Пръстенът на Борджиите

5.

Преподобния английски колеж1, Рим, януари 1589 г.

Казвам се отец Джон Уилям Алън и моята история започва през лето Господне 1589-о.

Историята познава много размирни епохи, но за вярващ като мен толкова лоши времена човешкият род не помни. Между католиците и протестантите бушува война. Война, чиито корени са в схизмата, създадена преди повече от половин век от демона Лутер и васала на дявола Хенри VIII.

Из цяла Европа хората се сражават, за да защитят своята представа за Бог. Но аз зная, че Единствената Истинска Вяра, вярата на самия свети Петър, на самия Христос, ще победи. Проля се кръв, много кръв. Но само кръвта на вярващите е чиста. Само нейното проливане е грях.

В продължение на пет години учих в Преподобния английски колеж в Рим, за да стана йезуитски мисионер. В края на 1588-а получихме известие от Париж, че добрите католици от града са се надигнали срещу злия протестантски крал Анри III. Той избягал от града и управлението на столицата било поето от група благородници, Съвета на шестнайсетте. След няколко дни великият френски католик херцог Дьо Гиз бил посрещнат в Париж след своето изгнание.

За известно време настъпи мир. Наистина Европа се наслаждаваше на спокойствие, каквото не беше изпитвала много дълги години. И тогава, няколко дни след Коледа, научихме новината, че херцог Дьо Гиз и неговият брат кардинал Дьо Гиз са били измамени от предателя Анри и пронизани в сърцата в залата на замъка Блоа.

Когато чух новината, веднага разбрах, че е дошло моето време, че скоро молитвите ми ще бъдат възнаградени, като ми бъде дадена възможността да стана мъченик.

Пет години бях насищан с ученията на Единствената Истинска Вяра и бях научен да проповядвам, да изразявам искрената си ревност, така че да обръщам към вярата колебаещите се и да връщам отклонилите се в кошарата. Бях готов.

Спомням си събирането в голямата зала на колежа, на което абатът на моя орден, върховният генерал Аквавива, ни съобщи за убийството на моя господар Дьо Гиз. Спомням си тишината след това и гнева и горчивината около мен, почувствах вкуса им на езика си.

Тази нощ, когато най-сетне паднах в забравата на съня, не бях сигурен дали сънувам, или просто си спомням. Защото в тъмните часове преди разсъмване неописуеми сенки витаеха из ъглите на моята килия и вече не можех да различавам съня от будния свят.

Същите образи продължиха да се връщат и да ме измъчват. Село Тайбърн, на запад от Лондон, в една подгизнала от дъжд априлска сутрин преди пет години. Екзекуцията на един мисионер йезуит — Хенри Уитингъм.

Тълпата крещи от дървения подиум до Тайбърн Три — тристълбите бесилки, които са място на смърт в продължение на толкова години. Когато колата се появява пред погледите им, всички се радват и крещят. Процесията излиза на площада, затворникът е воден на въже. Той е гол, само с окървавена ленена препаска. Пада по очи на земята. Когато го вдигат от мръсотията, тълпата вижда кървавото, подуто и почерняло лице на Уитингъм. Дъждът залива сцената. Палачът помага на осъдения да застане прав на колата, спряна под бесилката. Нахлузват му примката и бързо издърпват колата.

Той се полюлява и рита. Тълпата реве от възбуда. Една жена и трима мъже изскачат от множеството и се опитват да издърпат краката на Уитингъм, за да ускорят края му, но са изблъскани от пазачите. След това режат въжето и отнасят Уитингъм на дървена платформа, където го връзват за китките и глезените.

Настава тишина. Сякаш дори природата утихва. Вятърът спира, дъждът отслабва. Лицето на затворника е цялото в кръв, устата му е зейнала. Повечето от зъбите му са избити. Запушват устата му и свалят препаската. Палачът сграбчва половите му органи и с едно-единствено движение ги отрязва. Кръвта бликва силно и мокри кожения му елек. Уитингъм се гърчи в спазми, извива се и пищи въпреки кърпата в устата. След като захвърля отрязаната плът в един кош, палачът се навежда, сграбчва го за косата и прекарва острието по дължината на голия му торс.

