Убийствено просто

12

Два национални вестника в малък формат и един в голям имаха водещи заглавия на първа страница за процеса на Суреш Хюсеин, а всички останали британски сутрешни вестници поместваха информация за него във вътрешните си страници.

Обект на техния интерес беше не самият процес, а думите, изречени на свидетелската трибуна от старши детектив Рой Грейс, който в 8:30 часа сутринта стоеше на килима пред шефа си Алисън Воспър с чувството, че часовникът се е върнал три десетилетия назад и той отново е в училище и трепери пред директорката.

Един от колегите на Грейс й бе лепнал прякора „Номер 27“ и той се бе задържал трайно. Номер 27 беше сладко-кисело ястие в менюто на местната китайска закусвалня с храна за вкъщи. Обратното, когато поръчваха ястието, то винаги бе наричано Алисън Воспър. Точно такава беше тя — сладка и кисела.

В началото на четирийсетте, с рядка русолява коса, подстригана консервативно късо и обрамчваща сурово, но привлекателно лице, заместник-началникът на полицията Алисън Воспър определено беше много кисела тази сутрин. Дори силният цветен аромат на парфюма й имаше остра жилка.

Облечена като за ръководния си пост в черен костюм със снежнобяла блуза, тя седеше зад лакирано бюро от палисандър в безупречния си кабинет с изглед към окосена ливада, разположен на приземния етаж в сградата на централата на полицията в Луис. Бюрото беше празно, като се изключат вазата с три морави лалета, снимките на съпруга й (също полицай, няколко години по-стар от нея, но с три нива по-нисък чин) и двете й деца, амонитна поставка за химикалки и купчина сутрешни вестници, разпръснати във ветрило като победна ръка на покер.

Грейс винаги се чудеше как неговите началници поддържаха кабинетите си — и бюрата си — толкова спретнати. През целия си професионален живот на неговото работно място цареше пълен хаос. Склад за разпръснати папки, кореспонденция, на която не беше отговорил, загубени химикалки, пътнически квитанции и подноси за изходящи материали, които отдавна бяха се отказали да се състезават с тези за входящите. За да стигнеш до самия връх, реши той, се иска умение да боравиш с бумащина, което на него определено му липсваше.

Носеше се слух, че Алисън Воспър бе претърпяла операция от рак на гърдата преди три години. Но Грейс знаеше, че ще си остане само слух, защото заместник-началникът на полицията издигаше стена около себе си. Въпреки това зад черупката й на твърдо ченге се криеше известна уязвимост, която той долавяше. В действителност на моменти изпитваше привличане към нея и имаше случаи, когато тези сприхави кафяви очи проблясваха закачливо и той усещаше, че тя почти флиртува с него. Тази сутрин обаче не беше от тях.

Нямаше ръкостискане. Нито поздрав. Само кратко кимване да седне на един от двата стола с високи облегалки пред бюрото й. Тя се приведе право напред с поглед, който беше отчасти обвинителен, отчасти издаваше чист и неподправен гняв.

— Какво, по дяволите, е това, Рой?

— Съжалявам.

— Съжаляваш!

Той кимна.

— Аз… виж, цялото това нещо беше извадено от контекста…

Тя го прекъсна, преди да успее да продължи:

— Осъзнаваш ли, че това може да преобърне целия случай и да го отнесем ние?

— Мисля, че можем да овладеем ситуацията.

— Тази сутрин получих вече над десет обаждания от национални вестници. Ти се превърна в посмешище. Направи ни да изглеждаме като сбирщина идиоти. Защо?

Грейс помълча няколко секунди.

— Тя е необикновен човек, тази жена медиум; помагала ни е в миналото. Никога не ми е хрумвало, че някой може да го открие.

Воспър се облегна на стола си, без да откъсва поглед от Грейс, и поклати глава.

— Възлагах големи надежди за теб. Повишиха те заради мен. Заложих си главата заради теб, Рой. Знаеш го, нали?

Това не беше съвсем вярно, но сега не беше моментът да си изясняват отношенията.

— Знам — отвърна той — и го оценявам. Тя посочи вестниците.

— И това ли е начинът да го покажеш? Така ли се отплащаш?

— Стига, Алисън. Аз хванах Хюсеин.

— И сега даваш на защитата му достатъчно голяма пукнатина да прекара през нея кон с каруца.

— Не — възрази той. — Тази обувка вече беше минала през съдебна медицина. Не могат да ме обвинят в замърсяване на веществено доказателство. Могат да се опитват да ме нападнат заради методите ми, но това няма да има отражение върху случая.

Тя вдигна пръстите си с маникюр и започна да ги оглежда. Рой видя, че върховете им са почернели от вестникарското мастило. Миризмата й ставаше все по-силна, сякаш беше животно, което отделя отрова.

