Убийствено просто

10

Гладът не изчезваше, въпреки че Майкъл усилено се опитваше да го прогони от съзнанието си. Стомахът му напомняше за себе си с постоянна тъпа болка, сякаш нещо го гризеше отвътре. Главата му беше някак олекнала, а ръцете му трепереха. Непрекъснато мислеше за храна, за бургери с месо и дебело нарязани пържени картофи с кетчуп. Когато успя да ги изтласка от мислите си, те бяха заменени от миризмата на варени омари; последва царевица на скара; гъби с чесън на грил; пържени яйца; наденички; цвъртящ бекон.

Капакът притискаше лицето му и той отново започна да изпада в паника, като мощно си пое въздух с отворена уста, преглъщайки го лакомо. Затвори очи и се опита да си представи, че е добре, намира се някъде на топло, на яхтата си в Средиземно море. Отвсякъде плиска вода, над главата му прелитат чайки, благоуханен средиземноморски въздух. Но стените на ковчега го притискаха. Стягаха го. Напипа фенерчето върху гърдите си и го включи, батерията беше слаба и бързо падаше. Разви внимателно капачката на бутилката уиски с треперещи пръсти и поднесе гърлото й към устните си. След това отпи една малка глътка и изплакна с течността пресъхналата си залепнала уста, като задържаше всяка капка колкото се може по-дълго и се наслаждаваше на всяка секунда. Паниката стихна и дишането му се успокои.

Само няколко минути след като преглътна и топлото парещо усещане, разляло се по гърлото и сетне в стомаха, избледня, той насочи вниманието си към задачата да завие капачката. Оставаше половин бутилка. Една глътка на всеки кръгъл час.

Режим.

Изключи фенерчето, за да запази последните му останали сили. Всяко движение изискваше усилие. Крайниците му бяха вдървени и трепереше от студ, а в следващия миг го обливаше студена, трескава пот. Главата му бумтеше ли, бумтеше — отчаяно се нуждаеше от парацетамол. Отчаяно се нуждаеше от шум над него, от гласове. Да се измъкне.

Храна.

По някакво малко чудо батериите в уоки-токито бяха същите като тези на фенерчето. Поне все още имаше тях за резерва. Имаше поне една добра новина. Единствената добра новина. А другата беше, че след час ще има още една глътка уиски.

Режимът предотвратяваше пристъпите на паника.

Запазваш разума си, ако имаш режим. Преди пет години се включи в екипажа на единайсетметров платноход, който прекоси Атлантическия океан от Чичестър до Барбадос. Двайсет и седем дни в открито море. През петнайсет от тях плаваха във вихър, който нито веднъж не падна под седма степен, а на моменти изригваше до десета и единайсета. Петнайсет дни ад. Дежурства на смени от по четири часа. Вълните разтърсваха всяка кост в тялото му, докато се разбиваха отново и отново, всяка верига дрънчеше, всяко въже плющеше върху палубата или такелажа, всеки нож, вилица и чиния тракаше в чекмеджето си. Бяха оцелели благодарение на режима. Като измерваха всеки ден на групи от часове. И след това изпълваха тези часове с малки удоволствия. Шоколадови десерти. Глътки алкохол. Страници от роман. Гледане на компас. Редуване при изпомпването на водата от дъното.

Режимът ти дава структура. Структурата ти дава перспектива. А перспективата ти дава хоризонт.

Когато погледнеш към хоризонта, се чувстваш по-спокойно.

Сега той измерваше всеки час с малка глътка уиски. Беше останала половин бутилка и хоризонтът му беше часовата стрелка на часовника. Часовникът, който Ашли му купи — „Лонжин“ със сребърен обков и светещи римски цифри. Това беше най-изисканият часовник, който някога е притежавал. Тя имаше вкус към изисканото. Всичко в нея беше изискано, извивката на дългата й кестенява коса, походката й, увереността, с която говори, класическата й красота. Обичаше да е с нея. Където и да е! Всички извръщаха погледи и я зяпваха. Господи, как обичаше Майкъл това! Имаше нещо особено в нея. Напълно уникално.

Майка му казваше същото, а обикновено тя не одобряваше приятелките му. Но Ашли беше различна. Тя беше намерила подход към майка му и я бе очаровала. Това беше другото нещо, което обичаше в нея — тя можеше да очарова всеки. Дори най-отвратителния проклет клиент. Той се влюби в нея в деня, в който влезе в офиса им с Марк на интервю за работа. Сега, шест месеца по-късно, се женеха.

Слабините и бедрата го сърбяха неистово. Обрив от урината. Отдавна се беше отказал да стиска пикочния си мехур. Бяха минали двайсет и шест часа.

Сигурно се е случило нещо, но той нямаше никаква представа какво. Двайсет и шест проклети часа, през които крещеше в станцията, набираше мобилния си телефон и получаваше едно и също скапано съобщение. Няма обхват.

Вторник. Ашли искаше ергенското парти да е доста преди сватбата. Ще се напиеш и ще се чувстваш скапан. Не искам да се чувстваш така на сватбения ни ден. Направи го рано през седмицата, за да имаш време да се оправиш.

Той блъсна с ръце капака за стотен път. Може би беше за двеста. Може би дори хиляда. Нямаше никаква разлика. Вече се бе опитал да издълбае дупка в капака с единствения твърд предмет, с който разполагаше — кутията на уоки-токито. Мобилният телефон и фенерчето бяха пластмасови. Но кутията също не беше достатъчно твърда.

Отново включи станцията.

— Ехо? Има ли някой там? Ехо?

Прашенето му отговори за пореден път.

Връхлетя го мрачна мисъл. Дали Ашли участваше във всичко това? Затова ли настояваше да направи ергенското парти рано през седмицата, във вторник? За да може той да бъде заключен тук — където и да беше това тук — цели двайсет и четири часа, че и повече, без партито да създаде никакви проблеми?

Никога. Тя знаеше, че има клаустрофобия, а и в нея нямаше жестокост. Винаги поставяше другите на първо място, винаги мислеше за техните нужди.

Количеството подаръци, които купи за майка му и за него самия, го изуми. И всичко беше идеално подбрано. Любимият й парфюм. Диск на любимия й певец, Роби Уилямс, кашмирен пуловер, по който въздишаше. Радио „Босе“6, за което той мечтаеше. Как Ашли бе разбрала за всичките тези неща? Това беше умение, дарба, поредното в безкрайния списък с качества, които я правеха толкова специална личност.

А него — най-големия късметлия в света.

Лъчът на фенерчето отслабна видимо. Той го изключи, за да пази батерията, и отново остана неподвижен в мрака. Чуваше как дишането му се ускорява. Ами ако?

Ако никога не се върнат?

Беше почти 11:30 часът. Той зачака, заслушан да чуе врявата от гласове, по която ще разбере, че приятелите му са се върнали.

Исусе, когато излезе от тук, горчиво ще съжаляват за това. Отново погледна часовника си. Оставаха двайсет и пет минути до полунощ. Ще се появят скоро, всеки момент.

Трябва да се появят.