Пръстенът на Борджиите

12.

Париж, февруари 1589 г.

В началото съзнанието ми се връщаше твърде за кратко. Спомням си, че виждах променящи се светлини и сенки на тавана, чувствах, че ми е горещо, след това студено, остра болка, после облекчение. Първото отчетливо нещо, което се появи пред очите ми, беше лицето на красива млада жена. Нямам представа колко време съм бил в безсъзнание или какво е причинило това състояние, но завръщането ми в будния свят беше смекчено от чертите на онази, която взех за ангел. Тя имаше големи кафяви очи, деликатен нос и пълни червени устни. Носеше синя забрадка, но успях да видя няколко къдрици лъскава черна коса, които падаха по съвършената й кожа. Когато се усмихваше, приличаше на Мадоната от Кима да Конеляно, която видях веднъж в Рим.

Обаче тогава тя изчезна и имам чувството, че минаха много часове, преди да видя нещо друго. Една ръка обърна главата ми настрана и обратно. Пред очите ми се появи лицето на възрастен мъж. Почувствах страх, но не можех да помръдна. Той постави пръст на устните ми и заобиколи, за да седне на крайчеца на моя нар.

— Моето момче, съжалявам, че ти причиних болка — каза той. — Обаче за съжаление беше необходимо. — Сега вече го виждах ясно. Той беше много стар, кожата му приличаше на пергамент, но очите му бяха като на много по-млад мъж, тъмносини и ясни. Устните му бяха бледи и тънки, носът — леко извит. Косата му беше бяла като облак.

Още не можех да помръдна, но успях да си възвърна гласа, макар че приличаше повече на грак.

— Къде?

— Вие сте у дома. Тук сте в безопасност.

— Себастиан?

— Приятелят ти е добре.

— Какво е това?

— Скоро всичко ще стане по-ясно. Сега трябва да си почиваш. — Той докосна челото ми и аз изведнъж се почувствах много уморен, не исках нищо друго, освен да спя.

Следващия път, когато се събудих, красивото момиче се беше върнало. Открих, че мога да мърдам малко. Когато се приближи, аз я хванах за китката. Очите й се изпълниха със страх. Някакъв инстинкт ми помогна да осъзная, че това момиче не е замесено, а също е потърпевша, затова я пуснах. Тя се изправи и наклони леко глава.

— Изглеждаш много по-добре — отбеляза тя, сякаш ме закачаше. Гласът й беше приятен и нежен. Говореше английски, но със силен френски акцент. — Ето, пий.

Наклони една чаша към устните ми и аз оставих студената вода да се стече в гърлото ми. Тя сякаш събуди моите сетива и изведнъж се почувствах гладен и жаден. Крайниците ми се събуждаха за живот, зрението ми се проясни. Вече виждах стаята както трябва, усещах завивката и собствената си голота.

И тогава момичето отново изчезна. Аз се повдигнах малко нагоре в леглото и отпуснах глава на стената. Стаята беше гола. Студена сива светлина влизаше през малък прозорец, закрит с капак.

Не можех да видя нищо отвън. Не се чуваха шумове. Стените бяха варосани и голи. В единия край на стаята имаше дървена маса, а на нея стоеше леген, от който се вдигаше пара. Точно зад него на стената беше облегнато малко огледало в обикновена сребърна рамка.

Отметнах завивката и погледнах към тялото си. Бях по-слаб от обикновено, но можех да се движа нормално и нямах видими рани. Седнах, прекарах длан по главата си и се стреснах, защото усетих коса — нещо, което не познавах от началото на моето учение в Рим. Беше едва набола, но все пак я имаше. Изправих се несигурно и стаята започна да се върти. Бързо седнах отново и отпуснах глава между коленете си.

Изправих се, но този път по-бавно, и останах неподвижен, приспособявайки се към промяната. Тогава забелязах дрехите, сложени на леглото — туника, панталони, ботуши. Облякох ги, отидох бавно до прозореца и надникнах изпод капака. Беше ранна сутрин, слаба сумрачна светлина се бореше с мрака. Срещу прозореца имаше сива каменна стена. Погледнах надолу и установих, че съм на втория етаж на някаква сграда. Точно под прозореца имаше неравен и мръсен паваж. На приземния етаж на отсрещната сграда имаше прозорец с кепенци. Погледнах наляво и надясно, но не видях нищо повече. По стените на сградите имаше фина влага, която бавно се стопяваше от нищожната топлина на утрото. Долових слаб тропот на копита по паважа и глас, който окуражаваше коня. Чух гласа и на бакалин, който викаше от своята сергия.

