Дар за бурята

6

На път за управлението три нови обаждания от Рос се прибавиха към предишните. Нямаше търпение да ѝ позвъни, но се сдържа, защото предчувстваше, че необичайната настойчивост на сестра ѝ е прелюдия към разговор на висок глас, какъвто не ѝ се искаше да води пред колегите си. Набра я още щом седна в колата. Рос отговори шепнешком и като че ли бе чакала обаждането с телефона в ръка.

— О, Амая, можеш ли да дойдеш?

— Да, какво става, Рос?

— По-добре ела и ще видиш сама.

Поздрави работниците, които сновяха в предната част на пекарната, и се отправи към кабинета. Рос стоеше права пред вратата и ѝ пречеше да види какво има вътре.

— Рос, ще ми кажеш ли какво става?

Когато сестра ѝ се обърна, лицето ѝ беше пепелявосиво и Амая веднага разбра защо.

— Охо, тежката кавалерия пристигна! — каза Флора вместо поздрав, като я видя.

Амая прикри учудването си, целуна бързо Рос и се приближи до другата си сестра.

— Не те очаквахме, Флора. Как си?

— Ами толкова добре, колкото мога да бъда предвид обстоятелствата…

Амая я погледна с недоумение.

— Майка ни умря преди месец, и то по ужасен начин, но изглежда, само аз си давам сметка за това — отвърна саркастично Флора.

Амая се обърна към Рос и се усмихна, преди да отговори.

— Разбира се, Флора, цял свят знае, че твоят показател за чувствителност е по-висок от средностатистическия.

Флора посрещна нападката с крива усмивка и пристъпи към бюрото. Рос не помръдваше от мястото си. Отпуснала ръце от двете страни на тялото си, тя изобразяваше самата безпомощност; само в очите ѝ просветваше сдържан гняв, който започваше да напряга и устата ѝ.

— Дълго ли ще останеш, Флора? — попита Амая. — Предполагам, че покрай снимките за твоето предаване едва ли имаш много свободно време.

Флора седна зад бюрото и нагласи стола според ръста си, преди да отговори.

— Да, наистина съм много заета, но при създалите се обстоятелства… Реших да си взема няколко дни отпуск — каза тя и започна да подрежда бюрото. Рос стисна още по-здраво устни и Флора забеляза това. — Но мога и да удължа почивката си — добави разсеяно тя, примъквайки с крак кошчето по-близо до бюрото, за да хвърли в него цветните листчета за бележки, чаша за моливи, украсена с цветчета, и две-три химикалки с пискюлчета на върха, които явно бяха на Рос.

— О, би било чудесно. Леля много ще се зарадва да те види, като се отбиеш после през къщи. Но когато смяташ да идваш в пекарната, първо се обаждай, Флора. Рос има много работа, най-сетне успя да сключи онзи договор с френските супермаркети, който толкова ти се опъваше, и няма време да преподрежда това, което ти разместваш, между другото — каза Амая, навеждайки се към кошчето и връщайки предметите върху бюрото.

— Супермаркетите „Мартиниè“— прошепна Флора с горчивина.

— Oui[6]— отвърна Амая, усмихвайки се, сякаш ѝ беше много забавно.

Лицето на Флора издаваше унижението, което новината предизвика у нея, но въпреки това тя не се предаде.

— Аз свърших цялата работа по сближаването и установяването на контакти, преследвах ги повече от година…

— Е, да, но при първата среща с Рос договорът беше подписан — обяви тържествуващо Амая.

Флора се взираше в Рос, която, като че ли за да избяга от този поглед, отиде до кафеварката и се зае да приготвя чашите.

— Ще пиете ли кафе? — попита почти шепнешком.

— Аз да — каза Амая, без да отделя очи от по-голямата си сестра.

— Аз не — отвърна Флора. — Не искам да отнемам повече време на Рос, след като толкова много ѝ е провървяло — добави, ставайки. — Исках само да ви съобщя, че съм дошла да организирам погребението на ама.

Новината смути Амая. Не беше помисляла дори за погребение.

— Но… — поде тя.

— Да, знам, че няма да е официално и че на всички ни се иска да вярваме, че е успяла някак да излезе от реката и да се спаси, но истината е, че това е малко вероятно — каза Флора, гледайки Амая в очите. — Говорих със съдията от Памплона, натоварен със случая, той също е на мнение, че е подходящо да се направи погребение.

— Обаждала си се на съдията?

— Той ми се обади, доста очарователен мъж.

— Да, но…

— Какво „но“? — предизвика я Флора.

— Ами… — Амая преглътна, преди да отговори, и гласът ѝ прозвуча странно, — докато тялото не се появи, не можем да бъдем сигурни, че е мъртва.

— За бога, Амая! Възрастна жена, стояла обездвижена толкова време, не е имала никакъв шанс в реката. Ти сама видя дрехата, която извадиха от водата.

