Убийствено просто

34

— Да не си откачил? — възмути се Брансън, докато се отдалечаваха с колата от къщата на Ашли.

Хванал в ръка медната гривна, дадена му от нея, Грейс отвърна:

— Ти го предложи.

От радиото долиташе басово бумтене. Рой намали звука.

— Е, да, но нямах предвид да питаш нея.

— Искаше да свием нещо от жилището му ли?

— Да вземем назаем. Човече, ти живееш опасно. Ами ако тя се раздрънка пред пресата?

— Помоли ме да ти помогна.

Брансън го изгледа косо.

— Какво мислиш за нея?

— Знае повече, отколкото казва.

— Значи се опитва да го защити?

Приятелят му завъртя гривната в ръцете си. Три тънки медни ленти, заварени една за друга, всяка с два малки диска в края.

— Ти какво мислиш?

— Ето пак — обичайната ти стратегия да отговаряш на въпроса с въпрос.

Известно време Грейс не каза нищо, потънал в мисли. Припомняше си сцената в дома на Ашли Харпър. Безпокойството й, отговорите на въпросите. За деветнайсет години в полицията беше научил много неща. Вероятно най-важното сред тях бе, че истината не е непременно онова, което се вижда на пръв поглед. Тя знаеше повече, отколкото казва, в това беше сигурен. Погледът й я издаваше.

Може би, реши той, съсипаната от скръб Ашли се притеснява да не излезе наяве данъчната измама на Кайманите, в която Майкъл Харисън вероятно е замесен. И въпреки това имаше чувството, че това не е всичко.

След двайсет минути паркираха в жълта зона на крайбрежната улица „Кемп Таун“, извисяваща се над плажа и Ламанша, и излязоха от колата.

Дъждът продължаваше да се лее като из ведро и с изключение на сивото петно на някой танкер или товарен кораб на хоризонта, морето беше пусто. Покрай тях течеше постоянен поток от коли и камиони. От другата страна вдясно Грейс виждаше Дворцовия кей с неговите бели куполи, кичозни светлини и стръмната пързалка, извисяваща се като колона в края.

„Марин Парейд“, широкият булевард, който опасваше около километър и половина красиви фасади от регентския период, гледащи към морето, гъмжеше от движение и в двете посоки. „Ван Ален“ беше една от малкото модерни сгради, представител на архитектурата на двайсети век, по-конкретно на арт деко. Звъннаха на апартамент 407 на домофона и след минути долетя дрезгав глас:

— Да?

— Марк Уорън? — обади се Глен Брансън.

— Да, кой е?

— Полиция. Може ли да поговорим за Майкъл Харисън?

— Разбира се. Качете се, на четвъртия етаж съм.

Чу се рязко избръмчаване и Грейс отвори предната врата.

— Странно съвпадение — каза той на Брансън, когато влязоха в асансьора. — Бях тук миналата вечер на сбирка за покер.

— Кого познаваш тук?

— Крие Кроук.

— Крие Кроук — смешникът от пътна полиция?

— Той е свестен.

— Как може да си позволи жилище на място като това?

— Ами бракът му е донесъл пари — по-скоро разводът. Има богата госпожа — баща й е спечелил от лотарията, каза ми той веднъж — и добър бракоразводен адвокат.

— Умно копеле.

Слязоха на четвъртия етаж, минаха по плюшен син килим и спряха пред 407. Брансън натисна звънеца.

След няколко секунди вратата отвори мъж около трийсетте, облечен в делова риза с отворена яка, панталон на тънки райета и черни обувки със златна верига.

— Господа — поздрави ги той приветливо, — моля, заповядайте.

Грейс го изгледа и му се стори бегло познат. Беше виждал този мъж преди, при това наскоро. Къде? Къде, по дяволите, го бе виждал?

Брансън надлежно показа служебната си карта, но Марк Уорън почти не я погледна. Последваха го през малък коридор в огромно общо помещение с два червени дивана, събрани под ъгъл, и дълга, тясна черна лакирана маса, която отделяше кухнята от трапезарията.

Рой забеляза, че по стил мястото напомня за дома на Ашли Харпър, но тук определено бяха прахосани повече средства. В единия ъгъл върху висока черна колона стоеше африканска маска. Стилни, макар и непонятни, абстрактни картини запълваха стените и имаше широк прозорец с изглед към морето, от който се разкриваше хубава панорама на Дворцовия кей. Новинарска програма без звук течеше по плоския екран на телевизора „Бенг енд Олуфсен“.

— Да ви предложа нещо за пиене? — попита Марк Уорън, кършейки ръце.

Грейс го наблюдаваше внимателно, следеше езика на тялото му и слушаше начина, по който говори. Мъжът излъчваше тревога. Неспокойствие. Това едва ли беше изненадващо, като се има предвид какво преживява. Един от най-големите проблеми за хората, оцелели след злополуки, знаеше старши детективът от опит, бе това да се справиш с чувството за вина.

— Няма нужда, благодаря — отговори Брансън. — Не искаме да ви отнемаме много време — имаме само няколко въпроса.

— Имате ли някакви новини от Майкъл?

Грейс му разказа за резултата от обиколката по кръчмите и за изчезналия ковчег. Но нещо в начина, по който той реагира, запали червена лампа в главата на детектива. Съвсем малка, почти като лампичка от коледна украса.

— Не мога да повярвам, че са взели ковчег — озадачи се Марк Уорън.

— Би трябвало да знаете за това — възрази Рой. — Не се ли предполага, че именно кумът организира ергенската вечер?

— Така съм чел в материалите, които свалих от интернет — отвърна му той.

Грейс се намръщи.

— Значи не сте участвали в никакви планове? Съвсем никакви?

Марк изглеждаше объркан. Когато заговори отново, гласът му прозвуча странно, но бързо се успокои:

— Аз… не, не казвам това. Тоест… мисълта ми е… сещате се… Люк искаше да организира изненада със стриптийзьорка, но това е толкова остаряло — искахме нещо по-оригинално.

— Да си отмъстите на Майкъл Харисън за всички номера, които ви е скроил?

Марк отново се смути за миг, но бързо отговори:

— Да, обсъждахме такъв вариант.

— Но не сте говорили за ковчег? — попита старши детективът с поглед, прикован в очите на събеседника си.

— Съвсем не — в гласа му пролича възмущение.

— Ковчег от тик — настоя Грейс.

— Аз… не знам нищо за никакъв ковчег.

— Искате да кажете, че сте негов кум, но не знаете нищо за плановете за ергенската вечер?

Дълго колебание. Марк Уорън хвърли продължителни погледи първо на единия полицай, сетне на другия.

— Да — отговори той накрая.

— Не го вярвам, Марк — заяви Рой. — Съжалявам, но не го вярвам.

— Обвинявате ме в лъжа? Извинете, господа, но срещата приключи. Трябва да говоря с адвоката си.

— За вас това е по-важно от това да намерим съдружника ви? — поинтересува се Грейс. — Утре е сватбата му. Наясно ли сте с това?

— Аз съм неговият кум.

Старши детективът бе впил поглед в лицето на Марк Уорън и внезапно си спомни къде го е виждал преди. Поне къде си мислеше, че го е виждал.

— Каква кола карате, Марк? — попита той.

— БМВ.

— Какъв модел? Тройка? Петица? Седмица?

— Х5 — каза Марк.

— Този с четворна трансмисия?

— Да, точно така.

Грейс кимна, без да каже нищо; мозъкът му работеше на бързи обороти.