Убийствено просто

13

За първи път откакто работеше в полицията, Рой Грейс се замисли дали изобщо е трябвало да става полицай. Още от съвсем малък единствено такъв искаше да бъде, а когато поотрасна, почти не обмисляше възможността за друга професия.

Баща му Джак се бе издигнал до чин детектив инспектор и някои от по-старите служители още говореха за него с топло чувство. Грейс го обожаваше още от дете, обичаше да слуша разказите му, да излиза с него — понякога го качваше в полицейска кола или пък го водеше в участъка. Като малък животът на неговия баща му се струваше много по-приключенски и бляскав от скучното ежедневие на бащите на повечето му приятели.

Грейс беше пристрастен към полицейските филми по телевизията, към книгите за детективи и полицаи от всякакъв вид — от Шерлок Холмс до Ед Макбейн9. Имаше памет, която граничеше с фотографска, обичаше главоблъсканиците и притежаваше достатъчно физическа сила. А и по това, което виждаше и чуваше от баща си, в полицейския живот имаше екипна работа и другарство, които наистина го привличаха.

Но сега в дни като този осъзнаваше, че да бъдеш полицай не значи толкова да даваш най-доброто от себе си, а по-скоро да се съобразяваш с някакво предопределено ниво на посредственост. В този съвременен свят, основаващ се на политическата коректност, можеш в един момент да си полицай на върха на кариерата си, а в следващия да се окажеш политическа пионка.

Последното му повишение, с което стана вторият най-млад старши детектив в историята на съсекската полиция и което толкова го развълнува само преди три месеца, бързо започваше да се оказва чаша, пълна с отрова.

Заради повишението се наложи да се премести от вечно жужащия брайтънски полицейски участък в сърцето на града, където бяха повечето му приятели, в относително спокойната бивша фабрика в индустриалната зона в покрайнините, която наскоро бе преустроена, за да приюти дирекцията на съсекския отдел за криминални разследвания.

След трийсетгодишна служба се пенсионираш от полицията с пълна пенсия. Ако просто издържи дотогава, без значение колко му е тежко, ще бъде финансово обезпечен до края на дните си. Това не беше начинът, по който искаше да възприема работата и кариерата си. Поне не обикновено.

Но днес беше различно. Днес беше същински ад. Ден за връщане към реалността. Обстоятелствата се променят, мислеше си той, седнал прегърбен на бюрото си, без да обръща внимание на звуковите сигнали от пристигащите имейли на екрана на компютъра му, докато дъвчеше сандвич с яйце и кресон и зяпаше съдебните записи от процеса на Суреш Хюсеин пред него. Животът никога не се застопорява на едно място. Понякога промените са добри, понякога точно обратното. След малко повече от година ще стане на четирийсет. Косата му побеляваше.

И новият му кабинет беше твърде малък.

Неговата гордост, колекцията от трийсетина маркови запалки, заемаше претрупана лавица между предната част на бюрото и прозореца, който, за разлика от хубавата гледка от кабинета на Алисън Воспър, гледаше към паркинга и ареста зад него. На стената зад него централно място бе отредено на голям кръгъл дървен часовник, реквизит в измисления полицейски участък от филма „Сметката“. Беше подарък от Санди за двайсет и шестия му рожден ден.

Под него беше поставена препарирана трикилограмова кафява пъстърва, която бе хванал при едно посещение в Ирландия преди няколко години. Държеше я под часовника, за да може да илюстрира пред подчинените си шегата за търпението и голямата риба.

От двете й страни бяха сместени няколко сертификата в рамки и групова снимка с надпис „Полицейски колеж Брамсхил. Работа с тежки и серийни престъпления. 1997 г.“ и две негови карикатури в оперативното помещение в полицията, нарисувани от колега, сбъркал истинското си призвание. Отсрещната стена беше заета от книжни рафтове, препълнени с част от колекцията му с книги за окултното, и от шкафове с папки.

На бюрото му, разположено под ъгъл, имаше компютър, преливащи подноси за изходящи и входящи материали, „Блекбъри“, отделни купчини с кореспонденция, някои подредени, други не особено, както и последния брой на списание със заглавие, което беше лоша игра на думи, „Фингърпринт Хорлд“10. Насред цялата тази бъркотия стърчеше цитат в рамка: „Не се издигаме до нивото на възможностите си, а падаме до нивото на извиненията си.“

Останалата част от пространството се заемаше от телевизор и видео, кръгла маса, четири стола и купчини с папки и хвърчащи листа, както и кожената му служебна чанта, в която беше комплектът му за оглед на местопрестъпления. На масата лежеше отворено куфарчето му, а до него бяха мобилният телефон, диктофонът и записи от разпити, които бе взел у дома предната вечер.

Хвърли половината си сандвич в кофата. Нямаше апетит. Отпи от чашата с кафе, провери последните имейли, след това се включи към сайта на съсекската полиция и се загледа в списъка с файлове, които бе наследил като част от повишението си.

Всеки файл съдържаше подробности за неразкрито убийство. То представляваше купчина от двайсетина кутии с папки, може би дори повече, натрупани на пода или преливащи от шкафа в някой кабинет, или заключени да плесенясват във влажен полицейски гараж на участъка в района, където е извършено убийството. Папките съдържаха снимки от местопрестъплението, доклади от съдебните лекари, запечатани в пликове доказателства, свидетелски показания, съдебни протоколи, всички те отделени в подредени вързопи и привързани с цветна панделка. Това беше част от новата му работа — да разрови неразкритите убийства в областта, да се свърже с участъка, където се е случило престъплението, и да потърси нещо, което може да се е променило през изминалите години и би оправдало отварянето на случая.

