Убийствено просто

54

На един десен завой на светлината от предните фарове Марк видя купчина венци покрай пътя. Някои лежаха на тревата отстрани, други бяха подпрени на дърво, а останалите — на живия плет.

Отмести крак от педала на газта и намали до пълзене, а в него се надигна тръпка на ужас, дълбоко вътре в него, дълбоко в душата му. Продължаваше да ги гледа на светлината от стоповете, докато изчезнаха в мрака на нощта, изгубиха се, отидоха си, сякаш никога не ги е имало. Джош, Пит, Люк, Робо.

И той самият, ако самолетът не беше закъснял.

Тогава, разбира се, проблемът щеше да е друг. Целият настръхна и натисна педала на газта, искаше да се махне оттук; побиваха го тръпки от това място. Мобилният му телефон изпиука, след което зазвъня. Изписа се телефонът на Ашли.

Той се обади, доволен, че я чува, отчаяно търсещ човешка компания.

— Здрасти.

— Е? — тя звучеше също толкова ледено, колкото когато си тръгна от апартамента му.

— Пътувам натам.

— Чак сега?

— Трябваше да изчакам да се стъмни. Мисля, че не трябва да говорим по мобилните, да дойда ли да те видя, като се прибера?

— Това би било наистина глупаво, Марк.

— Да. Аз… аз… как е Джил?

— Разстроена. Как очакваш да е?

— Аха.

— Аха? Добре ли си?

— Донякъде.

— Изтрезня ли?

— Разбира се — отвърна той засегнато.

— Не звучиш добре.

— Не се чувствам добре, разбираш ли?

— Да. Но ще го направиш, нали?

— Така се разбрахме.

— Ще ми се обадиш ли след това?

— Естествено.

Затвори. Отпред беше мъгливо и слой от влага покриваше предното стъкло. Чистачките описаха два пъти дъга и гумените им повърхности изпищяха. Спря ги. Храсталакът в края на гората му се стори познат и той намали, не искаше да пропусне отбивката.

След секунди изтрополи по първата ограда, после и по втората, лъчите на фаровете пронизваха мъглата като двойка лазери, колата се клатеше по осеяния с дупки път, докато той форсираше, уплашен от дърветата, които сякаш го притискаха заплашително от двете страни, и от време на време хвърляше поглед в огледалото, просто в случай че…

В случай че какво точно?

Вече приближаваше. Лек шепот от разговор по радиото го разсейваше и той го изключи, почти без да усеща, че дишането му се ускорява, а потта продължава да се стича по слепоочията, по гърба му. Предницата рязко потъна, когато предните гуми попаднаха в дълбока локва, и водата опръска стъклото с твърд звук като от хвърлени камъчета. Отново пусна чистачките и моментално намали скоростта. Господи, беше дълбоко; не беше съобразил колко много бе валяло, откакто за последен път бе тук. И тогава — мамка му, о, мамка му, не!

Гумите бяха забуксували в калта.

Натисна педала на газта по-силно, от което беемвето започна да вибрира и се отмести няколко крачки встрани, но отново хлътна в тинята.

О, Господи, не!

Не можеше да заседне, не можеше, не можеше. Как, по дяволите, щеше да обясни защо е тук в десет и половина вечерта?

Дишай дълбоко…

Пое си въздух и се огледа уплашено в мрака, във всяка сянка пред него, встрани, отзад, след което натисна копчето за централно заключване и чу изщракването, но не се почувства по-добре. Включи вътрешното осветление и погледна контролното табло. Имаше уреди за тежки пътни условия, за по-ниска скорост, диференциален затвор; беше ги виждал стотици пъти, но никога не си беше правил труда да прочете за тях.

Протегна се и извади наръчника от жабката, бясно прелисти на съдържанието и отвори на съответните страници. Бутна един лост, натисна копче, остави наръчника до себе си и предпазливо пробва с педала на газта. Колата се наклони и за негова радост потегли напред.

Продължи със стабилните петнайсет километра в час, колата сега беше много по-устойчива и минаваше през локвите като бронетранспортьор. После зави надясно в разклонението, което щеше да го отведе до сечището. Пред него изскочи малко зайче, обърна се и побягна обратно, след което заскача напред и попадна точно под него. Нямаше представа дали го е сгазил, а не го и интересуваше, просто искаше да продължи напред, да поддържа скоростта си, инерцията, да преодолява калта.

Малката поляна с шубраци от мъхове и треви беше точно пред него и за негово облекчение листът ламарина под прикритието от изкоренени растения, които бе пръснал отгоре, все още беше на мястото си.

Добра се до сравнително твърда почва — не искаше да рискува колата да затъне в калта, докато е спряла, сетне изключи двигателя, но остави предните фарове запалени, навлече новите си гумени ботуши, грабна фенера и слезе в размекнатата пръст.

