Убийствено просто

26

Водата продължаваше да се покачва. Майкъл изчисли, че нивото й се повишава с два сантиметра на всеки три часа. Сега беше точно под ушите му. Трепереше от студ, тресеше го.

Беше работил бясно през нощта, стържейки със стъклото, и сега беше стигнал до последното парче от бутилката уиски, а ръцете го боляха от умора. Беше направил дълбок жлеб в дървото, но все още не го беше пробил.

Беше си създал ритъм, два часа работа, половин час почивка, като си представяше, че плава. Но губеше. Водата се покачваше по-бързо, отколкото се разширяваше дупката. Главата му щеше да е под вода, преди да стане достатъчно дълбока да се провре през нея.

На всеки петнайсет минути натискаше копчето предава на уоки-токито. Всеки път чуваше само пращене.

Сега беше 11:30 часът сутринта. Петък.

Той стържеше и непрекъснато се сипеха стъкло на прах и мокра почва, а последното парче стъкло намаляваше с всяка изминала минута, докато той не спираше да мисли. Когато стъклото свършеше, все още му оставаше катарамата на колана. А когато тя също свърши, с какви други инструменти можеше да дълбае дървото? Стъклото на фенерчето? Батериите?

Чу се рязко изсъскване, когато уоки-токито се върна към живот и отново долетя фалшивият американски акцент:

— Привет, приятел, как я караш?

Този път го позна.

Майкъл натисна копчето предава.

— Дейви? — каза той. — Ти ли си?

— Точно гледам новините по телевизията — уведоми го Дейви. — Показват една катастрофирала кола, при която отидохме с баща ми във вторник! Човече, това беше страшна катастрофа! Всички са мъртви, а един е в неизвестност!

Майкъл внезапно сграбчи предавателя, напрегнат докрай.

— Дейви? Каква беше колата?

— Форд транзит. Човече, беше помляна!

— Кажи ми повече, Дейви.

— Имаше един, който се подаваше през предното стъкло, половината му глава липсваше. Леле, направо се виждаше как изтича мозъкът му. Веднага разбрах, че е пътник. Само един оцелял, но и той е умрял.

Майкъл се разтресе неконтролируемо.

— Този, който е в неизвестност. Знаеш ли кой е?

— Ъхъ!

— Кажи ми кой е?

— Трябва да вървя след минута, отивам да помагам на баща ми.

— Дейви, чуй ме. Аз може да съм този човек.

— Ебаваш ли ме?

— Как се казва той, Дейви?

— Ъ… не знам. Само казват, че утре щял да се жени.

Майкъл затвори очи. О, не, Господи, о, не.

— Дейви, тази катастрофа — тази катастрофирала кола — около девет часа във вторник вечерта ли я видя?

— Кажи-речи.

С нов прилив на настойчивост Майкъл поднесе уоки-токито до устата си.

— Дейви, аз съм този човек! Аз съм този, който се жени утре!

— Ебаваш ли ме?

— Не, Дейви. Слушай ме внимателно.

— Трябва да вървя — ще говорим по-късно.

Майкъл му изкрещя:

— ДЕЙВИ, НЕ СИ ОТИВАЙ, МОЛЯ ТЕ, НЕ СИ ОТИВАЙ! ТИ СИ ЕДИНСТВЕНИЯТ, КОЙТО МОЖЕ ДА МЕ СПАСИ!

Отговори му тишина. Чуваше се само пращенето, което му подсказваше, че непознатият още е на линията.

— Дейви?

— Трябва да тръгвам, схващаш ли к’во казвам?

— Дейви, нуждая се от помощта ти. Ти си единственият човек на този свят, който може да ми помогне. Искаш ли да ми помогнеш?

Отново продължително мълчание. След което се чу:

— Как каза, че ти е името?

— Майкъл Харисън.

— Току-що казаха името ти по телевизията!

— Имаш ли кола, Дейви? Можеш ли да караш?

— Баща ми има камион.

— Може ли да говоря с баща ти?

— Ъ… аз… не знам. Той е доста зает, трябва да излезем и да изтеглим една катастрофирала кола.

Майкъл мислеше отчаяно как да се справи с този образ.

— Дейви, искаш ли да станеш герой? Искаш ли да те дават по телевизията?

Гласът стана глуповато весел.

— Аз по телевизията? Искаш да кажеш да съм като кинозвезда?

— Да, можеш да станеш кинозвезда! Просто ми дай да говоря с баща ти и аз ще му кажа как можеш да станеш кинозвезда. Защо не го повикаш и не му дадеш да говори по уоки-токито? Какво ще кажеш?

— Де да знам.

— Дейви, моля те, доведи баща ти.

— Има проблем. Баща ми не знае, че съм взел станцията, разбираш ли, много ще се ядоса, ако разбере, че е у мен.

Майкъл се опита да го поласкае:

— Мисля, че баща ти ще се гордее с теб, ако знае, че си герой.

— Смяташ ли?

— Смятам.

— Трябва да вървя. До скоро! Край!

Станцията отново замлъкна.

Молейки с цялото си сърце, Майкъл крещеше:

— Дейви, моля те, Дейви, не ме оставяй, моля те, извикай баща ти, моля те, Дейви!

Но Дейви го нямаше.