Пръстенът на Борджиите

44.

Степни, събота, 11 юни, 8:35 вечерта

„При Нели“ беше нов ресторант в „Бетнъл Грийн“ на около километър от Майл Енд Роуд. Заведението беше получило възторжена оценка в „Тайм Аут“ и бързо се превърна в мястото, където можеш да хапнеш в квартала. Пендрагън извади късмет, че успя да намери маса за двама в събота вечер. Собствениците бяха направили ресторанта по вкуса на модерните и богати лондончани от източната част на града. Той напомняше на рецепция в някоя голяма офис сграда: бели и сиви стени, огромни постмодерни картини, каменен под, тесни столове, които внушаваха опасения, че ако мърдаш много, ще вземат да се строшат. Не му хареса.

— Не е ли красиво? — каза Сю, когато една кльощава и почти плешива келнерка в черно взе връхните им дрехи.

— Впечатляващо — каза той и се огледа.

Настаниха ги и им дадоха огромни менюта — отделни листа от черен картон с много малък блок от сиви букви, разположен малко встрани от центъра. Джак го разглеждаше леко объркан. Ресторантът ечеше от шума на разговори и музиката едва се различаваше — беше електронна — Брайън Еро или може би Моби.

Пендрагън точно се готвеше да поиска менюто с вината, когато чу познат мъжки глас:

— Я гледай ти.

Пендрагън се обърна и видя Фред Тейлър, журналиста от „Газет“. Както обикновено, той водеше и фотограф. Пендрагън погледна Сю и въздъхна.

— Главен инспектор Пендрагън — каза немилостиво Тейлър, — това е много мило. И коя е дамата с вас?

Пендрагън се готвеше да отговори, когато се намеси Сю.

— Намирам за крайно грубо, когато някой не се обръща пряко към мен — изстреля тя. — Аз съм д-р Сю Латимър. А вие?

Тейлър изглеждаше смутен, но бързо си възвърна самообладанието. Пристъпи към нея с отвратителна усмивка и протегна ръка:

— Фред Тейлър от „Газет“.

— О — възкликна тя тихо, — значи вие сте авторът на безвкусната статийка онзи ден?

— Сю… всичко е наред — каза й Пендрагън.

За тяхна изненада Тейлър започна да се кикоти.

— О, Джак, как ги избираш все раздразнителни, а, приятелю? — каза той, а очите му се стрелкаха от Сю към Пендрагън и обратно. — Газ? — обърна се той към фотографа. — Можеш ли да щракнеш един-два пъти щастливата двойка?

— Я почакай! — възкликна Пендрагън, но вече беше твърде късно, светкавицата проблесна. Той си пое дълбоко дъх и успя да овладее гнева си, но Сю скочи от стола си и посегна към апарата през врата на фотографа.

— Госпожо, не пипайте апаратурата — изквича Газ, отстъпи и се блъсна в масата зад него.

Тейлър избухна в силен смях.

— Фантастично — подметна той и се обърна да си върви. — Джак, вече измислих заглавието. „Главният инспектор на среща, а убиецът е още на свобода“. — Газ се затътри подире му.

— Джак, нали няма да оставиш това така? — попита Сю.

Пендрагън стискаше зъби и броеше наум до десет. Когато заговори, звучеше толкова спокоен, че сам се изненада.

— Повярвай ми, гневът прави нещата десет пъти по-лоши.

— Но това не е честно! Ти също трябва да имаш почивка, както всички останали.

— Да, но този човек ми има зъб от първия път, когато се срещнахме. Нищо, казано от мен, не би променило нещата. Той е просто на лов за вещици. Най-доброто, което мога да направя, е да реша случая. Успехът е най-сладкото отмъщение.

Тя си пое дълбоко дъх и се усмихна:

— Прав си. Забрави жалкото тъпо човече.

— Кое жалко тъпо човече? — засмя се той.

Въпреки лошото начало Джак бързо се отпусна. Сю изглежда му действаше успокояващо. Беше го забелязал, когато преди няколко дни отиде на вечеря в апартамента й. Към това трябваше да се добави и фактът, че беше избрал добро вино, петгодишно „Сен Емилион“, а хрупкавият френски хляб в кошничката беше вълшебен.

— Хубаво е, че мога да те видя извън полицейското управление и апартамента ти — каза тя. — Освен това харесвам вратовръзката ти.

— О! — възкликна той и погледна надолу. — Имам я от години.

Тя оправи салфетката в скута си.

— Сигурно си изтощен. Предполагам, че седмицата ти едва ли е била нормална.

— Нито миг скука. Сега трябва да ми обещаеш — никакви разговори за полицията или психологията. Обещаваш ли?

Тя се усмихна.

— Обещавам.

Той огледа помещението. Мястото не беше чак толкова лошо. Повечето от масите бяха за двама, имаше малки групи хора и един странен самотен вечерящ. От двете им страни седяха двойки, потънали в разговор. Може би и те излизаха за първи път заедно. Изненада се от мислите си. Не беше излизал на среща от… двайсет години? Откъсна поглед от двойките. Няколко маси по-напред една жена седеше сама. Дългата й черна коса се спускаше върху облегалката на стола. До нея имаше група от четирима, които изглеждаха развеселени и се смееха високо.

— Джак, извини ме за минута, трябва да ида да си напудря носа — измъкна го Сю от унеса му.

Сю беше застанала пред мивката, когато вратата на дамската тоалетна се отвори. Не обърна внимание, когато влезе жена с дълга синя рокля и черна коса. Извади червилото от тоалетната си чантичка и се наведе, за да се начерви. Чу се шум от пусната вода в една от клетките. Тя ровеше в чантичката си, търсейки туша за мигли, когато чернокосата жена излезе и тръгна бавно към огледалото. Сю вдигна очи и за пръв път я огледа по-внимателно.