Настъпи миг на пълна тишина. Но изведнъж чу леко прошумоляване в храстите и се обърна, като уплашено насочи лъча на фенера към гората. Притаил дъх, чу изпукване, след това издрънчаване като звук от тенекиена кутия и един голям фазан тромаво се заклатушка между дърветата.

Изплашен до смърт, завъртя фенера отдясно наляво, а после отвори багажника и извади гумените ръкавици и инструментите, които беше купил, и ги отнесе до гроба.

Остана неподвижен няколко секунди, втренчил поглед в ламаринения лист, докато се ослушваше. Двигателят на колата избръмча. Навсякъде в заобикалящата го гора падаха капки вода, но иначе цареше тишина. Пълна тишина. Един охлюв се беше прилепил върху ламарината и черупката му приличаше на раковина върху дъното на потънал кораб. Добре. Тази ламарина изглеждаше така, сякаш лежи тук от години.

Сложи инструментите и фенера на мократа трева, хвана ламаринения лист за единия край и го издърпа назад. Гробът зейна като дълбока пукнатина. Сграбчил фенера, той се изправи, но остана прикован на място, опитвайки се да събере смелост да пристъпи напред.

Все едно Майкъл се беше притаил там, долу, и дебнеше да го сграбчи.

Бавно, стъпка по стъпка се приближи до ръба и в пристъп на паника рязко насочи лъча на фенера към дългата правоъгълна кухина.

Издиша успокоен.

Всичко си беше както го бе оставил. Пръстта беше все така натрупана, непокътната. Известно време гледа надолу виновно.

— Съжалявам, партньоре — прошепна той. — Аз…

Нямаше какво да каже. Върна се до колата и изключи светлините. Нямаше нужда да оповестява присъствието си, ако има някой в гората в този час, в което се съмняваше, но никога не се знае.

Отне му близо час усилено копаене, преди лопатата да се удари в дървото на капака на ковчега. Имаше много повече пръст, отколкото си мислеше — е, да, беше прибавил доста онази нощ, но въпреки това… Продължи да рови, докато не се откри целият капак и медните винтове в ъглите. Малката дупка на тръбата за въздух, която бе натъпкал с пръст, се беше разширила; изглеждаше малко по-голяма… или си въобразяваше?

Протегна се и остави лопатата на земята, взе отвертка та и се захвана да развинтва винтовете. Когато свърши, се сблъска с трудност, която не беше предвидил: ковчегът изпълваше цялата дупка и до него нямаше никаква пролука, а застанал върху него, не можеше да вдигне капака.

Покатери се горе, стисна фенера между зъбите си и без да пуска отвертката, се просна на земята, сгърчен на ръба на гроба, откъдето се протегна надолу. Лесно можеше да достигне капака на ковчега. В този момент се разтрепери. Какво, по дяволите, щеше да открие? Извади фенера от устата си и тихичко извика:

— Майкъл? — след това по-високо: — Майкъл? Ехо? Майкъл?

Почука няколко пъти върху капака с дръжката на отвертката, макар да знаеше, че ако Майкъл беше жив — и в съзнание, — щеше да чуе стъпките и стърженето на лопатата по капака. Освен ако не беше твърде отпаднал, за да реагира.

Ако още беше жив.

Голямо ако. Бяха минали четири дни и той със сигурност нямаше въздух. Напъха отново дръжката на фенера в устата си и я стисна здраво. Трябва да го направи. Трябва да свърши тази скапана работа. Трябва да е тук и да вземе проклетия „Палм“ от Майкъл. Защото един ден някой щеше да открие този гроб, да го отвори, да намери труп и проклетия „Палм“ с всички имейли на него и онова ченге, старши детектив Грейв или както там му беше името, щеше да намери имейла, който беше изпратил на Майкъл в понеделник с думите, че му готвят голяма специална изненада и с някои загадъчни намеци, прекалено загадъчни за Майкъл, за да се досети какво кроят, но напълно прозрачни за полицая.

Марк пъхна острието на отвертката под капака, повдигна го няколко сантиметра, докато успя да промуши пръстите си вътре. Пое тежестта с лявата си ръка, за да сложи отвертката на земята над него, след това вдигна тежкия капак колкото се може по-нависоко и почти не забеляза дълбоката нащърбена вдлъбнатина, издълбана отвътре.

Пред очите му проблесна мастилена вода с подгизналите останки на списание, които се носеха по повърхността, огромни голи гърди, които се виждаха на яркия лъч от фенера.

Марк изкрещя и фенерът падна от устата му, цопна във водата и се удари в дъното с глух звук.

Ковчегът беше празен.