Уитингъм е парализиран от шока. Но е още жив. Палачът бръква в зеещия отвор и измъква шепа слузести сиви вътрешности. Дърпа и ги срязва, преди да ги хвърли в коша. След това се заема със сърцето на затворника. Реже около него, прекъсвайки артерии и вени. Само палачът може да каже кога сърцето е спряло да бие. Краката и ръцете на затворника още потрепват, когато най-важният орган е вдигнат във въздуха. Палачът го добавя към растящата купчина плът в двуколката. Оловната тишина наоколо е нарушена единствено от плясъка на крилете на гарвана, който каца на ръба на коша и гладно започва да кълве сиво-червената човешка плът.

Един глас повика:

— Отец Джон? — На вратата се почука. — Отец Джон? Върховният генерал иска да те види.

Очите ми се отвориха и нощните кошмари изчезнаха. Отново бях в малката си стая с каменни стени. Гласът на брат Джовани идваше иззад дъбовата врата на метър и нещо от леглото ми. Скочих и направих две крачки до нея, усещайки как вълнението свива стомаха ми.

Джовани държеше свещ. Пламъкът трепкаше на течението и хвърляше сенки по доброто му кръгло лице. Монахът се обърна и аз го последвах. Галерията беше тъмна, като се изключи кръгът светлина от голата свещ. Разбира се, за пет години бях научил пътя си добре. Докато крачех след добрия брат Джовани, най-сетне се отърсих от съня, спомняйки си, че той не е гола фантазия, а спомен. Онова, на което станах свидетел под дъжда на Тайбърн, ме доведе тук и до този миг. Видях лично как кралицата курва Елизабет се отнася към своите поданици. Това преживяване беше повратната точка, която ме призова в Рим за великата кауза. Обаче, когато напуснах Англия, обърнах гръб на много неща. Близките ми в Съфолк бяха добри католици, но наивно желаеха да цари мир между всички вероизповедания. Когато дойдох в Рим, бях принуден да прекъсна всички връзки със семейството си. Вече никога нямаше да видя своите родители и двамата си по-малки братя.

Коридорът стигна до широко фоайе. Отец Джовани загаси свещта, остави я на лавицата и ми кимна да го последвам. Коридорът беше широк и покрит с килим — червена ивица скъпа вълна върху белия мрамор. На стените висяха огромните портрети на цяла поредица папи. През прозореца видях, че вън е още тъмно. Цареше такава пълна тишина, че чувах собственото си дишане. В края на галерията имаше тежки дъбови врати, а пазачи във ватикански ливреи стояха от двете им страни. Гледаха право напред и не ни обърнаха внимание, когато отец Джовани почука на вратите и те се разтвориха.

Бях влизал в това помещение само веднъж, преди една година — когато завърших обучението си и ме приеха в ордена на йезуитите. Това беше убежището на ръководителя на колежа, върховния генерал Клавдий Аквавива, петия водач на йезуитите. Орденът е основан преди почти шейсет години от свети Игнаций Лойола, който ни учи, че йезуитите са избраните от Бога мисионери и нашата роля е да служим на великите и тайни цели на всемогъщия Господ Бог. Нашият орден трябва да изпълнява много задачи, но никоя не е толкова важна, колкото връщането на еретиците към Единствената Истинска Вяра.

Дребничкият върховен генерал се бе настанил зад масивно писалище в центъра на огромното помещение и изучаваше някакви документи. Носеше просто черно расо и черна шапка. Висок слаб мъж в свещеническо расо стоеше пред писалището с наведена глава и скръстени отпред длани. Познавах този гръб.

Брат Джовани излезе и аз тръгнах бавно към писалището. Едва когато застанах до високия с расото, успях да го стрелна с очи. Той не отвърна на погледа ми, но аз видях силния му профил в сумрака, правия дълъг нос и меката извивка на бръснатия череп. Това беше Себастиан, отец Себастиан Маунтджой — моят най-близък приятел в колежа, ръкоположен заедно с мен. Знаех, че Себастиан гори със същия религиозен плам като мен. Плам, който поглъщаше нашите будни мисли и проникваше в сънищата ни. Бяхме прекарали много часове в духовни размишления и спорове. Себастиан беше три години по-голям от мен и произхождаше от много богато семейство от Хертфордшир. Тези хора бяха предани католици, които отдавна бяха заети с кроежи срещу английската кралица. Макар произходът ни да беше твърде различен, ние бяхме духовни близнаци.

