Убийствено просто

37

Часовникът на таблото на форда показваше 7:13, когато Брансън мина покрай елегантните регентски фасади на „Кемп Таун“, а след това излезе на магистралата покрай неоготическите сгради на роидианското девическо училище и покрай арт деко сградата на Дома за слепи „Сейнт Дънстан“. Дъждът се лееше, а вятърът бясно шибаше колата. Вече няколко дни не спираше. Глен включи радиото, като заглуши непрекъснатото пращене на полицейската радиостанция, и започна да се кълчи в ритъма на музиката на „Сизър Систръс“.

Грейс търпя няколко секунди и накрая отново намали радиото.

— Какъв ти е проблемът, човече, тази група е толкова яка — отбеляза Брансън.

— Върхът — промърмори Рой.

— Искаш да хванеш мацка, нали? Трябва да влезеш в крак с културата.

— Ти ще си моето културно гуру, така ли?

Неговият приятел му хвърли бърз кос поглед.

— Трябва да ти бъда и моден гуру. Имам страхотен фризьор, при който трябва да отидеш — Ян Хабин в „Пойнт“. Накарай го да ти скъси косата — изглеждаш толкова вчерашно.

— Започвам да се чувствам вчерашен — отговори Грейс. — Покани ме да обядвам с теб. Сега мина времето за чай и наближава време за вечеря. С това темпо ще закусваме заедно.

— Откога пък имаш личен живот? — в момента, в който думите излязоха от устата му, Брансън съжали за тях. Той видя болката, изписана по лицето на приятеля си, дори без да се извръща да го погледне. — Съжалявам, човече — каза му.

Минаха през спретнатото селце Ротингдийн, кацнало на една скала, след това през стремително издигане и спускане, последвано от ново издигане, покрай хаотичните предградия със следвоенни къщи на Солтдийн и Пийсхейвън.

— На следващия разклон завий вляво — инструктира Грейс колегата си. Сетне продължи да го напътства в лабиринт от хълмисти улици, претъпкани с бунгала и скромни прилепени една до друга къщи, докато не паркираха пред малко, доста разнебитено бунгало с още по-разнебитена каравана, паркирана отпред.

Забързано се отправиха в дъжда към навеса пред входната врата, под който се скриха от свистящия вятър, и позвъниха на звънеца. След няколко секунди се появи дребен, жилав човек, надхвърлил седемдесетте, с козя брадичка, дълга побеляла коса, вързана на опашка, облечен в кафтан и джинси и окичен с медальон анкх23 на златна верижка. Той ги поздрави прочувствено с писклив глас, личеше си, че е истинско кълбо от енергия. Хвана ръката на Грейс и го загледа с радостта на отдавна загубен приятел.

— Старши детектив Грейс! Толкова се радвам, че те виждам отново!

— И аз теб, приятелю. Това е детектив сержант Брансън. Глен, това е Хари Фрейм.

Хари сграбчи ръката на Глен Брансън със сила, която не предполагаха както годините, така и ръстът му, и се втренчи в него с пронизващите си зелени очи.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас. Влизайте, влизайте.

Последваха го в слабо осветен от висящ фенер тесен коридор, издържан в мореплавателска тема, центърът на която беше голяма месингова амбразура на стената. После стигнаха до всекидневна с лавици, претъпкани с кораби в бутилки. Имаше бозава гарнитура от три части с покривчици за облегалките, телевизор и кръгла дъбова маса с четири дървени стола край прозореца, към която именно бяха насочени те. На стената Брансън мерна клиширана репродукция на къщата на Ан Хатауей24 и мото в рамка, което гласеше: „Съзнание, което веднъж се е разширило, никога не може да се върне до първоначалните си размери“.

— Чай, господа?

— Благодаря — отвърна Грейс.

Брансън погледна към него в опит да отгатне по изражението му какво трябва да направи, след което каза:

— Бих пил с удоволствие.

Хари Фрейм бързо излезе от стаята. Глен се втренчи в запалената бяла свещ в стъклен свещник, сложен на масата, и погледна към колегата си с изражение, което сякаш казва: Каква е тази глупост?

Грейс му се усмихна. Имай търпение.

След няколко минути една жизнерадостна, тантуреста жена с побеляла коса, облечена в нескопосано оплетен пуловер с широка яка, кафяви полиестерни панталони и чисто нови гуменки, донесе поднос с три чаши чай и чиния с бисквити „Бърбън“, който постави на масата.

