Убийствено просто

25

Рой Грейс, облечен в риза с къс ръкав, с тъмна вратовръзка, но с разкопчана яка, погледна съобщението на телефона си и се намръщи:

Не мога да спра да мисля за теб! Клодин XX

Клодин? Седнал в кабинета си малко след девет часа пред компютърния екран, на който непрекъснато прииждаха нови имейли, той се чувстваше уморен като куче и с жестоко главоболие, като на всичкото отгоре му беше студено. Навън се сипеше дъжд, а в стаята се усещаше ледено течение. Няколко секунди наблюдава как дъждът се стича по прозореца, втренчен в безрадостната гледка на стената отсреща, след това разви капачката на бутилката с минерална вода, която беше купил от бензиностанция по пътя, порови в чекмедже на бюрото си и извади опаковка с панадол. Извади две капсули от фолиото, глътна ги и погледна в колко часа е било изпратено съобщението: 2:14 сутринта.

Клодин.

О, Господи. Сега се сети.

Неговата среща от вторник вечерта с жената от Ю-Дейт, която мрази мъжете и е вегетарианка. Тя беше отвратителна, вечерта беше пълен провал, а сега му пращаше съобщение. Страхотно.

Държеше телефона си в ръка и се чудеше дали да й отговори или просто да изтрие съобщението, когато вратата се отвори и влезе Брансън, облечен в тежкарски кафяв костюм, ярка вратовръзка и подходящи обувки в кафяво и бежово, хванал кафе „Старбъкс“ в чаша с капаче в едната ръка и два хартиени плика — в другата.

— Йо, пич! — поздрави го Брансън нехайно както обикновено и се пльосна в стола срещу Грейс, като сложи кафето и пликовете на масата. — Още имаш риза на гърба си, виждам.

— Много смешно — отвърна Рой.

— Спечели ли вчера?

— Не, не спечелих, по дяволите — той още страдаше за загубата си. Четиристотин и двайсет кинта. Парите не бяха проблем за него, но мразеше да губи, особено да губи тежко.

— Изглеждаш като боклук.

— Мерси.

— Не, наистина. Изглеждаш като пълен боклук.

— Много мило, че си бил целия този път да ми го кажеш.

— Гледал ли си „Хлапето от Синсинати“?

— Не си спомням.

— Стив Маккуин. Направо го съсипаха на игра на карти. Имаше суперкрай — би го запомнил, хлапето на улицата, което го предизвиква да заложи, и той му хвърля последната си монета — Брансън свали капачето на чашата, разливайки кафе по бюрото, и извади от единия плик кроасан с бадеми, от който се поръси захар точно до разлятото кафе. Той го поднесе на Грейс. — Искаш ли да си хапнеш?

Приятелят му поклати глава отрицателно.

— Трябва да ядеш нещо по-здравословно за закуска.

— О, нима? За да заприличам на теб? Ти какво закуси? Здравословен овес?

Грейс показа опаковката с панадол.

— Всички хранителни вещества, които са ми необходими. Какво те води насам, в прованса?

— След десет минути имам среща с началника. Включиха ме в комисията по наркотиците.

— Късметлия.

— Всичко опира до профила, нали така ми каза ти? Да те виждат шефовете.

— Добро момче, спомняш си. Впечатлен съм.

— Но не затова съм дошъл при теб, старче — Брансън извади поздравителна картичка от втория плик и я сложи пред Грейс. — Карам всички да се подпишат — за Манди.

— Тя напуска ли? — поинтересува се той.

Брансън кимна и с жест показа бременен корем.

— Всъщност мислех, че днес ще си в съда.

— Отложиха го за понеделник.

Старши детективът се подписа на картичката редом с десетина други имена; кафето и сладкишът внезапно му замирисаха приятно. Докато Брансън отхапваше от кроасана си, той се протегна, извади другия от плика и отхапа от него, като се наслади на мигновения прилив на сладост. Сдъвка го бавно, без да откъсва поглед от вратовръзката на приятеля си, която имаше толкова натрапчива геометрична шарка, че почти му се зави свят. След това му подаде обратно картичката.

— Рой, онзи апартамент, в който отидохме в сряда, сещаш ли се?

— Надолу по „Драйв“?