— Не знам… Във всеки случай официално тя не е мъртва.

— Според мен идеята е добра — намеси се Рос.

Амая я погледна изненадано.

— Да, Амая, мисля, че е по-добре да затворим страницата, да се помолим за душата на ама и да приключим тази глава най-сетне.

— Лошото е, че аз не мога, не вярвам, че тя е мъртва.

— За бога, Амая! — викна Флора. — Къде е тогава? Къде би могла да бъде? Къде би се скрила в гората посред нощ? — И понижи глас, преди да добави: — Реката я е завлякла, Амая, майка ни се е удавила, мъртва е.

Амая стисна устни и затвори очи.

— Флора, ако ти трябва помощ за подготовката, само кажи — обади се Рос.

Флора не отговори, взе чантата си и тръгна към вратата.

— Ще ви съобщя деня и часа, когато го уточня.

След като Флора си тръгна, двете сестри седнаха мълчаливо, отпивайки от кафето си в атмосфера на близост и помирение, достатъчна, за да отблъсне енергията, която като електрическа буря все още тегнеше във въздуха. Рос първа заговори:

— Мъртва е, Амая.

Последва дълбока въздишка.

— Не знам…

— Не знаеш или още не си го приела?

Амая я погледна.

— Цял живот бягаш от нея и си свикнала да е така, да живееш под заплаха и с убеждението, че тя кръжи наоколо и не те е забравила. Знам колко много си страдала, но това е вече минало, Амая, най-сетне се превърна в минало. Ама е мъртва и да ме прости Господ, не съжалявам за това. Знам колко болка ти причини тя и какво се готвеше да направи на Ибай, но всичко вече свърши. Аз също видях палтото, беше подгизнало и тежеше като олово, никой не би могъл да оживее в реката посред нощ. Помисли добре, мъртва е.

Паркира пред къщата на Енграси и остана седнала в колата, за да се полюбува на златистата светлина, осветяваща прозорците отвътре, сякаш някакво малко слънце или вечно огнище горяха в сърцето на този дом. Погледна към облачното небе, започваше да се стъмва. През целия ден трябваше лампите в къщата да светят, но едва сега, когато навън видимо се бе смрачило, къщата се открояваше в пълния си блясък. Амая си спомняше, че понякога като дете, когато леля ѝ я пратеше да изхвърли боклука, обичаше да сяда на ниския зид край реката и да съзерцава осветената фасада, а щом Енграси я викнеше и най-сетне влезеше с премръзнали ръце и лице, усещането, че се връща у дома, я сгряваше така приятно, че играта се превърна в навик, в нещо като таоистки ритуал за удължаване на радостта от завръщането. Напоследък бе престанала да го прави, желанието да види Ибай я караше да бърза още от вратата и я тласкаше навътре с надеждата час по-скоро да го зърне, да го докосне, да го целуне, и възобновяването на тази красива и съкровена игра я накара да се замисли за почти нездравия начин, по който продължаваше да се вкопчва в тези неща, нещата, които я бяха спасили, бяха запазили здрав разума ѝ, но които сега може би вече бе време да остави окончателно в миналото. Слезе от колата и пристъпи прага.

Още преди да е съблякла палтото си, влезе в дневната, където леля ѝ събираше тестето и спечелените от поредната ръка карти при обичайната игра на веселата женска дружинка. Джеймс държеше разсеяно някаква книга, но не я четеше, а наблюдаваше Ибай, настанен в столчето си върху дивана. Амая седна до мъжа си, хвана ръката му и каза:

— Наистина съжалявам, нещата се усложниха и не успях да си дойда по-рано.

— Няма значение — отвърна той не особено убедено, докато се навеждаше да я целуне.

Едва тогава свали палтото, хвърли го на дивана и гушна Ибай.

— Ама цял ден е тичала напред-назад и много тъгуваше за детето. А на теб мъчно ли ти беше за нея? — прошепна тя, притискайки бебето, което в отговор се вкопчи здраво в косата ѝ и я дръпна болезнено. — Предполагам, че вече сте чули за случилото се в Дома на покойника тази сутрин…

— Да, момичетата ни разказаха. Голяма трагедия за това семейство, познавам ги отдавна, свестни хора, а да загубиш така едно детенце… — отвърна лелята и се приближи, за да погали Ибай по главата, — не ми се ще и да го помислям.

— Нормално е бащата да се побърка от мъка. Не знам аз как бих го понесъл — обади се Джеймс.

— Е, засега се води следствие и не мога да говоря за това, но днес следобед имах и други неща на главата. Както виждам, не е минавала още оттук, иначе веднага щяхте да ми кажете.

Двамата я погледнаха в очакване.

