо до канала, ставаха пет. Пред него бяха снимките. Пет кучета в различна степен на разложение, разкривени жалки телца — ярък пример за човешката извратеност. Пендрагън отмести поглед и взе два листа, пришити с телбод. Това беше предварителен доклад, написан от млад и въодушевен помощник криминалист на име Джейни Мартиндейл, която беше изпратена от Колет Нюман да помогне на екипа по издирването.

Той остави доклада на бюрото и прекара пръсти по челото си. Каква бе връзката между кучетата и смъртта на Керим, Мидълтън и Кетъридж? Трябваше да има някаква връзка. Трима мъртви мъже и пет мъртви кучета в район от няколко квадратни километра и всичко само за една седмица? Кучетата не може да са били „упражнение“, както инспектор Грант се изрази. Ако убиецът е експериментирал, преди да убие първата си жертва, защо е продължил да убива кучета? Не, тази теория не издържаше на критика.

На вратата се почука. Той вдигна очи и видя Джейни Мартиндейл. Тя беше дребна, не повече от един и петдесет, с къса черна коса, момчешко лице и фигурка.

— Сър? Съжалявам, че ви прекъсвам.

— Няма нищо. Бях потънал в мисли, но безплодни. — Той й се усмихна.

— Реших, че това може да ви заинтересува. — Тя му подаде затворен найлонов плик. Вътре имаше парче червен плат. Той го взе и се вторачи в него през найлона.

— Това е кадифе, сър. Намерих го на стълба на вратата на място №2. Един изоставен парцел близо до железопътния мост при Сикамор Роуд… шпаньола. Трудно е да се определи колко дълго е престоял там платът, но кучето е умряло преди около седемдесет и два часа. Парчето е запазило своя цветови интегритет… извинете, цвета си. Силно оцветен плат като този избелява на слънчевата светлина, а напоследък имаме ненормално силно слънчево лъчение. След толкова кратко време деградацията не е видима с просто око, но под микроскоп личи. Бих казала, че кадифето е прекарало на стълба не повече от седмица и най-вероятно три дни, както и куче №2 е мъртво от три дни. Обикновено не бих си позволила да кажа нещо подобно, но ако го прибавиш към златната нишка и отпечатъка от пантофка, намерен на местопрестъплението у Тони Кетъридж…

Пендрагън кимна.

— Някой се маскира.

Джейни Мартиндейл вдигна рамене.

— Това е теория.

— Точно така, доктор Мартиндейл.

Тя се засмя.

— Още не съм доктор… засега, господин главен инспектор! Да се надяваме, че след шест месеца ще бъда.

— Добре… благодаря, госпожице Мартиндейл.

След пет минути отново се почука на вратата и началник Хюз надникна в кабинета.

— Зает ли си?

— Всъщност точно се канех да почукам на твоята врата. — Той си погледна часовника. — Моето време почти изтече.

Тя седна на края на бюрото.

— Точно затова исках да те видя.

Пендрагън вдигна ръце.

— Добре, направих каквото можах. Делото е твое.

— Джак, може би бях несправедлива към теб. Изглеждаш разбит. Беше дяволски тежка седмица.

Той я гледаше изненадан.

— Току-що ми се обадиха от лабораторията. Открили са мъничка проба ДНК върху синтетичното влакно, което са намерили върху резервоара на спринцовката. Може да е от някой, който няма никаква връзка със случая, но ще направят всичко възможно, за да го установят. Казаха ми, че си изпратил сержант Маклиби да събира доброволни ДНК — проби от всички, които са свързани дори бегло със случая.

— Да.

— Добър ход. Ако доктор Нюман успее с пробата на влакното, ще ни бъде от полза да има с какво да я сравним.

Той пусна бледа усмивка.

— Радвам се да чуя, че съм направил нещо както трябва.

Хюз погледна снимките на кучетата.

— Освен това ми се обади командир Фергюсън.

— Е?

— Веднъж и той да е доволен, но въпреки това е доста кисел, защото още не сме хванали „убиеца от Майл Енд“.

— О, Боже! Дори проклетият командир използва това смешно…

— Командир Фергюсън се смята за „народно ченге“ — прекъсна го Хюз с бледа усмивка. — И това съвсем неофициално казано.

Пендрагън въздъхна.

