Убийствено просто

66

— Господи, о, господи — ревеше Майкъл от болка, като държеше лявата си ръка колкото се може по-далеч, доколкото позволяваше увитата около тялото му лепенка, която притискаше и двете му ръце към хълбоците. Кръв шуртеше от края на пръста му, срязан при първата фаланга. Той вдигна поглед на заслепяващите светлини.

— Какво е това, какво, по дяволите, правиш? — се четеше в очите му.

— Всичко е наред, Майк, успокой се!

Ръката му бе хваната от тънка, космата длан с железен захват, а на китката й се мъдреше водолазен часовник. И вече виждаше главата на нападателя си, тъмна на фона на ослепителната светлина, само две очи през прорези в черна качулка.

След това видя белия крем, излизащ от отвора на туба и в следващия момент имаше чувството, че на пръста му е сложен лед. Той извика отново от болката, която беше почти непоносима.

— Знам какво правя, Майк. Не се тревожи; няма да се възпали. Искам да ме наричаш Вик. Ясно? Вик?

— Вххх — зина Майкъл.

Похитителят му извади дълъг бял бинт и го уви стегнато около кървящия край на пръста, след това надолу, все по-стегнато и стегнато, докато не се превърна в турникет. Накрая го омота с лейкопласт, за да го държи.

— Разбираш ли, Майк, така както виждам нещата, аз ти спасих живота — а това трябва да струва нещо, нали така? А от онова, което прочетох по вестниците и видях по телевизията, изглежда, си падаш богаташ. Аз пък не, разбираш ли, това е разликата. Искаш ли вода?

Майкъл кимна. Опитваше се да мисли съсредоточено, но вцепеняващата, пулсираща болка в пръста му пречеше.

— Ако искаш да пиеш, трябва да махна лепенката от устата ти. Ще го направя при условие, че не крещиш. Разбрахме ли се, Майк?

Той кимна утвърдително.

— Моите думи винаги са тежали като камък. А твоите? Майкъл отново кимна.

Протегна се ръка. В следващия момент изпита чувството като че ли половината от кожата на лицето му е била свалена. Устата му зейна отворена, брадичката и бузата го щипеха зверски. Мъжът се наведе с бутилка минерална вода със свалена капачка и изля част от съдържанието й в устата му. Струваше му се студена и вкусна, докато преглъщаше жадно, а част от нея се разливаше и капеше по брадата и врата му. Но една глътка попадна в кривото му гърло и той започна да се дави.

Бутилката се отдръпна. Майкъл продължи да кашля. Когато кашлицата най-сетне премина, той вече беше по-нащрек. Усещаше миризмата на застоял въздух и моторно масло, сякаш се намираше в някакъв подземен паркинг. Вдигна поглед към очите през процепите и попита:

— Къде съм?

— Имаш къса памет, Майк. Казах ти никога да не ме питаш къде си, нито кой съм аз.

— Ти… ти каза, че си Вик.

— Аз съм Вик за теб, Майк.

Между тях се възцари мълчание.

Мислите на Майкъл бързо се проясняваха и той започваше да се страхува повече от този мъж, отколкото когато беше в ковчега.

— Как… как ме намери?

— Прекарвам цялата седмица в караваната си, Майк — проверявам сигналните кули на мобилните компании, това ми е работата. Слушам старото любителско радио, бъбря си е няколко приятели по света. Когато няма с кого да си говоря, проверявам всички радиочестоти, понякога слушам полицейските радиостанции. С моята техника мога да слушам който разговор си пожелая — мобилни телефони, всичко. Казах ти, че съм бил свързочник в австралийската флота.

Майкъл кимна.

— И така, значи, във вторник аз си седях след работа и случайно се натъкнах на вашата сладка раздумка с Дейви. Останах на тази честота и след това чух и други ваши разговори. Видях репортажите по новините, чух за ковчега. Сложих си шапката за мислене и си казах, ако ще водя най-добрия си приятел на обиколка по кръчмите, защо ще взимам ковчег? Може би за да те скрия някъде? Леко извратена шега? Така отидох в местния отдел по планиране в Брайтън и проверих компанията ти — и хохо! — открих, че кандидатстваш за разрешително за строеж на горска земя, която си купил миналата година. Точно в района, където сте обикаляли по кръчмите. Помислих си — дали това е съвпадение или не съвсем? А и реших, че щом сте излезли по кръчмите, твоите приятелчета ще са мързеливи копелета. Няма да искат да те носят прекалено далеч. Ще си някъде близо до път, по който може да се стигне с кола.

— Там ли бях? — попита Майкъл.

— И още щеше да си там, приятел. А сега ми кажи за парите, които си скътал на Кайманите?

— За какво говориш?

— Казах ти, чух разговор по полицейските радиостанции. Имаш пари на Каймановите острови, нали? Близо милион, доколкото разбирам. Няма ли това да е една разумна награда, задето ти спасих живота. Направо ще ти излезе на половин цена, Майк, ако питаш мен.