Дар за бурята

17

Зимата се бе завърнала с пълна сила след краткия отдих през последните часове. Докато вървеше по пустите улици на Елисондо, леденият северен вятър я накара да съжали, че не е взела ръкавиците и шала си; вдигна яката на палтото и притваряйки я с ръце около гърлото си, закрачи още по-бързо към дома на Елена Очоа. Почука на вратата и зачака, зъзнейки и едва устоявайки на все по-мощните пориви на вятъра. Отвори ѝ годеникът на момичето, но не я покани да влезе.

— Тя е съсипана — обясни. — Взе едно хапче и вече се унася.

— Разбирам ви — каза Амая. — Ударът беше тежък…

Той ѝ подаде дълъг бял плик. Амая забеляза, че не е отварян и че отгоре е написано нейното име. Взе го и го пъхна в джоба на палтото си, наблюдавайки облекчението на младежа, като видя плика да изчезва.

— Ще ви държа в течение.

— Ако е очевидното, спестете си го, тя вече достатъчно се измъчи.

Амая тръгна към завоя на реката, привлечена от оранжевите светлини на площада, създаващи фалшивото усещане за топлина в мразовитата нощ; после мина покрай Фонтана на ламиите, който се превръщаше отново във фонтан само при дъжд, и спря на ъгъла при кметството, за да прокара набързо ръка по гладката повърхност на Ботил Ари[13], докато с другата притискаше джоба си и плика, който излъчваше неприятна топлина, сякаш хартията бе съхранила последните искрици живот на авторката на писмото.

Вятърът бръснеше площада и беше дори немислимо да спре там. Продължи по улица „Хайме Урутия“, като при всяка лампа забавяше крачка, осъзнавайки изведнъж, че търси място, където да отвори писмото, защото не искаше да го чете у дома, а не можеше да чака. Прекоси моста, където воят на вятъра се състезаваше с грохота на язовира, и като стигна до „Тринкете“, зави надясно, за да отиде на единственото място, където в този момент можеше да бъде сама. Напипа в джоба си меката найлонова панделка, с която баща ѝ бе завързал ключа преди толкова години, и го пъхна в ключалката на пекарната. Ключът спря по средата. Опита отново, макар да беше очевидно, че ключалката е сменена. Хем изненадана, хем доволна от инициативността на Рос, тя прибра безполезния ключ и отново погали плика, който като че ли надигаше глас от джоба ѝ като живо същество. Ускорявайки крачка и борейки се с вятъра, почти затича към къщата на леля си, но не влезе вътре. Вместо това свърна към колата, седна вътре и запали светлината.

Те са разбрали, казах ви, че ще научат. Винаги внимавам, макар че, както ви казах, от тях никой не може да се опази, намерили са начин да ми го изпратят и сега то е вътре в мен, усещам, че вече разкъсва вътрешностите ми. Много съм глупава да си мисля, че е стомашно неразположение! Часовете минават и вече знам какво става, то ме разяжда отвътре, ще ме погуби, с мен е свършено, така че няма смисъл повече да крия.

Къщата е стар, разнебитен чифлик насред полето, с бисквитени на цвят стени и тъмен покрив. От много години не съм минавала оттам, но едно време винаги държаха капаците открехнати. Намира се на пътя за Орабидеа, по средата на единствената равна поляна в района, наоколо няма дървета, никаква растителност, отвисоко не се вижда, но ще я познаете, понеже изниква внезапно пред очите след завоя на пътя.

Това е черна къща, нямам предвид цвета на стените ѝ, а това, което е вътре в нея. Знам, че е излишно да ви моля да не отивате там, да не я търсите, защото, ако сте тази, за която се представяте, ако сте оживели след онова, което ви готвеха, дори да не ги търсите, те сами ще ви открият.

Господ да ви е на помощ.

Елена Очоа

Пронизителният звън на мобилния телефон, несъвместим с тясното затворено пространство, я стресна, писмото на Елена Очоа изхвърча от ръцете ѝ и падна при педалите на колата. Объркана и разстроена, Амая отговори на повикването, докато се навеждаше напред в опит да достигне сгънатия лист.

Гласът на инспектор Ириарте издаваше умората от часовете, прибавени към работния ден, започнал твърде рано. Амая погледна часовника си — минаваше единайсет, и мислено си призна, че напълно бе забравила за Ириарте.

— Току-що приключихме с аутопсията на Елена Очоа… Да ви кажа право, госпожо инспектор, в живота си не съм виждал нищо по-ужасно. — Той направи пауза, Амая го чу как си поема дълбоко въздух и после много бавно го изпуска. — Заключението на Сан Мартин е самоубийство чрез поглъщане на режещи предмети и повярвайте ми, ако за мен беше потресаващо, за него вероятно е било доста странно, но какъв друг извод можеше да направи?… — засмя се нервно Ириарте.

Заплахата от ужасна мигрена я блъсна в главата с две силни пулсации. Стана ѝ студено и тя някак си осъзна, че усещанията ѝ са пряко свързани със съдържанието на писмото и с неизречените думи в колебливата реч на инспектор Ириарте.