— Значи е кисел заради убийствата, но…?

— Радва се, че сме хванали копелетата, които наводняваха пазара с евтино екстази.

Пендрагън вдигна вежди.

— Търнбул е направил пълни самопризнания. С доктор Ейдриън Фрамптън произвеждали хапчетата, но имаме и имената на половин дузина дилъри. Можем да кажем, че със сигурност сме спрели разпространението за… о, най-малко за месец. Докато някой друг хитър копелдак не се включи в бизнеса.

— Значи залавянето на Търнбул ми спечели отсрочка?

— Кратка, Джак, много кратка. Но знаеш ли какво? Аз съм съвсем сигурна, че наближаваме „убиеца от Майл Енд“.

— Ще ми се да можех да споделя твоята увереност — поклати глава Пендрагън.

Главният инспектор точно беше загасил лампата и затваряше вратата, когато телефонът иззвъня. В течение на секунда обмисляше дали да не го зареже, но след това запали лампата и се върна в кабинета си.

— Пендрагън.

— Господин главен инспектор? Джефри Стоукс се обажда. Не бях сигурен дали сте още в управлението.

— Професоре, какво мога да направя за вас?

— Е, мисля, че аз мога да ви помогна. Май малко се вманиачих по вашия случай. Изостанах доста с учебната програма и дори пренебрегнах студентите си! — Той се изсмя с някакво странно скимтене. — Обаче смятам, че не съм си загубил напразно времето. Може ли да прескочите до лабораторията?

Пендрагън си погледна часовника. Показваше 6:32.

— Ами…

— Направих много вълнуващи открития.

Пендрагън си помисли, че онова, което учените смятат за „вълнуващо“, не е и наполовина толкова интересно или полезно, колкото си въобразяваха. Обаче си спомни колко много неща вече беше открил професорът, и то почти от нищо, затова се съгласи да прескочи до „Куин Мери“.

Докато минаваше покрай приемната на управлението, един млад униформен полицай, който застъпваше на нощно дежурство, го видя и каза:

— Сър, точно мислех да дойда в кабинета ви. Току-що се обади някой си… — той направи пауза, за да погледне в бележника си — господин Джеймисън. Живее на Сикамор Роуд. Каза, че онази вечер видял нещо странно.

— Странно?

— Мисли, че е видял някаква жена да излиза от запуснатия парцел, където беше намерено едно от кучетата.

Пендрагън се смръщи.

— Кога?

— Каза, че във вторник около полунощ. Каза, че жената изглеждала странно.

— Полицай, какво значи „странно“?

— Очевидно я е зърнал само за кратко, но носела дълга до земята рокля и имала дълга черна коса. Звучи малко шантаво, нали? Може и да е ударил едно в повече.

Пендрагън кимна.

— Благодаря, полицай. — И пое към изхода. Вторник вечерта се падаше преди около седемдесет и два часа. Куче №2 беше намерено на запуснатия парцел близо до Сикамор Роуд и показваше втора степен на развитие на ларвите. А и как се бе изразила Сю Латимър: „Убиецът вероятно се конти…“

— Господин главен инспектор, радвам се да ви видя отново — топло го поздрави Стоукс, докато го водеше към лабораторията.

— И какви са тези вълнуващи открития, които споменахте?

— Толкова са много, че не зная откъде да започна.

Пендрагън внимателно погледна професора и изведнъж осъзна, че този човек е много повече женен за своята работа, отколкото той за своята. И вероятно беше още по-самотен. Е, аз поне имам среща тази вечер, помисли си Пендрагън. Зачуди се дали професор Стоукс е излизал с жена от бала по случай дипломирането си.

— Добре — продължи Стоукс, — да караме едно по едно. Костта. Моля, благодарете на доктор Нюман от мое име. Костта беше особено показателна.

— В какъв смисъл?

— Ами на нея намерих съвсем малка следа от тъкан. — Той отиде при една от футуристичните си машини и я потупа лекичко. — Нашият ДНК — анализатор няма равен. Всъщност Томас, нашият технически гений, сам го модифицира. Той е много по-усъвършенстван от машините в Куантико8.

— И какво открихте?

