Убийствено просто

18

— Хей! Ало! Ало! Ало!

Отново сатенено бяла тишина.

— Хей, моля те, помогни ми!

Майкъл хлипаше и отчаяно натискаше копчето предава:

— Моля те, помогни ми, моля те, помогни ми!

Чуваше се само пращене.

Съжалявам, не мога да говоря, диша ми във врата — чаткаш ли?

Странен глас, като някакъв некадърен актьор, който играе американски гангстер. Дали всичко това беше част от шегата? Майкъл остави солените сълзи да се стекат към сухите му напукани устни и за един кратък, жалък миг вкуси влагата, преди езикът му да ги погълне като попивателна.

Погледна часовника си. Бяха минали още часове: 8:50. Колко още щеше да продължи този кошмар? Как може да им се размине това? Със сигурност Ашли, майка му, всички, за Бога, вече са нападнали момчетата. Той е тук от… от…

Внезапно го завладя паника. Дали беше 8:50 часът сутринта или вечерта?

Съвсем наскоро беше следобед, нали? Беше проследил всеки изминал час. Определено не би могъл да е толкова небрежен, че да пропусне цял двайсет и четири часов отрязък? Сега би трябвало да е вечер, нощ, тази вечер, а не утре сутрин.

Почти четирийсет и осем часа.

Какво, по дяволите, правите всички?

Той притисна ръце към дъното и се изпъна нагоре за миг, като се опита да раздвижи кръвообращението на изтръпналия си гръб. Рамената го боляха от прегърбването, всяка става на тялото му пулсираше от болка от липсата на движение — и обезводняването, — а той знаеше какви са опасностите от това от плаването. Главата му бумтеше непрекъснато. Можеше да спре пулсацията за няколко секунди, като притиска ръце в главата си и забива пръсти в слепоочията, но след това болката се връщаше по-силна отпреди.

— Господи, женя се в събота, идиоти такива! Извадете ме оттук! — изкрещя той колкото се може по-силно и заудря капака и стените с ръце и крака.

Малоумници. Утре беше петък. Денят преди сватбата. Трябваше да вземе костюма си. Да се подстриже. В събота през нощта заминаваха на сватбено пътешествие в Тайланд — трябваше да свърши куп неща в офиса, преди да замине за две седмици.

О, хайде, момчета, има толкова неща, които трябва да свърша! Върнахте си, нали? За всички гадости, които съм ви правил? Върнахте си тъпкано. Голям купон!

Спусна ръка до чатала си, напипа фенерчето и го включи за няколко безценни секунди, пестейки батерията. Белият сатен изглеждаше по-близо от всякога; последния път, когато го погледна, изглеждаше на дванайсетина сантиметра от лицето му, а сега на не повече от шест, сякаш кутията, ковчегът или каквото там беше бавно, но сигурно го смачкваше.

Хвана тръбата, висяща отпусната пред лицето му, и отново надникна, опитвайки се да види нещо през нея, но не успя. После провери дали натиска правилното копче на станцията. След това натисна всички копчета едно след друго. Първо чу пращенето и натисна предава, изкрещя с пълна сила и веднага натисна отново приема. Нищо.

— Nada!14 — извика той. — Съвсем нищичко! Няма пукната наденица!15

Моментално в мислите му изникна картина на тиган за пържене, сложен върху печката на майка му. Тиган, пълен с наденици, яйца, бекон, домати, които пращяха, цвърчаха, пукаха, съскаха. Усещаше миризмата им, да му се не види, усещаше и аромата на хляб, който се пържи в друг тиган, докато се затопля печеният боб.

О, Господи. Толкова съм гладен.

Отклони мислите си от храната, от болката в стомаха, която беше толкова силна, сякаш собствените му стомашни киселини разяждаха вътрешностите му. Някъде в пулсиращия му череп мозъкът напомняше за нещо, което беше чел; беше за вид жаби или крастави жаби — не можеше да се сети в момента, — които носеха малките си в стомаха, а не в утробата. По някаква причина стомашните киселини не вредяха на бебетата.

Какво пречи на хората да смелят собствените си стомаси?, внезапно му мина през главата. Умът му препускаше бясно и си спомняше какви ли не неща.

Спомняше си, че преди години беше чел теория за циркадните ритми16. Всички други организми на планетата живеят на двайсет и четири часов цикъл, но не и хората — средната продължителност на нашия е двайсет и пет часа и четвърт. Правени са опити, при които хора се затварят на тъмни места за по цели седмици, без часовник. Те неизменно са смятали, че са били затворени за по-кратък период от действителния.

Страхотно, мога да съм едно от опитните им зайчета.

Устните му бяха толкова пресъхнали, че бяха залепнали и изпитваше болка при раздалечаването им. Сякаш кожата им беше раздрана.

Насочи фенерчето право нагоре към ставащата все по-дълбока бразда, която беше направил в дървото над лицето си. Взе кожения си колан и отново започна да търка металната катарама напред-назад в твърдия тик — знаеше достатъчно за дървения материал, за да е наясно, че това е тик и е едно от най-твърдите дървета. Затвори очи от болка, когато в тях попаднаха малки стърготини, и постепенно катарамата се нагорещи толкова много, че се наложи да спре.

Съжалявам, не мога да говоря, диша ми във врата — чаткаш ли?

Майкъл се намръщи. Кой, по дяволите, беше този тип, който говореше с фалшив американски акцент?

Как може някой от тях да мисли, че това е забавно? Какво, за Бога, бяха казали на Ашли? На майка му?

След няколко минути спря да стърже, беше се изморил. Трябваше да продължи, добре го знаеше. От обезводняването се изморяваш по-лесно. Трябваше да се пребори с умората. Трябваше да се измъкне от тази проклета кутия. Трябваше да излезе и да намери тези копелета — скъпо щяха да му платят.

Продължи да се бори още няколко минути. Стържеше, като от време на време си помагаше, хващайки кокалчетата на пръстите си. Опитваше се да държи очите си стиснати, за да ги предпази от стърготините, които падаха и гъделичкаха лицето му. Накрая вече бе прекалено изморен, за да продължи. Ръцете му се стовариха и обтегнатите мускули на врата му се отпуснаха. Главата му леко се килна назад.

Заспа.