Убийствено просто

47

Седнал в колата си, докато дъждът барабанеше по предния прозорец, Грейс беше потънал в дълбок размисъл. Толкова дълбок, че минаха няколко минути, преди да забележи фиша за глоба за неправилно паркиране под чистачката.

Копелета.

Излезе от колата, дръпна фиша и го извади от целофанената му опаковка. Трийсетачка, задето е пресрочил с пет минути времето на ваучера — а нямаше никакъв шанс да го представи за служебен разход. Началникът беше наложил строги ограничения на тази практика.

Надявам се, че ще го оцениш, господин Брансън, докато се забавляваш в Солихъл. Той направи гримаса и захвърли фиша на земята с отвращение. Мислите му отново се върнаха към Марк Уорън. После пет години назад, към двуседмичния курс по съдебна психология, който бе изкарал в тренировъчния център на ФБР в Куантико, Вирджиния. Той не беше достатъчен, за да стане специалист, но там бе научил да цени инстинктите си и да разбира езика на тялото.

А езикът на тялото на Марк Уорън беше абсолютно сбъркан.

Беше загубил четирима близки приятели. Съдружникът му бе изчезнал и вероятно бе мъртъв. Много вероятно. Трябваше да е в шок, вцепенен, съсипан. Не и ядосан. Беше прекалено рано за гняв.

А беше забелязал и реакцията му за колата. Очевидно беше засегнал някакъв нерв.

Не знам каква игра играете, господин Уорън, но ще се постарая да разбера.

Взе мобилния си телефон, набра номер и зачака. В събота следобед очакваше да се свърже с телефонен секретар, но вместо това чу глас. Женски. Мек и сърдечен. Невъзможно беше да се отгатне по гласа й с какво си изкарва прехраната.

— Градска морга на Брайтън и Хоув — каза тя.

— Клео, обажда се Рой Грейс.

— Привет, Рой, как си? — обикновено изисканият тон на Клео Мори сега звучеше доста закачливо.

Неволно Грейс започна да флиртува с нея по телефона.

— М-да, добре. Впечатлен съм, че работиш в събота следобед.

— Мъртвите не знаят кой ден от седмицата е — тя се поколеба. — Не мисля, че и живите кой знае колко ги е грижа. Поне повечето от тях — добави след кратък размисъл Клео.

— Повечето от тях?

— Струва ми се, че повечето живи хора в действителност не знаят кой ден от седмицата е — създават впечатлението, че знаят, но всъщност не е така. Не мислиш ли?

— Това е твърде тежка философия за един мокър съботен следобед — отвърна Грейс.

— Ами аз правя магистратура по философия в свободния университет, така че трябва да упражнявам аргументите си върху някого — а не получавам кой знае каква реакция от хората тук.

Грейс се засмя.

— Как си?

— Добре.

— Звучиш малко… унила.

— Никога не съм била по-добре, Рой. Уморена съм, това е всичко. Цяла седмица съм тук сама. Недостиг на персонал — Дъг е в отпуск.

— Онези младежи, които загинаха във вторник вечерта — още ли са в моргата?

— Тук са. Както и Джош Уокър.

— Онзи, който умря в болницата след това?

— Да.

— Трябва да дойда и да ги погледна. Удобно ли е сега?

— Никъде няма да ходят.

Грейс винаги се забавляваше с черния й хумор.

— Ще съм при теб след десетина минути — каза й той.

Движението в събота следобед беше по-натоварено, отколкото бе очаквал, така че минаха близо двайсет минути, преди да влезе в натовареното кръгово, откъдето зави надясно покрай табела с надпис „Градска морга на Брайтън и Хоув“ и мина през порти от ковано желязо с тухлени колони. Те непрекъснато стояха отворени, двайсет и четири часа. Сякаш символизираха, помисли си той, че мъртвите не се съобразяват с работно време.

Грейс познаваше това място прекалено добре. Беше безлична сграда с ужасяваща атмосфера. Дълга, едноетажна, със сива каменна облицовка на стените и покрит навес за паркиране от едната страна, достатъчно дълъг да поеме линейка или голям микробус. Моргата беше транзитна спирка в еднопосочното пътуване към гроба или пещта за кремация за хора, умрели внезапно от насилствена или необяснима смърт — или от някаква скоротечна болест като вирусен менингит, при която аутопсията би помогнала с нещо на медицината.

Въпреки това аутопсията беше крайната деградация. Човешко същество, което само преди ден-два е ходело, говорело, четяло, правило любов — бива разрязвано и изкормване като прасе на касапска маса.