— Нашият скелет е на млад мъж от бялата раса, на възраст между петнайсет и двайсет и пет. Умрял е между 1580 и 1589 г. Причината за смъртта? — Стоукс направи пауза за драматичен ефект и впи поглед в очите на Пендрагън. — Отравяне с арсеник.

Пендрагън направи учудена гримаса.

— Е, това е направо…

— Вълнуващо, нали? Но има още, господин главен инспектор. Пръстенът. Аз отново проучих основното изображение. Пуснах го през различни филтри и усилватели, но трябваха отпочинали очи, за да забележа нещо, което бях пропуснал. Томас…

— Вашият технически гений?

— Да, същият. Той разгледа снимката на пръстена и откри аномалията от едната страна на скъпоценния камък.

— Аномалия?

— Да, елате да видите. — Стоукс отиде до едно бюро и се наведе над голямо увеличение на пръстена. — Ето. Виждате ли издутината? Вземете — каза той и подаде лупа на Пендрагън.

Главният инспектор се взря в снимката през лупата и попита:

— Какво е това?

— Добър въпрос. Аз доста размишлявах над него и стигнах до единственото възможно заключение. Това не е обикновен епископски пръстен. Да, с голяма доза вероятност е принадлежал на Борджиите, което на първо място означава, че съвсем не е обикновен. Смятам, че това е прочутият „отровителски пръстен“ на Лукреция Борджия.

— „Отровителски“ пръстен?

— Да, знаете ли коя е Лукреция Борджия?

— Да, зная, че е дъщеря на папа Александър. Била е прословута нимфоманка и вероятно убийца, в зависимост от това кой исторически разказ си готов да приемеш за истина.

— О, инспекторе, не се колебайте толкова. Лукреция Борджия е била истинско зло. Известно е, че е убила поне трима души. И този пръстен… точно този пръстен… почти напълно сигурно е оръжието на убийството, с което е видяла сметката на тези хора. Документи, съставени след нейната смърт, ни съобщават, че е притежавала пръстен, чието описание отговаря на този. — Той потупа с пръст по снимката. — Камъкът се отварял назад и отвътре се издигал шип. Тя го намазвала с особено силна отрова, която нарекла кантарела. Основната съставка на кантарела е арсеник, но никой не знае точната рецепта. Според някои извори рецептата е записана във вътрешността на пръстена.

Пендрагън се вторачи във фотографията.

— Значи тази малка издутина, която вие наричате аномалия, е механизмът, използван за отваряне на пръстена?

— Точно така. Лукреция натискала това малко лостче, капакът се отварял, шипът се показвал и… е, останалото може да си представите.

— И какво се е случило с пръстена? — попита Пендрагън.

— Това наистина е вълнуващо. Изчезнал е.

— Изчезнал?

— Всъщност е изчезвал два пъти. Лукреция умира във Ферара през юни 1519 г. и пръстенът не е споменат сред ценностите, които е притежавала. Знаем, че мнозина са искали да сложат ръка на него, включително третият й съпруг Алфонсо д’Есте, който я надживява с петнайсетина години. Обаче почти сигурно е, че не успява да го намери.

— А вторият път?

— Има една история, че в края на шестнайсети век пръстенът е използван в опит да бъде убита Елизабет Първа.

Пендрагън го изгледа невярващо.

— Трудно ви е да го повярвате, господин главен инспектор? Е, няма нужда. Правени са много опити кралицата да бъде убита. Не трябва да забравяте, че религиозният хаос, създаден от нейния баща Хенри VIII, смущава цялото й управление и гневът на католиците се засилва с унижението на Великата армада през 1588-а. В Англия са изпращани йезуити мисионери, за да втълпяват омраза срещу Елизабет, и някои от тях са били обучени убийци.

— Нямах представа. Значи смятате, че скелетът принадлежи на религиозен фанатик, който се е опитал да убие английската кралица?

— Е, не мога да бъда напълно сигурен. Почти нищо не е известно за опита за убийство с използване на пръстена, принадлежал на Лукреция Борджия. Той се е изгубил и изглежда цялата история е била потулена. Но мнозина учени вярват, че убиецът едва не успял.

— И затова са потулили станалото?

— Точно така.

— Но в това няма смисъл. Ако скелетът принадлежи на този тайнствен убиец, как е умрял от отравяне с арсеник?

— За жалост, господин главен инспектор, мисля, че това никога няма да разберем.