Убийствено просто

31

Майкъл потрепери. Нещо пълзеше в косата му. Напредваше решително право към челото му. Приличаше на паяк.

Обзет от паника, той изпусна катарамата, рязко вдигна ръце и бясно зарови из косата си с пръсти, възпалени и разкървавени от търкането на капака.

След това нещото се озова на лицето му, прекоси бузата, устата и брадичката.

— Господи, разкарай се, гадино!

Замахна с две ръце към лицето си и усети нещо малко и лепкаво. Беше мъртво, каквото и да е било. Избърса останките, които усещаше по гъстата си набола брада, която го сърбеше.

Винаги се е разбирал добре с повечето животинки, но не и с паяците. Като дете бе прочел в местен вестник история за зарзаватчия, който бил ухапан от тарантула, скрита във връзка банани, и едва не умрял.

Лъчът на фенерчето вече беше много слаб и осветяваше вътрешността на ковчега в тъмен кехлибар. Трябваше да държи главата си изправена, за да не влиза надигащата се вода в очите и устата му. Някакво друго насекомо го беше ухапало по глезена и мястото го сърбеше.

Разклати фенерчето. За миг крушката изгасна напълно. След това съвсем тъничка нишка проблесна за няколко секунди.

Замръзваше от студ. Дълбаенето на капака беше единственото нещо, което му пречеше да не измръзне съвсем. Все още не го беше пробил. Трябваше, трябваше, преди водата… опита се да прогони от съзнанието си немислимата мисъл, но не успя. Водата продължаваше да се надига, вече покриваше краката му и част от гърдите. С една ръка придържаше станцията в пролуката между гръдния си кош и капака, за да не потъне във вода.

Отчаянието, също като водата, упорито го поглъщаше. Думите на Дейви непрекъснато се въртяха в мислите му.

Имаше един, който се подаваше през предното стъкло, половината му глава липсваше. Леле, направо се виждаше как изтича мозъкът му. Веднага разбрах, че е пътник. Само един оцелял, но и той е умрял.

Микробус транзит, катастрофирал на време и място, които съвпадаха. Пит, Люк, Джош, Робо — наистина ли всички те са мъртви? И това е причината никой да не дойде да го спаси? Но Марк трябва да е знаел какво планират, той беше негов кум, за Бога! Сигурно Марк водеше хора, които да го търсят? Освен, помисли си той мрачно, ако нещо не му се е случило и на него. Може би се е присъединил към тях в следващата кръчма и е бил с тях в микробуса?

Беше четири и десет, петък следобед. Опита се да си представи какво се случва в този момент. Какво правеше Ашли? Майка му? Дали всичко за утре оставаше, както е планирано?

Вдигна глава, така че устата му за няколко ценни минути да е по-близо до капака, и изкрещя, както периодично правеше:

— Помощ! Помогнете ми! Помощ!

Нищо освен вцепеняваща тишина.

Трябва да изляза.

Чу се изпукване, след това съскане и за миг Майкъл си помисли, че дървото се разцепва, но след това чу познато пращене. Последвано от безтелесен южняшки глас:

— Сериозно ли беше онова, което каза за мен, че ще ме дадат по телевизията?

— Дейви?

— Здрасти, приятел, току-що се върнахме — това беше истинска развалина, човече! Не би искал да си в тази кола, казвам ти. Трябваха им два часа, за да измъкнат шофьора от нея, беше в доста кофти състояние. Но по-добре от жената в другата кола, схващаш ли к’во казвам?

— Да, схващам — отвърна Майкъл в опит да му угоди.

— Не съм много сигурен. Казвам, че е мъртва. Чаткаш ли?

— Мъртва? Да, чаткам.

— Само като ги погледнеш, можеш да кажеш кои са мъртви и кои ще оцелеят. Не всеки път. Но, казвам ти, това беше страшно!

— Дейви, катастрофиралата кола, при която отидохте във вторник вечерта, можеш ли да си спомниш колко души бяха вътре в нея?

След няколко секунди мълчание Дейви отговори:

— Само да преброя линейките. При лошите злополуки има по една линейка за всеки. Там имаше една, която тръгваше, когато ние пристигнахме, и друга, която още беше там.

