Убийствено просто

60

Докато караше обратно към Брайтън, Грейс се обади на Джей и й се извини, че се е наложило да прекъсне разходката им.

— Как се казва загубеното момче? — попита тя. Грейс се поколеба, но не видя нищо лошо в това да й каже.

— Майкъл.

— Защо се крие, чичо Рой? Да не би да е бил непослушен?

Той се усмихна; децата виждаха света толкова по-просто от възрастните. Но беше добър въпрос. Преди много време се бе научил да не приема нищо за чиста монета в полицейската си работа; преобърни всеки камък, отвори всяка врата, винаги мисли извън шаблона. Беше важно да разглежда Майкъл Харисън като активен участник в изчезването си, а не като пасивен. Въпреки трупа, който вече би трябвало да е в моргата.

— Не съм сигурен — отвърна той.

— Какво ще се случи, ако никога не откриете Майкъл?

Беше невинен въпрос, но уцели право в десетката.

— Мисля, че ще го намерим — не искаше да й казва нищо за трупа.

— Но какво ще стане, ако не успеете? — настоя тя. — Колко време ще продължите да го търсите?

Той се усмихна тъжно на нейната невинност. Беше родена година след като изчезна Санди и нямаше представа колко уместни бяха въпросите й.

— Колкото трябва.

— Това може да е доста дълго, ако се е скрил наистина добре. Нали?

— Възможно е.

— Значи това означава, че може да не видим жираф години наред?

След като свърши разговора си с нея, веднага набра Ема-Джейн Баутууд в залата за тежки произшествия.

— Какво откри за обицата?

— Едно време Майкъл е носел обица непрекъснато — малка златна халка — докато годеницата му не го убедила да я махне. Но е възможно да я е сложил за излизането си онази вечер.

Лоши новини, помисли си Грейс.

— Добре. Мобилните телефони. Вече би трябвало да имаме телефонните номера на Марк Уорън и Ашли Харпър — искам да се свържеш с техните мобилни оператори и да вземеш копия от разговорите им от — той помисли за миг — миналата събота.

— Може и да не извадя кой знае какъв късмет до утре, сър. И преди съм срещала проблем да получа информация от мобилни оператори през уикенда.

— Направи всичко възможно.

— Да, сър.

След десет минути, за втори път този уикенд, Грейс подкара колата си нагоре към дългата, ниска сграда на градската морга на Брайтън и Хоув. Ярката майска слънчева светлина нямаше никакъв ефект върху мрачния й външен вид, сякаш сивите стени с каменна облицовка бяха там, за да отблъскват всякаква топлина, която може да се осмели да влезе. Вътре се допускаха само студени трупове и още по-студени души.

Освен Клео Мори.

Надяваше, се че днес отново е на смяна. Много се надяваше, докато вървеше към входа, за да позвъни на звънеца. След няколко секунди за негова радост Клео отвори вратата. Облечена както обикновено в униформата си от зелена престилка, зелена мушамена препаска и бели ботуши — единствените дрехи, в които някога я бе виждал, — тя го поздрави с щастлива усмивка, изглеждаше искрено зарадвана, че го вижда.

И за миг той застана с вързан език като хлапе на първа среща с момиче, за което в сърцето си знае, че не е от неговата категория.

— Здравей! — поздрави я той и добави: — Не можем да продължаваме да се срещаме така.

— Предпочитам да идваш сам, отколкото да дойдеш с краката напред — отвърна тя.

Грейс поклати глава, засмян.

— Много ти благодаря.

Вкара го в малкия си кабинет с розови стени.

— Да ти предложа чай? Кафе? Безалкохолно?

— Можеш ли да направиш чай с мляко по корнуолски?

— Естествено — кифли със сладко от ягоди и гъст каймак?

— И козуначени питки за чай?

— Разбира се — Клео отметна русата си коса назад, без да откъсва очи от неговите, като определено флиртуваше с него. — Значи това е представата ти за спокоен неделен следобед?

— Абсолютно. Не отиват ли всички на разходка в провинцията?

— Така е — съгласи се тя, докато включваше чайника. — Но повечето хора отиват да се радват на цветята и природата, а не да гледат трупове.

— Наистина ли? — попита той с престорено учудване. — Знаех си, че нещо не е наред в живота ми.

— В моя също.

Между тях настъпи мълчание. Това беше възможност, знаеше той. Чайникът издаваше лек съскаш звук. Видя да излиза струйка пара от пластмасовия чучур.

— Каза ми, че не си омъжена — била ли си някога? — попита той. — Имаш ли семейство?

Клео се обърна да го погледне и очите й срещнаха неговите със сърдечен, приятелски, спокоен поглед.

— Имаш предвид дали имам бивш съпруг, две деца, куче и хамстер?

— Нещо такова — Грейс й се усмихна, болезненото свиване на стомаха от страх бе изчезнало, чувстваше се добре с нея. Изключително добре.

— Имам златна рибка — отговори тя. — Това брои ли се за семейство?

— Наистина ли? Аз също.

— Как се казва тя?

— Той е. Марлон.

Клео избухна в смях.

— Това е абсурдно име за рибка.

— За щастие той не го знае — отговори Грейс.

Тя поклати глава, широко усмихната, докато чайникът завираше.

— Всъщност мисля, че е страхотно.