— Има нещо, което не схващам. Нужна ми е мъдростта на годинките ти. Имаш ли няколко минути?

— Имам ли избор?

Без да му обръща внимание, Глен продължи:

— Ето каква е работата — той си отхапа още една хапка от кроасана и по костюма и вратовръзката му се посипаха захар и трохи. — Петима души на ергенска вечер, нали? Сега…

На вратата се почука, тя се отвори и Елинор Ходжсън, офис-асистентката на Грейс, донесе купчина листа и папки. Спретната, енергична жена на средна възраст с къса черна коса и обикновена, леко старомодна физиономия, тя винаги изглеждаше нервна за почти всичко. В момента гледаше нервно вратовръзката на Глен Брансън.

— Добро утро, Рой — поздрави тя. — Добро утро, детектив Брансън.

— Как си? — отвърна Глен.

Тя сложи документите на бюрото на Рой.

— Имам два доклада от съдебна медицина, изпратени от Хънтингдън. Единият е този, който чакаше.

— Томи Лайтъл?

— Да. Освен това имам програмата и бележките за срещата ти за бюджета в единайсет.

— Благодаря.

Когато Елинор излезе от стаята, Грейс набързо прегледа купчината и извади доклада на Хънтингдън. Хънтингдън, в Кеймбридж, беше един от центровете по съдебна медицина, които използваше съсекската полиция. Томи Лайтъл беше най-старият „студен случай“ на Грейс. На единайсетгодишна възраст преди двайсет и седем години Томи си тръгва от училище в един петък. Никога повече не го виждат. Единствената следа на времето е бил микробус „Морис Майнър“, видян от свидетел, който е бил достатъчно съобразителен да запише номера. Но никога не е установена връзка със собственика, самотник особняк с досие за сексуални посегателства над малолетни. А сега преди няколко месеца по случайност автомобилът се появи на радара на Грейс, когато любител на класическите коли бе спрян за шофиране в нетрезво състояние.

Напредъкът в областта на съдебната медицина през тези двайсет и седем години беше колосален. С помощта на съвременното ДНК тестване, както се хвалеха полицейските съдебни лекари не без основание, ако някога даден човек е бил в стая, без значение колко отдавна, стига да разполагат с достатъчно време, ще успеят да намерят доказателства. Само една кожна клетка, избегнала прахосмукачката, или косъм, или влакно от дреха. Може би нещо, което е сто пъти по-малко от глава на топлийка. Ще има следа.

А сега разполагаха с микробуса. И първоначалният заподозрян все още беше жив. А специалистите от съдебна медицина бяха огледали микробуса с микроскопи!

Въпреки че държеше на Брансън, Грейс вече нямаше търпение той да си тръгне, за да може да прочете доклада. Ако разрешеше този случай, това щеше да е най-старият студен случай, разкрит в страната.

Брансън напъха останките от кроасана в устата си и продължи да говори, докато дъвчеше:

— Петима приятели излизат на ергенска вечер, нали? Младоженецът е голям майтапчия — правил е номера на всяко от момчетата в миналото. Приковал с белезници един нещастен тип за седалката на нощния влак до Единбург, когато трябвало да се жени в Брайтън на следващия ден.

— Готин тип — отбеляза Грейс.

— Да, точно забавният тип, който би искал да ти е най-добър приятел. Така. Нека да видим какво имаме. Петимата излизат по кръчмите. Някъде по пътя губят младоженеца, Майкъл Харисън. След това катастрофират, трима от тях загиват на място, четвъртият е в кома и е починал миналата нощ. Майкъл е изчезнал, никой не е чул нищо. Сега е петък сутринта и той се жени след малко повече от двайсет и четири часа.

Брансън пийна от кафето, изправи се и се разходи из кабинета. Спря и се загледа за момент във флипчарта, върху който със синьо мастило беше изписан примерен списък за нещо. Той го прелисти, взе химикалка и започна да рисува по дъската.

— Имаме Майкъл Харисън — написа името му и нарисува кръг около него. — Имаме четирима мъртви приятели — нарисува втори кръг. — След това имаме годеницата, Ашли Харпър — нарисува и трети кръг около името й. — След това идва неговият съдружник, Марк Уорън — направи четвърти кръг. — И…

Грейс го погледна въпросително.