— Ти си старши полицейски служител, това е твоят случай. Ако ги оставиш да те дискредитират, това би имало много голямо отражение върху изхода на процеса. Защо, по дяволите, го направи?

— Имаме процес за убийство, но нямаме тяло. Знаем, че Хюсеин е поръчал убийството на Реймънд Коен, нали?

Тя кимна. Доказателствата, събрани от Грейс, бяха впечатляващи и убедителни.

— Но без тяло винаги има слабо място във веригата — той сви рамене. — В миналото сме имали добри резултати при работа с медиуми. Всяко полицейско управление в страната ги използва при един или друг случай. Лесли Уитъл например.

Лесли Уитъл беше знаменит случай. През 1975 г. седемнайсетгодишната наследница на богато семейство бе отвлечена и изчезна, сякаш се изпари. След като не успя да намери никакви следи за местонахождението й, полицията в крайна сметка действа по информация от ясновидец, използващ техника на търсене с пръчки, който ги отведе в дренажна шахта и там откриха злощастното момиче вързано за кол и мъртво.

— Лесли Уитъл не беше точно триумф на полицейската работа, Рой.

— Оттогава е имало и други случаи — възрази той.

Алисън го изгледа мълчаливо. По бузите й се появиха трапчинки, като че ли бе на път да омекне; но гласът й остана хладен и строг.

— Можеш да запишеш броя на успехите ни с помощта на ясновидци на гърба на пощенска марка.

— Това не е вярно и го знаеш.

— Рой, онова, което знам, е, че си интелигентен човек. Знам, че си изучавал паранормалното и вярваш в него. Виждала съм книгите в кабинета ти и уважавам всеки полицай, който може да мисли извън калъпа. Но ние имаме дълг към обществото. Онова, което се случва зад затворените ни врати, е едно нещо. Образът, който представяме пред хората, е съвсем друго.

— Хората вярват, Алисън. През 1925 г. е проведено проучване за броя на учените, които вярват в Бог. Четирийсет и три процента. Направили са същото проучване през 1998 г. и познай какво? Отново четирийсет и три процента. Единствената промяна е, че има по-малко вярващи биолози, но математиците и физиците са повече. Има и друго проучване, проведено миналата година, за хората, които са имали някакво свръхестествено преживяване. Деветдесет процента! — той се наведе напред. — Деветдесет процента!

— Рой, обикновените хора искат да вярват, че полицията харчи парите на данъкоплатците за разкриване на престъпления и залавяне на лошите с традиционни полицейски процедури. Искат да вярват, че преобръщаме страната в търсене на отпечатъци и ДНК проби и имаме лаборатории, пълни с учени, които ги проучват; че обикаляме полета, гори, претърсваме езера, чукаме по врати и разпитваме свидетели. Не искат да мислят, че говорим с Мадам Арката в края на брайтънския кей, че зяпаме в кристални топки или местим обърнати наопаки водни чаши по редици с букви върху скапана дъска уиджа! Не искат да смятат, че прекарваме времето си в опити да призовем мъртвите. Не искат да вярват, че техните полицаи стоят на крепостни валове като Хамлет и говорят с духовете на бащите си. Разбираш ли ме?

— Да, разбирам. Но не съм съгласен с теб. Работата ни е да разкриваме престъпления. Трябва да използваме всякакви средства.

Тя поклати глава.

— Никога няма да можем да разрешим всички престъпления и трябва да се примирим с този факт. Онова, което трябва да правим, е да вдъхваме увереност на хората. Да ги караме да се чувстват в безопасност у дома и на улицата.

— Това са пълни глупости — възкликна Грейс — и ти го знаеш! Знаеш адски добре, че можеш да манипулираш статистиката на престъпленията както пожелаеш — още преди да довърши думите си, той съжали за тях.

На лицето на Алисън се изписа тънка, ледена усмивка.

— Накарай правителството да ни даде още сто милиона лири годишно и ще изкореним престъпността в Съсекс. При липсата на тези пари единственото, което ни остава, е да боравим с ресурсите си колкото се може по-икономично и докъдето ни стигат.

— Медиумите са евтини — отбеляза Грейс.

— Не и когато разрушават доверието в нас — тя погледна вестниците. — Когато застрашават съдебен случай, те стават по-скъпи, отколкото можем да си позволим. Чу ли ме?

— Силно, ако не ясно — Рой не можа да се въздържи, наглостта просто изби. Тя го дразнеше. Някаква шовинистична нотка в него, която не можеше да овладее, го караше по-трудно да приеме мъмрене от жена, отколкото от мъж.

— Ще ти го кажа направо. Късметлия си, че все още имаш работа тази сутрин. Шефът изобщо не цъфти от щастие. Толкова е бесен, че заплашва да те извади завинаги от публичното пространство и да те прикове към бюро за остатъка от кариерата ти. Това ли искаш?

— Не.

— Тогава се дръж като полицай, а не като откачалка.