— Обяснете ми по-добре, инспекторе — настоя тя.

— Ами вие вече видяхте количеството орехови черупки в повърнатата кръв; в стомаха бяха останали още няколко, но червата бяха пълни с тях…

— Разбирам.

— Не, госпожо инспектор, не разбирате, бяха буквално претъпкани с орехови черупки, сякаш бяха използвали машина за наденици, за да ги напъхат там. Някои места бяха почти пред перфорация, а околните ципи бяха разкъсани, като натъпкани насила, някои черва не бяха издържали и се бяха пръснали, забивайки се в чревната стена и достигайки дори до околните органи.

Амая почувства как мигрената вече притиска главата ѝ като стоманен шлем, който някой занитва с чук отвън.

Ириарте си пое въздух, преди да продължи.

— Седем метра тънко черво и още метър и половина дебело черво, натъпкани до краен предел с орехови черупки до такава степен, че се бяха раздули двойно. Докторът остана изненадан, че чревната стена е издържала и не се е разкъсала напълно. Никога през живота си не съм виждал подобно нещо, но знаете ли кое е най-странното? Че няма нито едно парченце орех, нито една ядка, само черупки.

— Какво каза Сан Мартин? Има ли някакъв начин, по който да са ги вкарали или натъпкали вътре?

— Не и докато е била жива. Червото е много чувствително, със сигурност е щяла да полудее от болка и да умре. Направих няколко снимки. Сан Мартин остана да пише доклада от аутопсията, предполагам, че утре рано ще го имате. А сега се прибирам вкъщи, макар че едва ли ще мога да заспя — добави.

Амая беше убедена, че и тя като него нямаше да успее да мигне; взе две приспивателни и си легна до Джеймс и Ибай с надеждата тихото дишане на нейните близки да ѝ донесе успокоението, от което толкова се нуждаеше. Остави часовете да текат, раздвоявайки вниманието си между книгата, в която не беше в състояние да се съсредоточи, и тъмната дупка на прозореца с отворени капаци, за да може да види от леглото си първата утринна светлина.

Не разбра кога сънят най-сетне я е оборил, но знаеше, че спи, когато тя дойде. Не я чу да влиза, не долови стъпките, нито дишането ѝ, но я надуши. Миризмата на кожата, на косата и дъха ѝ бяха издълбани като с длето в паметта ѝ. Миризма, равнозначна на тревога, диря от онази, която ѝ мислеше злото, от нейната убийца. Усети отчаянието на страха, проклинайки се, че се е разсеяла и я е оставила да се доближи толкова, защото, след като я надушваше, значи, беше съвсем наблизо. Едно съвсем малко момиченце се молеше на бога на жертвите, молеше за милост, редувайки молитвата със заповедта, която никога не биваше да нарушава и която ясно отекваше в мозъка ѝ: не отваряй очи, не отваряй очи, не отваряй очи, не отваряй очи, не отваряй очи. Извика, но това не беше вик на ужас, а на ярост, и не излизаше от гърлото на момиченце, а на жена: не можеш да ме нараниш, вече не можеш да ме нараниш. И тогава отвори очи. Росарио стоеше до нея, само на няколко сантиметра, надвесена над леглото ѝ; близостта размиваше лицето ѝ; очите, носът и устата изпълваха зрителното поле на Амая. Тя настръхна от студа, лъхащ от дрехите на майка ѝ, чиито устни междувременно се разтегляха в някакво подобие на усмивка, докато заприличаха на цепка върху лицето ѝ; гледаше я втренчено с хищните си очи и се наслаждаваше на нейния ужас. Опита се да извика, но от гърлото ѝ излизаше само топъл въздух, който, макар да избутваше с все сила от дробовете си, само изсвистяваше беззвучно от устата ѝ. Понечи да се размърда и с ужас установи, че не може, крайниците ѝ като че ли тежаха цели тонове и останаха неподвижни, заровени от собственото ѝ тегло под пухената завивка. Усмивката на Росарио стана още по-широка и същевременно по-твърда, тя се наведе още малко над нея, докато докосна лицето ѝ с краищата на косата си. Амая затвори очи и изкрещя колкото сила имаше. Този път въздухът отново изсвистя мощно и макар че не предаде писъка, който тя издаваше от отвъдното, спящата на леглото жена прошепна една дума: „Не“. Достатъчна, за да я събуди.

Обляна в пот, Амая седна в кревата и дръпна рязко шала, с който смекчаваха светлината на нощната лампа. Огледа се бързо, за да установи, че Джеймс и Ибай спят, после вдигна очи към гардероба, върху който както всяка нощ лежеше пистолетът ѝ. В стаята нямаше никого, беше го осъзнала в мига на събуждането си, но преживяното насън още не бе отзвучало, сърцето ѝ препускаше, крайниците оставаха сковани, мускулите я боляха от усилието да се освободи. И миризмата на Росарио. Изчака няколко минути, докато дишането ѝ се нормализира, и стана от леглото, залитайки. Взе пистолета, извади чисти дрехи и тръгна към душа, за да отстрани от кожата си омразното усещане за тази миризма.