Жената беше необикновено едра, с широки рамене и големи мускули под широките ръкави на роклята. Забеляза, че Сю я зяпа, усмихна се леко и се наведе над друга мивка, за да си измие ръцете. Сю прибра червилото, оправи прическата си и щракна чантичката. Жената вдигна поглед и улови нейния в огледалото. Сю почувства тръпки на безпокойство. Жената се обърна към нея и пристъпи напред. Точно се готвеше да каже нещо, когато вратата се отвори с трясък и две жени влетяха, леко залитайки и заливайки се в пиянски смях.

— Чу ли го какво ми каза? — изкиска се едната.

— Да, Сал, чух. Мръсен педал.

Сю се дръпна, за да минат новодошлите, и се измъкна от дамската тоалетна в тесния коридор, който водеше към салона.

Пендрагън отново се беше заел да разгадава менюто, когато Сю се отпусна на стола.

— Ако съм разбрал правилно, това може би е говеждо карпачо. — Той вдигна очи към нея. — Какво има? Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.

Тя поклати глава и отпи от червеното вино. Остави чашата на масата и отговори:

— Току-що в дамската тоалетна видях най-странната жена.

Пендрагън я погледна въпросително.

— Мисля, че беше травестит. Тя… тя… просто беше прекалено голяма…

Пендрагън неволно я стисна за ръката.

— Как изглеждаше?

— Ами… дълга черна коса. И тази странна рокля…

Пендрагън скочи от стола и хукна между масите.

— Джак! — подвикна Сю и също стана.

Той се втурна по коридора към тоалетните, спря за секунда пред вратата на дамската, пое си дълбоко дъх и я отвори. Присви очи на ослепителната светлина и видя две жени пред мивките. Едната нададе фалшив писък, а другата избухна в смях.

— Извинете — каза Пендрагън и се върна обратно по коридора.

— Джак, какво става, по дяволите? — попита Сю, когато той се върна при масата им.

— Мисля, че току-що си срещнала нашия убиец — каза той делово. — Сю, съжалявам. Трябва да тръгваме.

Докато плащаше сметката, той говореше по телефона:

— Търнър… аз съм в „При Нели“. Да, новия на Бетнъл Грийн Роуд. Искам те тук бързо заедно с подкрепления. Мисля, че видяхме нашия основен заподозрян… Не, не мога да обяснявам сега. Къде си?… Значи излизаш от стадиона? Чудесно, идвай колкото можеш по-бързо.

Момичето на рецепцията питаше защо си тръгват. Управителят мина точно в момента, когато Пендрагън започна да обяснява. Накрая той изгуби търпение, извади полицейското си удостоверение, хвърли няколко едри банкноти на плота и се обърна към Сю:

— Хайде, трябва да те изпратя вкъщи.

— А дрехите ни?

Излязоха на паркинга отзад. Той беше лошо осветен, а вече беше тъмно. Лунният полумесец хвърляше бледа синкава светлина върху асфалта. Пендрагън натисна дистанционното, ключалките на вратите изщракаха и мигачите замигаха. Отиде до вратата на пътника и помогна на Сю да се качи, след това заобиколи отзад и когато стигна при шофьорската врата, една фигура изскочи от сенките и се хвърли към другата страна на колата. Отвори я и посегна вътре. Сю се хвърли назад, удари си главата в огледалото за обратно виждане и се блъсна болезнено в скоростния лост. В този миг блеснаха фарове и гумите на кола изсвириха наблизо. Тъмната фигура до Сю погледна нагоре и лицето й бе осветено от фаровете. Дългата перука се беше разместила, разкривайки напомадена и сресана назад черна коса под мрежичка. Дори под пудрата и сенките на очите мъжът можеше лесно да бъде разпознат — Макс Рейнър.

Търнър и инспектор Грант изскочиха от полицейската кола в мига, в който Пендрагън се втурна напред. Рейнър блъсна вратата на колата и замахна към лицето на главния инспектор. Пендрагън видя проблясването на скъпоценен камък и един смъртоносен на вид шип, който стърчеше от пръстена. Отдръпна се, а Рейнър се завъртя със забележителна пъргавина и хукна приведен край предницата на автомобила. Пендрагън клекна и надникна под колата. Рейнър беше изчезнал.

— Избяга натам! — извика той на Търнър и Грант.

— Внимавайте, въоръжен е. — Отвори рязко вратата и видя Сю бледа и с нещастен вид. — Ранена ли си — извика той и нежно придърпа главата й към себе си. Тя изстена и притисна ръка към ребрата си. По челото й имаше тънка струйка кръв.

— Ударих си главата в онова нещо — обясни тя, сочейки огледалото. — Мисля, че си пукнах и ребро.

— Добре, просто остани така. Вдишвай бавно и леко.

Пендрагън се обърна и видя, че Търнър и Грант излизат от храсталаците малко по-нагоре. Носеха фенерчета, чиито лъчи разсичаха мрака.

— Няма и следа от него — извика Търнър.

— Грант, откарай доктор Латимър с моята кола в Лондонската болница. Търнър, ти идваш с мен в патрулката. — Той хвърли ключовете на Грант, който затича към шофьорската врата.

Пендрагън клекна отново и попита Сю:

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Нито един скучен миг, Джак. — Усмихна се, но изкриви лице от болка. — Напомняй ми да не се смея. — Протегна се и докосна ръката му. — Пази се.

Той се наведе в колата и я целуна по устните, после изтича при патрулката, където го чакаше сержантът.