— Здравей, Рой — поздрави тя приятелски старши детектива, след което се обърна към Брансън със закачливо пламъче в очите: — Аз съм Максин. Онази, на която трябва да се подчиняват!25

— Приятно ми е. Детектив сержант Брансън. След нея дойде съпругът й, който носеше карта. Грейс взе чашата си и забеляза, че чаят е с воднисто зелен цвят. Видя, че Глен го поглежда със съмнение.

— И така, господа — поде Хари, след като се настани срещу тях, — имате изчезнал човек?

— Майкъл Харисън — осведоми го Рой.

— Младият човек, за когото пишеше в „Аргъс“? Ужасно нещо, тази катастрофа. Всички те са били призовани толкова млади.

— Призовани? — учуди се Брансън.

— Очевидно духовете са ги искали.

Брансън хвърли на приятеля си многозначителен поглед, който последният решително пренебрегна.

Фрейм премести бисквитите и свещта настрани и разгъна на масата картата на Южен Съсекс, изготвена от Кралското картографско управление.

Брансън си взе бисквита. Грейс прерови джобовете си и подаде на медиума медната гривна.

— Каза ми да донеса нещо, което е принадлежало на изчезналия.

Фрейм я взе, стисна я здраво и затвори очи. И двамата полицаи го наблюдаваха напрегнато. Очите му останаха затворени около минута, докато накрая започна да кима.

— Ъмм — измърмори той, без да отваря очи. — Ъмм, да, ъмм.

В следващия момент Хари стреснато отвори очи и изгледа двамата детективи така, сякаш е изненадан да ги види в стаята. Приближи се по-близо до картата и извади от джоба на панталоните си парче конец с малка оловна тежест в края.

— Да видим какво ще открием — поде той. — Да, наистина, да видим. Харесва ли ви чаят?

Грейс отпи от неговия. Беше горещ и имаше леко кисел вкус.

— Чудесен е — отвърна той.

Брансън също отпи по задължение.

— Хубав е — присъедини се той.

Хари Фрейм грейна, искрено зарадван.

— Така, така…

Той опря лактите си о масата, зарови лице в дланите си, сякаш се молеше, и започна да мърмори. Рой избягваше погледа на Брансън.

— Яръммм — каза Фрейм на себе си. — Яръмммм. Бръннн. Яръммм.

В следващия момент се изпъна като жица, провеси конеца над картата между показалеца и палеца си и остави оловната тежест да се люлее напред-назад като махало. После сви устни съсредоточено и енергично залюля тежестта в плътен кръг, покривайки картата сантиметър по сантиметър.

— Ъкфийлд? — каза той. — Кроубъро? Ашдаун Форест?

Погледна въпросително и двамата мъже. Те кимнаха.

Но Хари Фрейм поклати глава.

— Не, не виждам нищо в този район, съжалявам. Ще пробвам с друга карта, с по-малък мащаб.

— Съвсем сигурни сме, че е в този район, Хари — каза му старши детективът.

Фрейм поклати глава решително.

— Не, махалото не ми казва това. Трябва да погледнем по-голяма територия.

Грейс усещаше как скептицизмът на Брансън гори като фурна. Загледан в новата карта, която показваше цял Източен и Западен Съсекс, той видя как махалото се завърта в малка дъга над Брайтън.

— Ето къде е той — промърмори Брансън.

— Брайтън ли? Не мисля — възрази Грейс.

Фрейм извади улична карта на Брайтън в голям мащаб и залюля махалото над нея. След няколко секунди то започна да очертава плътен кръг над „Кемп Таун“.

— Да — заяви той. — Да, ето къде е той.

Грейс най-после погледна другаря си, сякаш споделяше мислите му.

— Грешиш, Хари — каза той.

— Не, не мисля, Рой. Ето къде е твоят човек.

Детективът поклати глава.

— Току-що идваме от „Кемп Таун“… говорихме с неговия съдружник, сигурен ли си, че не е свързано с това?

Хари Фрейм взе медната гривна.

— Това е негова гривна, нали? На Майкъл Харисън?

— Да.

— Тогава ето къде е той. Махалото ми никога не греши.

— Можете ли да ни дадете адрес? — намеси се Брансън.

— Не, не и адрес — прекалено гъсто населено е. Но там трябва да търсите, там ще го намерите.