Пръстенът на Борджиите

16.

Степни, неделя, 5 юни, 2:45 следобед

Пендрагън беше виждал толкова дъжд само веднъж. Тогава беше на деветнайсет. Родителите му очакваха, че ще прекара ваканцията в къщата им точно до Уайтчапъл Роуд, но той току-що беше изкарал първата си година в Оксфорд и замина за Париж с група приятели. Бяха се разделили в Боа дю Булон, като се разбраха да се срещнат в Екс и заложиха по десет франка за онзи, който стигне пръв.

Пендрагън седя цял час до пътя и чете „Игра на стъклени перли“, преди един шофьор на камион, който пътуваше на юг, да го качи. Оказа се, че шофьорът е за Лион, и Джак бе зарязан в края на града в три сутринта. Точно беше тръгнал по лентата между двете платна, когато започна потопът. Той се скри под някакви дървета и загледа как бурята се приближава през реката. Светкавиците пронизваха водата като дяволски пръсти, а басовото боботене на гръмотевиците го блъскаше в гърдите.

Сега Майл Енд Роуд, или онова, което можеше да се види през предното стъкло, приличаше на тясна река, излязла от коритото си. Водата преливаше над бордюрите и покриваше тротоарите. Дори с пуснати на максимална скорост чистачки, предното стъкло приличаше на водопад.

Телефонът на Търнър иззвъня и той прочете съобщението от управлението.

— Шефе, обаждането е дошло в два и единайсет минути. Собственикът, някой си… — той погледна по-внимателно дисплея — … господин Конта… дино бил там. Има доста свидетели. Мъжът рухнал на една от масите.

— Защо ни забъркват?

Търнър погледна отново към дисплея, защото пристигна още информация.

— Определено не прилича на естествена смърт. — Направи пауза за драматичен ефект. — Мъртвият е Тим Мидълтън.

Пред ресторанта имаше две полицейски коли и линейка, а тротоарът беше заграден. Двамата полицаи, които опъваха лентата, бяха напълно подгизнали. Пендрагън и Търнър хукнаха, след като слязоха от колата, но когато изминаха десетте метра до заведението, сивият костюм на Пендрагън беше с няколко оттенъка по-тъмен, а скъпото яке на Търнър стана матово като стара гюдерия.

— Не е за вярване! — възкликна той, когато го свали, дощя му се да го беше оставил в колата. Пендрагън избърса лицето си и видя как двамата фелдшери от линейката минаха покрай тях и се гмурнаха в пороя. Не можеха да направят нищо за мъртвия.

Пендрагън виждаше десетина души в ресторанта. Една жена плачеше, но риданието й потъваше в плющенето на дъжда. Той бутна Търнър да минат покрай рецепцията и да влязат в главната зала. Плътните черни облаци отвън хвърляха печална светлина в помещението.

Мястото беше почти недокоснато. Тим Мидълтън лежеше по гръб. Кръв и бълвоч покриваха лицето му и предницата на ризата. В косата му имаше късчета полусмляно чесново хлебче. Д-р Джоунс беше пристигнал само минути преди тях и провеждаше предварителен оглед на трупа. Около починалия вече беше очертана тебеширена линия, а един полицай заснемаше сцената. Колегите на Мидълтън и двама-трима от останалите гости на заведението стояха на групичка в другата страна на помещението. Инспектор Грант и сержант Маклиби бяха пристигнали няколко минути по-рано и разговаряха със собственика. Пендрагън се обърна, когато един висок набит мъж дойде откъм тоалетните.

— Вие ли командвате тук? — попита той дрезгаво. Изглеждаше в средата на петдесетте, с измъчено лице, високо чело и рядка, пригладена с гел коса. Носеше свободни кремави панталони, синьо поло и сако от туид.

— Макс Рейнър — представи се той.

— Главен инспектор Пендрагън. Моите съболезнования.

Рейнър въздъхна.

— Често казано, не мога да повярвам.

Изглеждаше самоуверен човек, но очевидно беше потресен от случилото се.

— Ще ми разкажете ли?

Рейнър описа сцената, дори преразказа речта на Мидълтън и шокиращия й финал.

— Аз стигнах пръв до него, след като… след като рухна. Беше ужасно. Но дори тогава не очаквах да… умре.

— Благодаря — кимна Пендрагън. — Ще ни трябват пълните ви показания. — Пендрагън се приближи към Грант, който разговаряше с Джовани Контадино. Изчака го да запише едно последно изречение в бележника, преди да се намеси.

— Напускал ли е някой заведението след произшествието? — попита той.

— Не, никой.

— Кои са присъстващите?

— Хората от празненството на „Рейнър и партньор“ и две двойки. — Контадино ги посочи. — Едната двойка беше в другото помещение. — Той кимна към жена с бяла рокля и по-възрастен мъж. — Другата двойка седеше на онази маса. — Той посочи противоположния край на помещението, в което беше умрял Мидълтън.

— Помните ли какво е яла жертвата?

Контадино отговори незабавно:

— Точно казах на вашия колега — пица с пилешко. Пийна си порядъчно.

— Някакви морски дарове?

Очите на мъжа се отвориха широко.

— Да не би да мислите…

— Господин Контадино, трябва да вземем всичко под внимание.

— Но ние никога не сме имали проблеми. Искам да кажа… всъщност никой от празненството не си поръча морски дарове.

— Добре, благодаря ви — спокойно каза Пендрагън. Прекоси помещението до д-р Джоунс, който беше коленичил до трупа на Мидълтън.

— Определено е отровен — каза патологът, без да вдигне поглед. — Забелязваш ли жълтевината на кожата? Освен ако… Ял ли е миди?

— Не, никой на масата не е ял морски дарове.

— Добре. Ако не е нещо, което е ял по-рано, не може да е хранително отравяне. На стафилококите им трябва поне час, за да се проявят. На е-коли бактериите — поне осем. Най-малко.

— Няма ли нещо, което действа по-бързо?

— Да, токсини. Алергична реакция може да обясни станалото, но те са твърде редки. Не мога да си представя, че би ял или пил нещо, за което знае, че ще предизвика алергична реакция.

— Но аз никога не съм виждал подобно нещо. Според свидетелите секунди преди това бил относително добре, а после започнал да бълва кръв. А и окото.

— Точно това казвам — потвърди Джоунс. — Не може да е хранително отравяне. — Обаче — погледна Пендрагън, — ако е отровен, дозата трябва да е била огромна, за да причини такъв бърз и жесток край. Или това, или става дума за невероятно силна отрова, каквато никога не съм виждал.