Генерал Аквавива вдигна очи от документите. Той беше сух, блед и плешив. Кожата на високото му чело беше гладка почти като на бебе и привличаше светлината на огромните свещи, поставени от двете страни на писалището му. Очите му бяха много светлокафяви, с мек и любезен поглед. Изглежда, се готвеше да заговори, когато зад креслото му нещо се размърда. Една закачулена фигура се показа от дълбокия мрак и смая мен и Себастиан. Мъжът се приближи към писалището. Генералът погледна нагоре и мъжът свали качулката, за да разкрие кораво лице с високи скули, тесни черни очи и къса сребриста коса.

Аз паднах на колене. Мъжът протегна ръка и щракна с пръсти.

— Синове мои — намеси се генералът. — Отец Белармино ви повика тук тази сутрин.

Бях ужасѐн. Белармино беше може би най-могъщият човек в Църквата. Мнозина смятаха, че е по-могъщ дори от папа Сикст. Като личен теолог на папата и духовен отец на йезуитския колеж, неговото влияние стигаше до всеки ъгъл на Ватикана. Отец Белармино беше голям очистител със страховито име из цяла Европа. Беше върнал много еретици към вярата чрез острието на меча или пречистване с огън.

— Оставям на добрия отец да ви обясни — завърши генералът.

Гласът на Белармино беше по-писклив, отколкото очаквах, но той говореше като човек, който отдавна е изгубил всяка сянка на съмнение в себе си. Очакваше онези, към които се обръща, да се подчиняват на мига, да не му възразяват и да не показват друго, освен раболепие.

— Вие сте добри и честни свещеници и аз знам от вашите досиета и личните препоръки на генерала, че сте се посветили на идеята за мъченичество — започна той. — Вие дойдохте от Англия, за да бъдете обучени и да се върнете в своята страна, та да разпространявате Словото на Единствената Истинска Вяра, да работите като мисионери и да спасявате души.

Аз не смеех дори да примигна и усещах и Себастиановия страх по скованата му стойка. На светлината от свещите черните очи на духовния баща на колежа приличаха на бездънни езера.

— Каузата на мисионера е благородна. Вие осъзнавате, като всички нас, че много достойни мъже бяха изгубени по време на тази битка. Ако ви разпознаят при завръщането ви в Англия, ще бъдете арестувани като предатели и вероятно ще ви постигне смъртта на предателите. Обаче аз зная, че това не ви плаши. По-скоро ви привлича мисълта да жертвате живота си за Делото Господне.

Обаче някои от нас стигнаха до заключението, че можем да направим повече за Англия, че можем да сторим много, много повече, за да спасим душите на нашите сънародници. Стигнахме до заключението, че твърде много добри хора умряха като мъченици, изливайки още повече кръв в ръцете на английската курва, която седи незаконно на трона. Затова решихме да премахнем злото… от самия му извор.

В този миг започнах да разбирам защо ни бяха довели тук. Стрелнах с очи Себастиан, но не успях да уловя погледа му. Белармино отново заговори:

— Вашата мисия ще бъде най-опасната, предприемана някога от този орден. От мига, в който напуснете града, ще ви шпионират, защото враговете на Църквата са навсякъде. Ще тръгнете за малкия град Кретел, на няколко километра южно от Париж. Там, близо до центъра на града, ще откриете малка кръчма на име „Черният заек“. Намерете собственика и му кажете, че търсите мосю Гапиар. На кръчмаря и Гапиар можете да имате доверие. Засега ще се представяте за английски търговци. Приготвили сме ви документи и паспорти.

Той замълча и ни фиксира с неразгадаемите си очи.

— Има и още нещо. — Отец Белармино извади от расото си малка кутийка и отвори капака. Вътре лежеше златен пръстен с голям кръгъл смарагд. — Това ще ти потрябва — каза той и ми я подаде.