— Дейви, случайно да знаеш имената на жертвите? Почти моментално за изненада на Майкъл младежът му ги изрецитира:

— Джош Уокър, Люк Гиъринг, Питър Уоринг, Робърт Хулихан.

— Имаш много добра памет, Дейви — похвали го Майкъл. — Имаше ли някой друг? Имаше ли човек на име Марк Уорън?

Дейви се засмя.

— Никога не забравям име. Ако Марк Уорън беше в тази кола, щях да знам. Помня всяко име, което съм чул, помня къде съм го чул и кога. Никога не ми е било грам от полза.

— Може би е било полезно за часовете по история в училище.

— Може — отговори той уклончиво.

Майкъл успя да се пребори с изкушението да му се разкрещи от напрежение. Вместо това запази търпение и попита:

— Спомняш ли си къде беше катастрофата?

— А26. На три километра и осемстотин метра от Кроубъро.

Майкъл усети как в него светва лъч надежда.

— Мисля, че не съм много далеч оттам. Можеш ли да караш, Дейви?

— Имаш предвид автомобил?

— Да, точно това имам предвид.

— Предполагам, че зависи как точно разбираш карам.

Майкъл затвори очи за няколко секунди. Трябваше да има начин да успее да подходи правилно към този тип. Как?

— Дейви, нуждая се от помощта ти, наистина. Обичаш ли игри?

— Имаш предвид компютърни игри? О, да! Имаш ли „Плейстейшън“-2?

— Не, не тук, не при мен.

— Можем да се свържем онлайн тогава?

Вода нахлу в устата на Майкъл. Той я изплю, уплашен. Господи, надигаше се точно сега.

— Дейви, ако ти дам един телефонен номер, можеш ли да го набереш заради мен? Искам да кажеш на един човек къде се намирам. Можеш ли да се свържеш с някой, докато говориш с мен?

— Хюстън, имаме проблем.21

— Кажи ми какъв е проблемът?

— Телефонът е в къщата на баща ми. Той не знае, че уоки-токито е у мен — не би трябвало да го взимам. Това е наша тайна.

— Добре, мога да пазя тайни.

— Баща ми доста ще се ядоса.

— Не мислиш ли, че ще се ядоса още повече, ако разбере, че си можел да спасиш живота ми, а си ме оставил да умра? Може би си единственият човек на света, който знае къде съм.

— Добре, няма да кажа на никого.

Още вода нахлу в устата на Майкъл; мръсна, кална, солена вода. Той я изплю, а ръцете, раменете, мускулите на врата, всичко го болеше от усилието да държи главата си над покачващата се вода.

— Дейви, ще умра, ако не ми помогнеш. Можеш да станеш герой. Искаш ли да бъдеш герой?

— Трябва да вървя — отвърна Дейви. — Виждам баща ми отвън — има нужда от мен.

Майкъл изпусна нервите си и се разкрещя:

— Не, Дейви, няма да ходиш никъде, мамка му! Трябва да ми помогнеш! ТРЯБВА ДА МИ ПОМОГНЕШ, МАМКА МУ!

Последва поредната тишина, много дълга този път, и Майкъл се притесни, че е прекалил.

— Дейви? — обади се той по-нежно. — Още ли си там, Дейви?

— Още съм тук — гласът на Дейви беше променен. Внезапно бе станал смирен и покорен. Звучеше като малко, виновно момче, което се извинява.

— Дейви, ще ти дам един телефонен номер. Съгласен ли си да го запишеш и след това да се обадиш от мое име? Ще им кажеш ли, че трябва да говорят с мен на уоки-токито ти… и че е много, много спешно. Ще направиш ли това за мен?

— Добре. Ще им кажа, че е много, много спешно. Майкъл му продиктува номера. Дейви му каза, че ще отиде да се обади, а след това ще се свърже отново с него.

След пет мъчително дълги минути гласът на Дейви долетя от станцията.

— Свързах се с гласова поща — обясни той. Майкъл стисна ръце, притеснен.

— Остави ли съобщение?

— Не. Ти не ми каза да оставя.