— Онова, което изровихме вчера от компютъра му, нали?

— Банкова сметка на Кайманите.

Без да оставя химикалката, Брансън отново седна пред бюрото.

Грейс продължи:

— Каза, че съдружникът му не е бил на ергенската вечер.

Брансън никога не преставаше да се впечатлява от паметта на Грейс за подробности. Като че ли винаги задържаше всичко в главата си.

— Точно така.

— Защото полетът му закъснял.

— Такава е версията до момента.

— Какво казва той? Къде мисли, че е отишъл Майкъл Харисън? Дали не се е чупил на Кайманите?

— Рой, видя неговото пиленце. И сме на едно мнение, че никой пич с всичкия си няма да я зареже и да избяга — тя е убийствено красива, а и умна на всичкото отгоре. И… — Брансън сви устни.

— И какво?

— Тя лъже. Направих твоя номер с очите. Попитах я дали знае за сметката на Каймановите острови и мацката каза, че не знае. Лъжеше.

— Вероятно просто се е опитвала да го предпази. Да покрие шефа си — и годеника си — Грейс се разсея за момент от звука на поредния пристигнал имейл. След това се замисли. — Какво е предположението ти до момента?

— Следните вероятни сценарии: възможно е приятелите му да си отмъщават и да са го вързали някъде. Или да е станала някаква злополука с него. Или пък го е хванало шубето и се е чупил. Или Кайманите фигурират някъде във всичко това.

Грейс отвори един от имейлите, който имаше знак за спешност и беше от шефката му, Алисън Воспър. Питаше дали е свободен за кратка среща в 12:30 часа. Написа й, че е свободен, докато говореше с приятеля си.

— Съдружникът, Марк Уорън, би трябвало да знае, ако са планирали някакъв номер, като да го вържат на дърво или нещо такова.

— Госпожица Харпър казва, че той знае, че са планирали нещо, но не знае на какво са се спрели.

— Провери ли кръчмите, които са посетили?

— Ще го направя днес.

— Записите от пътните камери?

— Започвам и с това.

— Провери ли микробуса?

От изражението на внезапна паника по лицето на Брансън старши детективът разбра, че не е.

— Защо, по дяволите, не си го направил? Не е ли това първото място, което да погледнеш?

— Да, прав си. Още не съм набрал скорост по този случай.

— Пусна ли го за издирване?

— Да, снимката му беше разпространена тази сутрин. Сложихме го на сигнал за изчезнали хора.

Грейс се почувства така, сякаш черен облак се стоварва отгоре му. Изчезнали хора. Всеки път, когато чуеше фразата, тя му въздействаше и отново връщаше всичко в съзнанието му. Помисли си за тази жена, Ашли, която Брансън описа. Ден преди сватбата нейният човек е в неизвестност. Как ли се чувства?

— Глен, ти каза, че човекът е майтапчия — възможно ли е това да е някакъв номер и той да изникне, ухилен до уши?

— При положение, че четирима от най-добрите му приятели са мъртви? Трябва да е доста извратен — Брансън погледна часовника си. — Какво ще правиш през обедната си почивка?

— Освен ако не получа обаждане от Джулия Робъртс, най-вероятно ще съм свободен… о, при положение, че Номер 27 не ме задържи повече от половин час.

— Как е очарователната Алисън Воспър? Грейс го изгледа безизразно и сви рамене.

— По-кисела, отколкото сладка.

— Някога мислел ли си да я изчукаш?

— Да, около една наносекунда — или дори фемтосекунда — не е ли това най-малката единица време, която съществува?

— Може да е добре за кариерата ти.

— Ще измисля нещо по-добро.

— Като например?

— Като например да не се опитвам да чукам заместник-началника.

— Гледал ли си Сюзън Сарандън в „Лунната миля“?

— Не си го спомням.

— Тя ми напомня за Сюзън Сарандън в този филм. Хареса ми, беше добър. Искаш ли да отидем заедно до хранилището за конфискувани коли по обяд и да поговорим още по пътя? Ще ти взема халба бира и суперсандвич.

— Обяд в хранилището за коли? Уау, това доказва онова, което си помислих, когато видях вратовръзката ти. Наистина имаш стил.