— Флора е в Елисондо. Рос ми се обади много изнервена, защото първото нещо, което направила сестра ни, било да отиде в пекарната и да развее байрака си там, както си я знаем, после ни съобщи, че щяла да остане няколко дни, за да организира погребение на Росарио.

Енграси спря да шета напред-назад с чашите в ръце и погледна загрижено Амая.

— Както знаеш, Флора не ми е особено симпатична, но мисля, че това е добра идея — каза Джеймс.

— Джеймс! Как може да говориш така? Дори не знаем мъртва ли е, или не. Абсолютно неуместно е да се организира погребение.

— Не, не е, вече мина повече от месец, откакто реката повлече Росарио…

— В това не сме сигурни — прекъсна го Амая. — Изваждането на палтото от водата не означава нищо, може да го е подхвърлила за примамка.

— Примамка? Чуй се само, Амая, говориш за доста възрастна жена в непрогледна нощ, посред буря, тръгнала да прекосява придошлата река; мисля, че ѝ приписваш умения, които е малко вероятно да притежава.

Енграси се бе заковала насред пътя между масата за покер и кухнята и слушаше със стиснати устни.

— Малко вероятно ли? Ти не си я видял, Джеймс. Излязла е от болница на собствен ход, дошла е до тук, стояла е на същото място, където аз стоя сега, и е отнесла детето ни, извървяла е стотици метри през планината от точката, където са оставили колата, до пещерата, а когато излизаше от там, не беше немощна старица, а уверена и решителна жена. Аз бях там.

— Така е, не съм я видял — отвърна остро той, — но кажи ми тогава къде е отишла, къде е сега, защо още не се е появила? Повече от двеста души я търсиха с часове, палтото ѝ изплува в реката и се наложи изводът, че е била повлечена от придошлата вода. Гражданската гвардия се съгласи с това, говорих с Ириарте, той е на същото мнение, дори твоят приятел, съдията, беше съгласен — натърти преднамерено Джеймс. — Реката я е отнесла.

Амая пренебрегна намека му и заклати отрицателно глава, докато люлееше ритмично Ибай, който бе усетил напрежението и вече хленчеше.

— Все ми е едно, аз не го вярвам — отговори презрително тя.

— Ето го проблема, Амая — повиши тон Джеймс. — Аз вярвам, аз не вярвам, аз, аз, аз… Не помисли ли за чувствата на околните, не ти ли хрумна поне за миг, че е възможно и другите да страдат, че сестрите ти искат да затворят тази проклета глава най-сетне и завинаги, че ти не си центърът на вселената и че това, в което ти вярваш, не е най-важното?

Рос, която тъкмо влизаше, спря до вратата, разтревожена от явното напрежение между двамата.

— Ти си изстрадала много, Амая, няма съмнение — продължи Джеймс, — но не си единствената, спри за миг и помисли за потребностите на другите. Мисля, че в намерението на сестра ти няма нищо лошо, напротив, смятам, че това упражнение може да се окаже много полeзно за умственото здраве на всички, включително и на моето. Ако организирате погребение, аз ще присъствам, надявам се и ти да си до мен… Този път.

В думите му се усещаше упрек. Бяха разговаряли по въпроса, тя го смяташе за решен и от това, че той го повдига сега, без никаква връзка, малко я заболя, но най-вече се изненада, понеже Джеймс не беше такъв. Ибай плачеше с пълно гърло; напрежението в гласа ѝ, в мускулите ѝ, ускореното ѝ дишане се бяха предали на детето и то се мяташе нервно в ръцете ѝ. Тя го притисна към гърдите си, опитвайки се да го успокои, и без да каже нищо, тръгна към горния етаж, разминавайки се с Рос, която продължаваше да стои безмълвна и неподвижна до вратата на дневната.

— Амая — прошепна, когато тя мина покрай нея.

Джеймс я проследи с очи, докато излизаше от стаята, и се обърна объркано към Рос и лелята.

— Джеймс… — заговори Енграси.

— Не, лельо, недей, много те моля, обръщам се към теб, защото знам, че на теб ще обърне внимание. Не я поощрявай, не подклаждай още повече страха ѝ, не подхранвай съмненията ѝ, ако някой може да ѝ помогне да затвори страницата, това си ти. Никога не съм те молил за нищо, но сега го правя, защото я губя, лельо, аз губя жена си — каза той угнетено и отново седна в креслото.

Амая люля Ибай, докато спря да плаче, после се отпусна на леглото и го сложи до себе си, за да се порадва на кристалния поглед на сина си, а той зашари с непохватните си ръчички по лицето ѝ, докосна очите, носа, устата и полека-лека заспа. Така както преди нейното напрежение се бе предало на детето, сега неговите чистота и спокойствие покориха майката.