Не искаше да мисли за това, но не можеше да прогони мислите си, беше виждал прекалено много аутопсии и знаеше какво се случва. Обелват скалпа, изрязват дупка в черепа, за да извадят мозъка и да го нарежат на парчета. Отварят гръдния кош, изваждат всички вътрешни органи, нарязват ги и ги претеглят, като някои от тях изпращат за патологичен анализ, а останалите натъпкват в бяла найлонова торба и напъхват в трупа като пилешки дреболии.

Паркира зад малка синя спортна кола, за която предположи, че е на Клео, и бързо тръгна в дъжда към входа, където позвъни на звънеца. Синята врата с матиран прозорец изглеждаше като взета направо от някоя къща в предградията.

Малко след това Клео Мори я отвори със сърдечна усмивка. Беше я виждал много пъти, но така и не успя да свикне с усещането за противоречие, което предизвикваше тази изключително привлекателна млада жена, наближаваща трийсетте, с дълга руса коса, облечена в зелена хирургическа престилка, с мушамена зелена препаска отпред и бели гумени ботуши. С външността си тя спокойно би могла да е модел или актриса, а с ума си можеше да има каквато кариера си пожелае, но бе избрала тази. Регистрираше трупове, подготвяше ги за аутопсия, почистваше след това и се опитваше да предложи нищожна утеха на изпадналите в шок семейства на покойниците, които идваха да идентифицират телата. А през повечето време работеше тук сама.

Миризмата както винаги моментално връхлетя Рой, онази противно сладникава смрад на дезинфектант, която се бе просмукала в цялото място и от която червата му се бунтуваха.

Поеха вляво от тясното антре и влязоха в погребалното бюро, което служеше и като приемна. Беше малко помещение с духаща печка на пода, розови стени, розов килим, редица столове за посетители, поставени под ъгъл, и малко метално бюро, на което стояха три телефона, купчина малки кафяви пликове, върху които бяха напечатани думите „Лични вещи“, и голяма книга в зелено и червено с надпис „Регистър на моргата“, изписан със златни печатни букви.

На стената имаше вградена лампа за гледане на снимки, както и редица от рамкирани сертификати от „Обществено здраве и хигиена“, както и един от „Британски институт на балсаматорите“ с името на Клео Мори, вписано отдолу. На другата стена имаше монитор за наблюдение на охранителните камери, който показваше в непрекъсната, бързо сменяща се последователност изглед от предната част, от задната, сетне от всички страни на сградата и накрая близък план на входа.

— Чаша чай, Рой?

Светлите й сини очи се задържаха върху неговите само секунда повече от необходимото. Усмихнати очи. Невероятно сърдечни очи.

— С удоволствие бих изпил чаша чай.

— „Инглиш Брекфаст“, „Ърл Грей“, „Дарджилинг“, китайски, лайка, мента, зелен?

— Мислех, че това е морга, а не закусвалня — удиви се той.

Тя се засмя.

— Предлагаме и кафе. Еспресо, лате, колумбийско, мока…

Той вдигна ръка да я прекъсне.

— Обикновен следобеден чай ме устройва.

— Пълномаслено мляко, обезмаслено, с лимон…

Той вдигна и двете си ръце.

— Каквото мляко имаш отворено. Джо още ли не е дошъл?

Беше помолил Джо Тиндал също да присъства.

— Не още, искаш ли да го изчакаме?

— Да, налага се.

Клео включи електрическия чайник и изчезна в съблекалнята отсреща. Докато чайникът завря, тя се върна със зелена престилка, сини шушони, маска за лице и бели латексови ръкавици, които му подаде.

Грейс се облече, а Мори направи чая му и отвори кутия с бисквити. Той взе една и я захапа.

— Значи си тук съвсем сама цяла седмица? Не падаш ли духом? Без разговори?

— Непрекъснато съм заета — имаме по десет трупа на седмица. От Ийстбърн щяха да изпратят човек от тяхната морга, но те също са много заети. Сигурно има нещо по-особено в последната седмица на май.

Грейс нахлузи маската през главата си и я остави да виси под брадичката си; младите мъже бяха мъртви отскоро и разложението още не бе засегнало телата им, знаеше той от опит.

— Близките и на четиримата ли дойдоха?

Клео кимна утвърдително.

— А онзи, който е изчезнал, появи ли се?

— Току-що идвам от сватбата — отговори Грейс.

— Стори ми се, че изглеждаш малко издокаран за събота, Рой — захили се тя. — Значи поне това се разреши от само себе си?

— Не — отговори той. — Тъкмо затова съм тук.

Тя вдигна вежди, но не направи никакъв коментар.

— Искаш ли да видиш нещо конкретно? Мога да ти дам копия от доклада на патолога за следователя на смъртни случаи.

— Онова, с което искам да започнем, когато Джо се появи — отвърна той, — са ноктите на ръцете им.