Обърнах се към голата стая. Завивките на леглото ми бяха нашарени с ивици светлина. Бяха чисти, очевидно сменени скоро. Пристъпих към малката маса с легена и докоснах водата с пръст. Беше приятно топла. Потопих ръце и наплисках лицето си, облекчавайки щипането на кожата. След това протегнах ръка и взех огледалото.

Шокът от видяното ме съкруши. Почувствах как коленете ми омекват, вкопчих се в масата и повалих и нея, и легена върху себе си. Легенът ме удари по рамото и водата се разплиска по гърдите ми. Все още стисках огледалото в лявата си ръка. Не можах да устоя. Трябваше да се погледна още веднъж.

Лицето, което ме гледаше оттам, не беше моето. Или по-точно, не беше лицето, което имах някога. Бузите ми бяха с напълно различна форма. Сега лицето ми беше по-широко, носът ми малко по-дълъг и с твърде различна форма. Веждите ми бяха по-дебели и имах брада и мустаци. Преди бях рус, сега косата ми беше черна, а устните ми — по-пълни и бледи.

Обърнах се, когато чух вратата да се отваря. Момичето стоеше със стиснати пред себе си ръце. Изглеждаше предпазлива.

— Господине, би ли дошъл с мен?

Бях бесен, но знаех, че нищо не мога да направя. Имах усещането, че тази млада жена е безсилна като мен и няма да ми помогне, дори да я заплаша. Беше ясно, че със Себастиан сме в ръцете на магьосник с голяма сила.

Докато момичето ме извеждаше от стаята, стиснах кръста и започнах да се моля. Казах Господнята молитва и умолявах Бог да ме спаси, да запази Своя скромен слуга в този най-черен час. Ако има нужда от мен, ако иска да изпълня задачата, която ми постави, не бива да позволи да падна при първото препятствие. Бях толкова погълнат от молитвата, че едва забелязах влизането ни в друго помещение.

Там беше тъмно, като се изключи светлината от един мангал, поставен в центъра на пода. В сумрака различих лавици по стените. Те бяха натежали от стъклени съдини и странни извити стъклени тръби. Вляво и по-близо до мен се издигаха още лавици. На бледата трепкаща светлина видях буркан, пълен с бледожълта течност, в която плуваше някакъв предмет. Подскочих, като осъзнах, че предметът е човешки плод.

Имаше три стола, разположени на равно разстояние от огъня. Момичето ме отведе до единия и настоя да седна. Едва тогава осъзнах, че друг мъж се е разположил до мен. Погледнах го с празен поглед.

— Това е твоят приятел Себастиан Маунтджой — каза ми момичето.

Вторачих се в него с недоверие. Преди няколко часа той беше гологлав, светлокож, с дълги мигли над очи с цвета на маслини, благороден римски нос и широка уста — с една дума, красив мъж. Сега цветът на кожата му беше червеникав, носът му беше деформиран, устните — бледи и тесни. По едната му буза се спускаше белег.

Не можах да потисна едно ридание, докато го гледах, но се взех в ръце, дори само заради него. Точно се готвех да заговоря, когато пред нас се появи възрастният мъж. Той седна на свободния стол и се вторачи в огъня. Усещах как кипя от горчивина и разбрах, че молитвите ми са останали нечути.

— Каква магия е това? — възкликнах аз. — Какво си направил с нас?

Старият мъж продължаваше да гледа втренчено в огъня, но вдигна ръка в знак, че е чул въпросите ми. След това се вторачи в нас с бездънните си черни очи.

— Това не е магия — отговори той, а гласът му прозвуча изненадващо младежки. — Аз съм надарен с много магически умения, но промяната във външния ви вид е дреболия и не е завинаги. Познавам растения, които оцветяват кожата и косата, и вещества, които, поставени под кожата, могат да променят формата на лицето.

Себастиан мълчеше и аз предположих, че е бил събуден по-късно от мен и още е сънлив от магиите или странните вещества, за които този мъж говореше. Въпреки това едва сдържах гнева си.

— Твоята ярост и усещане за безсилие са разбираеми — каза възрастният мъж, сякаш можеше да чете мислите ми. — Още веднъж ви казвам, моите умения не са плод на магия. Нормално е да се чувстваш така. Аз мога да чета по изражението ти и по позата на тялото. Тези неща ми разкриват твоето душевно състояние. Това е изкуство, което всеки може да научи, стига да има време и търпение.

— Защо ни причини това? — попитах, налагайки си да остана колкото може по-спокоен. Себастиан се размърда на стола и прекара ръка по челото си.

— Подчинявам се на волята на Светия отец.

Аз се изправих и се вторачих във възрастния човек.

— Ти не ми вярваш — отбеляза той. — Това също е разбираемо. Но какво друго можех да направя? Можех ли да попитам дали ще ми разрешите да променя вашата външност?

