Убийствено просто

38

— Пълна откачалка — заяви Брансън, докато се отдалечаваха от къщата на Хари Фрейм.

Старши детективът бе потънал в дълбок размисъл и продължи да мълчи. През последния един час дъждът най-после бе спрял и ивици от късна вечерна светлина прорязваха мрежата от сиви облаци, надвиснала над морето.

— Хайде да приемем за момент, че е прав.

— Хайде да пийнем и хапнем нещо — предложи Глен. — Умирам от глад, направо ще се гътна след малко.

Часовникът показваше 8:31 часа.

— Добра идея.

Брансън се обади на жена си от мобилния телефон. Грейс се заслуша в разговора. Беше доста напрегнат и завърши с това, че той затвори по средата на обаждането.

— Направо е бясна.

Приятелят му се усмихна съчувствено. Беше наясно, че не трябва да коментира чужда семейна ситуация.

Няколко минути по-късно в бара на кръчма „Убежището на язовеца“ Грейс държеше голям „Гленфидих“ с лед, без да му убягва, че неговият другар бързо напредва с халба бира, въпреки че шофира.

— Постъпих в полицията — поде Брансън, — за да имам работа, с която децата ми да се гордеят. Мамка му. Като охранител поне имах личен живот. Можех да къпя моя Сами, да го слагам да си легне и имах време да му прочета приказка, преди да тръгна за работа. Знаеш ли какво ми каза Ари току-що?

— Какво? — попита Рой, загледан в специалитетите за деня, изписани на дъската.

— Каза, че Сами и Реми плачат, защото съм обещал да се прибера и да им прочета приказка довечера.

— Тогава се прибирай — каза Грейс внимателно и наистина го мислеше.

Глен пресуши халбата си и поръча втора.

— Не мога да го направя, знаеш, че не мога. Това не е работа с нормално работно време от девет до пет. Не мога просто да си тръгна от работа като някой скапан държавен служител и да забравя всичко до понеделник. Дължа го на Ашли Харпър и на Майкъл Харисън. Нали?

— Трябва да се научиш кога да казваш „Стига“ — каза му Грейс.

— О, нима? И кога точно да кажа „Стига“?

Рой допи уискито си. Беше приятно. Парещо усещане първо в гърлото, после в стомаха. Подаде чашата си на бармана, поръча още едно двойно и извади една банкнота от двайсет лири, като помоли за дребни за автомата за цигари. От няколко дни не беше пушил, но тази вечер жаждата му за тютюн беше твърде силна.

Пакетът „Силк Кът“ падна на таблата на автомата. Скъса целофана и помоли бармана за кибрит. След това запали цигара и всмука дима дълбоко и с наслада. Вкусът беше повече от прекрасен.

— Мислех, че си ги отказал — отбеляза Брансън.

— Така е.

Той получи новото си питие и се чукна с приятеля си.

— Ти нямаш живот, а аз разрушавам своя. Добре дошъл в полицията!

Брансън поклати глава.

— Твоят приятел Хари Фрейм е откачен тип. Какъв психар!

— Помниш ли Абигейл Матюс?

— Хлапето отпреди две години? Осемгодишно, нали?

— Точно така.

— Бяха я отвлекли пред дома на родителите й. Намери я в щайга в хангар на летище „Гетуик“.

— Нигерийците. Беше продадена на банда, занимаваща се с проституция на малолетни в Холандия.

— Това беше страхотна детективска работа. Този случай не беше ли една от причините да те повишат толкова бързо?

— Така е. Само че никога не съм казвал на никого истината за това как я открих — сега говореше по-скоро уискито, а не Рой Грейс. — Никога не съм казвал на никого, защото…

— Защото?

— Не беше страхотна детективска работа, Глен, ето защо. Хари Фрейм я намери с махалото си. Разбираш ли?

Брансън помълча известно време.

— Ето защо вярваш в него.

— Бил е прав и за други случаи. Но не говоря много за него. Алисън Воспър и нейните високопоставени приятелчета не обичат нещо да излиза извън техните шаблони. Ако искаш да направиш кариера в полицията, трябва да те виждат, че играеш по правилата. Трябва да те виждат, схващаш ли? Не трябва наистина да играеш по тях, стига те да мислят, че не излизаш извън рамката — той изпи второто уиски далеч по-бързо, отколкото бе възнамерявал. — Хайде да вземем кльопачка.

Брансън поръча скариди с масло и чесън. Грейс избра откровено нездравословна храна — пържола от бут с две пържени яйца и пържени картофи, после запали още една цигара и поръча по още едно питие.

— Какво ще правим сега, старче?

Рой изгледа Брансън изпод вежди.

— Можем да се натряскаме — отвърна той.

— Това точно няма да ни помогне да намерим Майкъл Харисън, нали? Или пропускам нещо?

— Не пропускаш нищо — поне доколкото виждам. Но сега е около… — Рой погледна часовника си — девет часът, петък вечер. Освен да се запътим към Ашдаун Форест с лопата и фенерче, не виждам какво друго можем да направим.

— Трябва да има нещо, което пропускаме.

— Винаги има нещо, Глен. Малцина разбират колко важно е в нашата професия умението да откриваш дребни неща.

— Имаш предвид късмета?

— Знаеш ли стария виц за играча на голф?

— Слушам те.

— Той казва: „Странно нещо… колкото повече се упражнявам, толкова по-голям късмет имам.“

Брансън се ухили.

— Значи може би не сме се упражнявали достатъчно.

— Според мен се упражнявахме достатъчно. Утре е големият ден. Ако господин Майкъл Харисън е спретнал коронния си номер, то утре ще настъпи мигът на истината.

— А ако не е?

— Тогава преминаваме към план Б.

— Който е?

— Нямам представа — Грейс му хвърли бърз поглед над чашата си. — Аз съм просто срещата ти за обяд. Не помниш ли?