— Как се казва твоята?

Изгледа го лукаво за миг, преди да каже с престорена срамежливост:

— Риба.

— Риба? — повтори Грейс. — Това е името му?

— Нейното име.

— Добре. Лесно се запомня. Риба.

— Не е толкова находчиво като Марлон — отбеляза тя.

— Хубаво е, харесва ми. Има нещо в него — след това се възползва от отворилата се възможност, макар че думите му прозвучаха тромаво: — Искаш ли да се видим на по питие по някое време тази седмица?

Сърдечността на отговора й го изненада:

— С удоволствие!

— Супер. Добре. Кога ти е… ъ… тоест… как си утре?

— Понеделник ме устройва — отвърна тя.

— Добре. Страхотно! Ъ… — напрягаше мозъка си, чудейки се къде да отидат. Брайтън беше пълен с хубави барове, но в момента не се сещаше за нито един. Дали да отидат в тих бар? Или някакво шумно заведение? Ресторант? В понеделник вечер е тихо. Може би просто кръчма като за първи път, реши той. — Къде точно живееш? — попита я.

— Малко по-нагоре от „Левъл“.

— Знаеш ли къде е „Грейс“?

— Разбира се!

— Какво ще кажеш за там, някъде към осем?

— Ще се видим там.

Чайникът изпищя и двамата се засмяха. Клео понечи да налее водата в чайника за запарване, но в същия момент звънецът звънна. Излезе от стаята и се върна, придружавана от върлинестата фигура на детектив Никол, облечен в спортни дрехи като за почивен ден.

— Добър ден, Рой — поздрави той началника си.

— Искаш ли чай? Днес обслужването тук е страхотно.

— „Ърл Грей“? — започна Клео. — Зелен чай? Лайка? „Дарджилинг“?

Видимо обърканият млад детектив, който винаги беше много сериозен, попита съвсем искрено:

— Имате ли някакъв обикновен чай?

— Идва един обикновен следобеден чай — отвърна Клео.

— Какво е положението за момента? — попита Грейс, минавайки по същество.

— Джилиан Харисън — майката на Майкъл Харисън — пътува насам да идентифицира тялото — осведоми го Ник.

— Постарах се да изглежда прилично — обяви Клео. Това беше едно от уменията й — колкото и да е белязано или обезобразено тялото, да го направи да изглежда непокътнато и спокойно, доколкото е възможно, за любимите или роднините, които идват да го разпознаят. Понякога просто не беше възможно. Но когато отидоха в задната част на моргата, в малката, застлана с килим стая за идентифициране с нейната неизменна ваза с малък букет пластмасови цветя, която служеше като мултирелигиозен параклис за много хора, търсещи утеха, Грейс видя, че е свършила добра работа по това тяло.

Младият мъж беше положен по гръб, а главата му лежеше на пластмасова възглавница, която скриваше, че задната част на черепа му е разбита. Клео беше измила калта и мръсотията от лицето и ръцете му, беше сресала щръкналата му коса и бе оправила дрехите му. Ако не беше алабастровият цвят на кожата, той би могъл да изглежда като младеж, който се наслаждава на спокойна дрямка в неделя следобед след няколко чашки в кръчма, помисли си Грейс.

— Ема-Джейн се занимава с номерата на мобилните телефони — каза му Ник Никол.

— Трябва да видим в коя посока духа вятърът, преди да предприемем допълнителни действия — отбеляза Грейс, загледан в тялото. — Нека първо да разберем кой е този мъж.

В този момент чуха далечния звук на звънеца на входната врата.

— Мисля, че съвсем скоро ще разберем — отбеляза Клео и се отдалечи.

Не след дълго се върна, следвана от мъртвешки бледата Джил Харисън и Ашли Харпър с каменна физиономия на лицето, която държеше бъдещата си тъща за ръка. Майката на Майкъл Харисън изглеждаше като развалина, сякаш току-що се е прибрала, след като е работила в градината. Косата й беше разрошена; носеше мърляво шушляково яке върху фланела без ръкави, кафяви полиестерни панталони и протъркани чехли. Ашли беше пълната й противоположност — облечена в тъмносин костюм и колосана бяла блуза, изглеждаше така, сякаш е сложила най-хубавите си неделни дрехи.

Двете жени поздравиха Грейс с мълчаливо кимване и той се отдръпна, за да им направи път. Наблюдаваше ги внимателно, докато Клео ги отведе към стъклената преграда, отделяща трупа, и за момент очите му бяха привлечени от нея. Каза няколко думи на двете жени, но успя да изрази точното съотношение между съчувствие и професионализъм. Колкото повече неща виждаше у нея, толкова повече я харесваше.

Джил Харисън каза нещо и се извърна ридаеща.

Ашли поклати глава и също се извърна, като обви утешаваща ръка около майката на годеника си.

— Напълно сигурна ли сте, госпожо Харисън? — попита Клео.

— Не е синът ми — каза тя, хлипайки. — Не е той, не е Майкъл. Не е той.

— Не е Майкъл — потвърди Ашли пред Клео. След това спря пред Грейс и каза: — Това не е Майкъл.

Той ясно видя, че двете жени казват истината. Смутеното изражение на Джил Харисън беше разбираемо. Но той бе изненадан, че Ашли Харпър сякаш не изпитваше облекчение.