Знаеше колко важна бе за Джеймс изложбата с негови творби в „Гугенхайм“ и си даваше сметка, че е изпитал разочарование от отсъствието ѝ, но нали вече бяха разговаряли по въпроса; ако беше отишла, Ибай по всяка вероятност щеше да е мъртъв. Знаеше, че Джеймс го разбира, но понякога да разбираш нещата не е достатъчно, за да ги приемеш. Амая въздъхна дълбоко и Ибай отвърна със същото като ехо. Умилена, тя се наведе да го целуне.

— Милото ми то — прошепна тя, захласната по дребното, изваяно личице на сина си, и постепенно се поддаде на почти мистичното спокойствие, което постигаше само когато беше близо до него, ароматът му на бисквити и масло я омайваше, отпускаше мускулите ѝ и помагаше да потъне в дълбок сън.

Знаеше, че е сън, знаеше, че спи и че именно уханието на Ибай подхранва фантазиите ѝ. Намираше се в пекарната много преди тя да се превърне в център на кошмарите; баща ѝ, облечен в бяло сако, разстилаше тестото със стоманената точилка, преди тя да се превърне в оръжие. От белите плоски тестени питки се носеше мазната миризма на масло. В работилницата от малкия транзистор, който баща ѝ държеше на една висока полица, се носеше тиха музика. Не позна песента, но момиченцето от съня ѝ, което беше самата тя, тананикаше отделни думи от текста. Обичаше да остава насаме с баща си, обичаше да го гледа как работи, да обикаля около мраморната маса и да вдишва аромата, който сега знаеше, че идва от Ибай, а тогава идваше от маслените бисквити. Чувстваше се щастлива. Така както могат да бъдат щастливи момиченцата, обичани от своите родители. Почти беше забравила, че той я бе обичал много, и фактът, че си го спомни, пък било и насън, я изпълни отново с щастие. Завъртя се още веднъж, направи поредната балетна стъпка, без да докосва пода. Описа елегантен пирует и се обърна към баща си усмихната, но него вече го нямаше. Масата за точене беше чиста, през малките прозорчета близо до тавана не влизаше светлина. Трябваше да побърза, трябваше веднага да се върне, преди да е усетила. „Какво правиш тук?“ Светът се смали и потъмня, изви се по краищата и превърна сцената от съня ѝ в тръба, през която ѝ се налагаше да мине; няколкото крачки до вратата на пекарната се превърнаха в стотици метри цилиндричен тунел, който я делеше от крайната точка в дъното, където виждаше да просветва малко пламъче. След това — нищо, милосърдният мрак заслепи очите ѝ с бликналата от главата ѝ кръв. „Когато кървиш, не изпитваш болка, кръвта изтича бавно и тихо, сякаш се превръщаш в олио и се разливаш — бе казал Дюпри. — И колкото повече кървиш, толкова по-безразлично ти става.“ Така е, безразлично ми е, помисли детето. Стана ѝ мъчно, понеже малките момиченца не бива да се примиряват със смъртта, но от друга страна, прояви разбиране към детето и макар че сърцето ѝ се късаше, го остави на мира. Първо чу задъханото ѝ ускорено дишане, предчувстващо насладата. После, все още със затворени очи, я усети как бавно и неотстъпно приближава, жадувайки за кръвта и дъха ѝ. Детските ѝ гърди едва побираха кислорода, необходим, за да поддържа тънката нишка съзнание, което я свързваше с живота. Присъствието се съсредоточи като тежест върху корема ѝ, притисна дробовете ѝ и те започнаха да се изпразват бавно като мях, оставяйки въздуха да изтече през устните ѝ, в същото време други устни, жадни и свирепи, се залепиха върху устата на момиченцето, за да отнемат и последния му дъх.

Джеймс влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Седна на леглото до нея и в продължение на минута я наблюдаваше как спи с умилението, което предизвиква истински умореният човек, който си почива. Придърпа одеялото от долния край на леглото, зави Амая до кръста и се наведе да я целуне; в същия миг тя отвори очи, обезумяла от страх, без да го вижда; стресна се, но тутакси се успокои и отново се отпусна на възглавницата.

— Няма нищо, сънувах — прошепна, повтаряйки фразата, която като заклинание бе рецитирала още от дете почти всяка нощ.

Джеймс отново седна на леглото и я загледа мълчаливо. Накрая Амая се усмихна леко и той се наведе да я прегърне.

— Дали още ще ни дадат да вечеряме в ресторанта?

— Отмених резервацията, днес си много уморена. Ще го отложим за друг ден…

— Какво ще кажеш за утре? Трябва да ходя в Памплона, но ти обещавам, че следобед ще се освободя и ще бъда с теб и Ибай, а вечерта вече ще трябва да ми платиш вечерята, няма как — пошегува се тя.

— Слез да хапнеш нещо — каза той.

— Не съм гладна.

Джеймс обаче стана, подаде ѝ ръка, усмихнат, и Амая тръгна след него.