Пръстенът на Борджиите

39.

Степни, петък, 10 юни, 6:30 следобед

Пендрагън пусна електронния диктофон в стаята за разпити №2, облегна се на стола с отпуснати в скута ръце и преплете пръсти.

— Може би трябва да започнем отначало — каза той на Найджъл Търнбул.

Младият мъж беше толкова дебел, че бутовете му преливаха от двете страни на металния стол. Оглеждайки го внимателно за пръв път, Пендрагън осъзна, че Търнбул изглежда най-малко десетина години по-стар от действителната си възраст. Беше напълно плешив, а под очите му имаше бръчки. Голямото му чело беше покрито с капки пот.

— Аз пусках музика като диджей в „Лъв Шак“, когато някакъв мъртъв тип падна от вентилационната шахта на тавана. Това е всичко, което зная за вашето разследване, господин главен инспектор Пендрагън.

— Ех, Найджъл, знаеш ли, че за човек толкова затънал като теб, си ужасно нахален.

Търнбул се вторачи в него и кръстоса ръце над едрия си гръден кош.

— Добре, нека не почваме от началото, а от резултатите на криминолозите. През последните два дни две много необичайни растения са изнесени от парник до лабораторията в „Куин Мери“.

— Това се случва непрекъснато.

— Да, но те са взети много аматьорски. Не както, предполагам, обучени хора като теб биха се отнесли към ценни видове.

Търнбул сви рамене.

— Добре, Найджъл. Нека ти помогна още малко. Тези две растения са много редки тук. Обаче, което е по-важно за моето разследване, от тях се произвеждат съществените съставки на една много сложна отрова, с която са убити двама души. Нещо повече, двамата убити са свързани със строителната компания, която е била работодател на „умрелия тип“, който само преди седмица кацна толкова неприлично на твоя дансинг.

Търнбул изглеждаше искрено стреснат.

— Нямах представа.

— Какво искаш да кажеш с това, че си нямал представа, Найджъл? Забъркан си в тези убийства чак до тюленската ти шия.

— Почакайте малко.

— Какво да чакам? Или ти си убиецът, когото търсим, или си негов съучастник — специалистът по отровите. Това е очевидно.

Търнбул пребледня.

— Вижте… Наистина нямам представа за какво говорите.

— В такъв случай защо побягна?

— Не знам. Предполагам, че се паникьосах.

— О, я стига. Можеш да измислиш нещо по-добро от това. Аз ще ти кажа какво мисля. Искаш ли? — Пендрагън не изчака отговор. — Ти си закъсал, но имаш полезно умение за продан. Някой ти е направил предложение, на което просто не си могъл да откажеш. Един тлъст чек в замяна на малко шишенце с отрова. Нужни са ти били малко растителни материали от лабораторията, но те са гледани като бебета, защото са много редки и ценни. Затова си ги изкоренил, за да изглежда като кражба.

— Ако съм направил това, защо не е съобщено в полицията?

— Да, Найджъл, това е много добър въпрос. Може би ти ще ми кажеш. Или може би трябва да повикаме и доктор Фрамптън? Той е трябвало да се свърже с полицията, защото отговорността е негова.

— Правете каквото искате.

— Найджъл, ще ти кажа какво ще направя. Ще ти дам възможност да си помогнеш. Ти си само изкупителна жертва, закъсало за пари момче, което има известни познания по биохимия. Като казах това, нека добавя съучастие в убийства, кражба, съпротива при арест. Е… — Пендрагън се престори, че брои на пръсти. — Не мога да си представя, че ще ти лепнат под десет години, дори досието ти да е чисто.

Търнбул заби лице в дланите си и захълца. Беше ужасяващ звук, като от хипопотам с диария. Раменете му се тресяха и цялото му тяло се полюшваше като желе.

— Ако ни съобщиш няколко имена, може би ще успея да използвам някои връзки.

— Господин главен инспектор, кълна се в гроба на майка си, че не зная нищо за това.

Пендрагън се вторачи в младия мъж с наистина изпепеляващ поглед.

— Найджъл, твоята майка е жива. Прочетох досието ти. И не ти вярвам. Дори за минутка. Можеш да продължаваш да разиграваш ролята на невинен и да излежиш десетилетие в Пентънвил или да постъпиш разумно…

Някой почука на вратата. Влезе Търнър с лист хартия в ръка. Наведе се до ухото на Пендрагън и каза тихо:

— Шефе, вторият доклад от лабораторията. Мисля, че трябва да го прочетеш още сега. — След това седна до своя началник.

Пендрагън прегледа доклада, като се съсредоточи върху обобщението и заключението след него.

Пендрагън стрелна с поглед Търнбул и въздъхна тежко.

— Изглежда, двамата с доктор Фрамптън сте много предприемчиви — каза той със съжаление в гласа.

Търнбул погледна дебелите си пръстета, вкопчени едно в друго на масата.

— Не разбирам, господин главен инспектор.

Пендрагън плъзна последния лист на доклада към него и очите на Търнбул се стрелнаха по редовете.

— Значи затова си хукнал… и не си съобщил за кражбата на растенията.

Търнбул си пое дълбоко дъх и изстреля:

— Кълна се, не зная нищо за убийствата.

Пендрагън затвори очи за миг, отпусна лакти на масата и прекара пръсти през косата си. След това стана и тръгна към вратата.

— Сержант, повдигни обвинение срещу него — каза той, без да наруши ритъма на крачките си. — След това докарайте Фрамптън и също му повдигнете обвинение.