Знаеше по-голямата част от съдържанието им наизуст — ползата от почти фотографската му памет, която му бе помагала за изпитите както в училище, така и в полицията. За него всяка купчина представляваше повече от човешки живот, който е бил отнет — и убиец, който все още е на свобода, — тя символизираше нещо много близо до сърцето му. Означаваше, че едно семейство не е погребало миналото, защото загадката не е била разгадана, не е била въздадена справедливост. И знаеше, че за някои от тези досиета, които бяха отпреди повече от трийсет години, той вероятно беше последната надежда за жертвите и техните роднини.

Ричард Вентнър, ветеринар хомосексуалист, пребит до смърт в кабинета си преди дванайсет години. Сюзън Дауни, красиво момиче, изнасилено, удушено и захвърлено в черковен двор преди петнайсет години. Памела Чизъм, богата вдовица, открита мъртва в повредената й кола — но с друг вид наранявания, а не като от пътна злополука. Скелетните останки на Пратап Гокхале, деветгодишно индий-че, открито под дъските на пода в апартамента на заподозрян педофил отдавна изчезнал. Това бяха само няколко от многото случаи, които Грейс помнеше.

Въпреки че бяха погребани или бяха разпръснали праха им преди много време, обстоятелствата също се бяха променили за тях. Технологията бе въвела ДНК тестовете, които изваждаха на бял свят нови доказателства и нови заподозрени. Интернет беше донесъл нови начини на общуване. Лоялността между хората се бе променила. Бяха изплували нови свидетели. Хора се бяха развели. Разделили се бяха с приятели. Някой, който преди двайсет години не би свидетелствал срещу приятел, сега го мразеше. Досиетата на убийства никога не се затваряха. Бавно темпо, казват хората.

Телефонът иззвъня. Беше офис мениджмънт асистентката, която споделяше с прекия си началник, заместник-шефа на полицията, питаше го дали иска да приеме обаждане от детектив. Цялата работа с политическата коректност все повече го дразнеше, а тя беше особено силна в полицията. Не беше толкова отдавна, когато ги наричаха секретари, а не офис мениджмънт асистенти.

Каза й да го свърже и секунди по-късно чу познат глас. Глен Брансън, талантлив детектив сержант, с когото бе работил няколко пъти в миналото, изключително амбициозен и с ум, остър като бръснач, освен това и ходеща енциклопедия в областта на киното. Харесваше Глен Брансън. Беше може би най-близкият приятел, който имаше.

— Рой? Как си? Видях, че днес си звезда по вестниците.

— М-да, можеш да го духаш. Какво искаш?

— Добре ли си?

— Не, не съм добре.

— Зает ли си в момента?

— Какво разбираш под зает?

— Някога в живота си да си давал отговор, който да не е въпрос?

Грейс се усмихна.

— А ти?

— Виж, тормози ме една жена — става въпрос за годеника й. Изглежда, че някакъв майтапчийки номер за ергенска вечер се е прецакал и той е в неизвестност от вторник вечер.

Грейс трябваше да провери наум кой ден е. Сега беше четвъртък следобед.

— Казвай?

— Мислех, че днес ще си в съда. Пробвах да се обадя на мобилния ти, но беше изключен.

— Обядвам. Имам пауза в съда — съдия Дрискол заседава в кабинета си, разглежда искания на защитата.

Едно от големите неудобства на това да доведеш дадено обвинение до съд беше времето, което отнема процесът. Като старши служител Грейс трябваше или да е в съда, или да е в непосредствена близост през целия процес. Този конкретно вероятно щеше да продължи поне три месеца — а голяма част от това време беше просто размотаване.

— Нямам чувството, че това е обикновен сигнал за изчезнал човек — бих искал да напрегна мозъка ти. Случайно да си свободен този следобед? — попита Глен Брансън.

Грейс би отказал на всеки друг, но знаеше, че Брансън не е човек, който губи времето на другите — а и да му се не види, точно сега с радост би си намерил повод да се махне от кабинета си въпреки скапаното време.

— Разбира се, мога да намеря малко време.

— Супер — последва миг мълчание, след което детективът каза: — Виж, може ли да се срещнем в апартамента на този тип — мисля, че ще е от полза да го видиш ти — мога да взема ключа и да те чакам там.

Брансън му даде адреса.

Грейс погледна часовника си, след това бележника на своя „Блекбъри“.

— Какво ще кажеш да се срещнем там в пет и половина? Можем да отидем да пийнем нещо.

— Не ти трябват три часа да стигнеш… о, да, предполагам, че човек на твоята възраст трябва да го дава по-бавно. До скоро.

Грейс трепна. Не му беше приятно да му припомнят задаващата се голяма годишнина на четири-нула. Не му харесваше мисълта да е на четирийсет — това беше възраст, на която хората правят равносметка на живота си. Някъде беше чел, че когато станеш на четирийсет, достигаш формата, която животът ти ще приеме завинаги. По някакъв начин това да си на трийсет и осем не беше проблем. Но трийсет и девет означаваше, че определено наближаваш четирийсет. А не беше толкова отдавна, когато смяташе, че хората на четирийсет са стари. Мамка му.

Отново погледна списъка с файлове на екрана. Понякога се чувстваше по-близък с тези хора, отколкото с когото и да било друг. Двайсет жертви на убийства, които разчитаха на него да въздаде справедливост на убийците им. Двайсет призрака, които витаеха в много от мислите му, когато беше буден — а понякога и в сънищата му.