— Ти си измамник — обади се Себастиан. — Защо да вярваме на нещо, казано от теб? — Гласът му наподобяваше грачене. Той ме погледна за миг, запаметявайки новия ми външен вид.

— Защото казвам истината, моето момче. Аз зная всичко за теб. Ти си Себастиан Маунтджой. Отец Себастиан Маунтджой. А ти… — добави старецът, като се обърна към мен, — си отец Уилям Алън. Дошли сте в Париж от йезуитския колеж в Рим по нареждане лично на Роберто Белармино. А той, от своя страна, действа по заповед на Светия отец. Вие сте на път за Лондон, за да изпълните много спешна и твърде просрочена задача.

Бях потресен, но направих каквото можах, за да не го покажа.

— Това, че знаеш подобни неща, не може да ме убеди, че намеренията ти са почтени.

Старецът кимна и се усмихна.

— Да. Добър отговор. Тогава може би това ще те убеди.

Той ми подаде един пергамент. Аз го развих и прочетох: „По заповед на Негово Светейшество Сикст V ти се нарежда да спомогнеш по всички възможни начини преминаването на моите двама слуги, изпратени при теб от уважавания «Инглиш Колидж» на десетия ден от януари от лето Господне хиляда петстотин осемдесет и девето. Тяхната цел е от крайна важност за Нас и Ние ти даваме разрешение да използваш всички средства, които сметнеш за подходящи, за да ускориш успеха на тяхната Най-свята Мисия“. Под тези слова стоеше светият папски печат.

Подадох пергамента на Себастиан и се обърнах към възрастния мъж.

— Кой си ти?

— Понякога сам не знам това — отговори той, като ме наблюдаваше внимателно. Светлината от догарящите въглища сякаш подпалваше тъмносините му очи. Той се вторачи напрегнато в огъня, преди да продължи: — Някога се казвах Корнелий Агрипа.

Себастиан издаде странен звук и се обърна към мен.

— Лъже, Агрипа е умрял преди много години.

— Да, в известна степен — отговори старецът. — Личността, която бях, сега е само част от мен, но аз съм този, който казвам, че съм. Корнелий Агрипа, алхимик, приятел с благородници и царски особи, философ, търсач на истината, вярващ католик… на сто и три години.

Аз изсумтях и той се усмихна леко, отново вторачвайки в мен ясните си младежки очи. Почувствах как ме побиват тръпки и погледнах Себастиан, но той се беше втренчил във възрастния човек.

— Няма значение дали ще ми повярвате — подхвърли старецът със странно младежкия си глас. — Няма нужда да вярвате, че съм тук, за да ви помогна, дори и че Светият отец ми е наредил да направя всичко възможно, за да ускоря вашия успех. Но аз няма да проваля своя господар.

— Но каква помощ е това? — възкликнах аз накрая. Скочих и загледах яростно възрастния човек, който твърдеше, че е прочутият алхимик и маг Корнелий Агрипа. — Ти ни обезобрази! Защо?

— Смятах, че е очевидно — отговори той, без да обръща внимание на моя гняв, като дори не си направи труда да ме погледне. — Навсякъде има шпиони. Всъщност сме по средата на една война на шпионите. Сър Франсис Уолсингъм, главният секретар на кралица Елизабет и началник на шпионите, има дузини слуги в този град, много мъже и жени са на заплата при него и биха ви предали начаса, за да получат няколко сребърника.

— А откъде да знаем, че не си един от тях? — попита Себастиан. Седеше много изправен на стола си.

— Не можете. Може би не трябва да ми се доверявате. Но все на някого трябва да имате доверие. Досега направихте доста глупости.

— Какви?

— Кръчмарят. Той е от хората на Уолсингъм.

— Но на нас ни казаха да отидем в тази странноприемница, защото на ханджията може да се вярва.

— Но той се отметна. Аз успях да ви измъкна на безопасно място преди другите да се намесят. Но в известен смисъл закъснях. Лицата ви вече са известни. Единственият начин, по който можех да ви помогна, беше да използвам уменията си, за да променя външния ви вид.

Въздъхнах дълбоко, защото още не бях способен да му повярвам.

— Отец Белармино на кого още каза, че може да имате доверие? — продължи той.

— На човек на име Гапиар.

— Гапиар? — Той се изсмя. — Ха! Анаграма моето момче… на Агрипа.

Себастиан се отпусна с облекчение на своя стол и аз също почувствах как тежко бреме се вдига от раменете ми.

Старецът стана от мястото си и се приближи към нас.

— А сега може би трябва да спрем да губим скъпоценно време — каза той. — Трябва да се научите какво да правите с това. — Той вдигна пръстена, който Белармино ни беше дал.