Убийствено просто

86

Вик Дилейни рязко натисна педала на спирачката, когато стигнаха до десен завой на криволичещ селски път, който беше далеч по-остър, отколкото той смяташе. Предните гуми блокираха и за една ужасяваща секунда продължиха право напред към топола, докато той се бореше да овладее волана.

— Вииик! — изкрещя Ашли.

Колата се наклони силно надясно, предницата се обърна и задните гуми поеха движението, но той смени курса прекалено рязко и се понесоха към друга топола. След това обратно; тежката кола се мяташе като пълен чувал, а багажът им се блъскаше отзад. В следващия момент той отново пое контрол над управлението.

— Намали, Вик, за Бога!

Пред тях се движеше огромен камион, който пълзеше бавно по пътя и след миг те се озоваха зад него, без възможност да го изпреварят.

— О, мамицата му! — изруга той, наби спирачки и удари волана в пристъп на гняв.

Всичко се бе прецакало. Историята на моя живот, помисли си той. Баща му беше умрял от пиянство в юношеските му години. Малко преди осемнайсетия си рожден ден бе пребил любовника на майка си, защото онзи тип беше гадняр и се отнасяше с нея като с боклук. А в резултат на това майка му бе го изхвърлила, него, Вик.

Записа се в армията в търсене на приключения и моментално се почувства в свои води във военноморските сили, само дето също така разви страст към парите. Многото пари. Особено много си падаше по скъпи дрехи, коли, хазарт и мацки. Но най-много му харесваше чувството, което изпитваше — целия този респект към него, — когато влезеше в казино, изтупан в скъп костюм. А и какъв по-добър мехлем за гордостта на един мъж от това да получи като бонус от казино обилна вечеря и дори стая.

Серия от успешни удари из казината през втората година във флота му донесе голяма печалба, но последвалата неуспешна поредица го разори напълно.

След това се сдуши с един безскрупулен интендант на име Брус Джакман, който отговаряше за снабдяването, и намери лесен начин да изкарва бързи пари, като продава оръжия, амуниции и други военни доставки чрез уебсайт. Когато бяха на път да ги разкрият, той удуши Брус Джакман и го остави обесен в стаята му с прощална бележка на самоубиец. Оттогава не си бе губил съня заради случилото се.

Животът беше игра, оцеляват най-хитрите. Според него хората правеха огромна грешка, като се опитваха да се преструват, че са по-различни от животните. Целият живот се движеше по закона на джунглата.

Това не значеше, че не можеш да обичаш някого. Той беше дълбоко, лудо влюбен в Алекс от мига, в който я видя за пръв път. Тя имаше всичко: истинска класа, стил, зашеметяваща красота, страхотно тяло и беше истинска мръсница в леглото. Беше всичко, което някога е искал от една жена, даже повече от това. А и беше единствената жена, която някога бе срещал, която беше по-амбициозна от него и имаше план да постигне простите си цели: да направиш състояние, докато си млад, и да прекараш остатъка от живота си, като му се наслаждаваш. Убийствено просто.

Сега всичко, което трябваше да направят, бе да стигнат до летище Гетуик и да се качат на самолета.

Вътрешността на джипа смърдеше на дизелови изпарения от ауспуха на огромния камион пред тях, който пълзеше с по-малко от 50 км/ч. Подаде се през прозореца, за да види дали може да мине, но бързо се прибра вътре, когато един камион избумтя покрай тях в противоположната посока. Все по-нетърпеливи, те последваха камиона през бърз S-образен завой, покрай знак за струпване на камъни и нагоре по хълм, на който камионът още повече намали скоростта. Плъзна лявата си ръка в скута на Ашли, напипа дланта й и я стисна:

— Всичко ще бъде наред, ангелче.

Тя също стисна неговата в отговор.

В следващия момент погледът му бе привлечен от синьо проблясване в огледалото. И студена тръпка на страх се плъзна в стомаха му.

Наблюдаваше огледалото внимателно. Зад тях се разгръщаха асфалт, трева и дървета. Синята светлина проблесна отново и този път нямаше никакво съмнение. Мамка му. Всеки момент щеше да се появи зад ъгъла.

Отново показа глава навън и видя дървена табела за пътека за пешеходци и широк черен път и с едно бързо завъртане на кормилото плъзна джипа точно на пътя на задаващ се микробус, след което се озова на неравния, обрасъл с трева път. Колата попадна в дълбока дупка, пълна с вода и мина от другата страна. В огледалото видя полицейската кола да профучава в обратната посока, прекалено бързо, надяваше се той, за да ги е видяла.

— Защо зави?

— Полиция.

Вик натисна педала за газта, усети как гумите се въртят и сцепват, колата се наклони напред, изкачи се по коловоза и отново се спусна. Минаха през двор на ферма, в който имаше празен конски вагон и притихнал трактор, както и ламаринена конструкция с празни кошари за овце.

— Къде води този път? — попита Ашли.

— Не знам, по дяволите.

В края на черния път зави наляво по тясно междуселско шосе; минаха покрай няколко къщи и се озоваха на натоварен главен път. Облян в пот Вик свали прозореца си и каза:

— Това е A27… ще ни изведе на А23 и оттам направо към Гетуик, нали така?

— Да. Но не можем да продължим по главния път.

— Мисля… най-добрият начин…

И двамата чуха едновременно шума от хеликоптер. Вик подаде глава през прозореца и погледна нагоре. Видя тъмносин хеликоптер, който се спускаше от небето право към тях. Докато кръжеше наоколо, звукът бе станал още по-силен и вече беше достатъчно ниско, за да успее Вик да прочете надписа „ПОЛИЦИЯ“ под кабината.

— Копелета.

В движението нямаше пролука, затова прецени, че е прекалено рисковано, за да продължи право напред. Вместо това направи ляв завой и форсира мощно пред ягуар, който му засвятка с фарове и засвири с клаксон, но той не му обърна никакво внимание, втренчил поглед напред, а мозъкът му се тресеше от паника. Отпред движението се забавяше. Мамка му, направо спираше! Той се отклони леко вдясно, надникна покрай колоната и видя причината за задръстването, въпреки че част от гледката се закриваше от висока каравана.

Пътят бе блокиран от полицейска кола и от двете й страни имаше голяма синя бариера с надпис „ПОЛИЦИЯ! СПРИ!“.