Дар за бурята

5

Когато влезе в спалнята, която бабата бе приготвила за момиченцето, почти почувства близост и съчувствие към Валентин Еспарса. Усещането за дежавю се засили пред купищата панделки, плетени покривчици и розови дантели, с които бе натъпкана стаята. Тази амачи[2] бе предпочела колекция от нимфи и феи вместо ужасните розови агънца, която свекърва ѝ бе избрала за Ибай, но във всяко друго отношение стаята бе подредена сякаш от една и съща жена. Имаше поне шест снимки в рамки; на всичките бебето беше в прегръдките на майката, бабата и някаква по-възрастна жена, може би стара леля, но от Валентин Еспарса нямаше и помен.

Горният етаж беше силно отоплен, вероятно бяха засилили парното заради детето. Откъм партера, където се намираше кухнята и откъдето долитаха приглушените гласове на приятелките и съседките, дошли да правят компания на двете жени, от известно време вече не се чуваше плач. Въпреки това Амая затвори вратата към стълбището. Погледа известно време Монтес и Ечайде, които обработваха стаята, проклинайки мобилния си телефон, който не бе престанал да вибрира в джоба ѝ, откакто бяха излезли от управлението. През последните минути съобщенията за пропуснати обаждания бяха доста зачестили. Провери покритието — вътре в къщата, както и очакваше, почти го нямаше заради дебелите стени. Слезе по стълбите, мина мълчаливо покрай кухнята, разпознавайки противното шушукане, присъщо за потопен в траур дом, и с облекчение излезе на улицата. Дъждът временно беше спрял, повлечен от вятъра, който се опитваше да прочисти небето, придвижвайки с голяма скорост плътната облачна маса, но без да успее да отвори светли пролуки, а това значеше, че щом вятърът утихне, със сигурност щеше отново да завали. Амая се отдалечи на няколко метра от къщата и прегледа поредицата от телефонни обаждания. Едно от доктор Сан Мартин, второ от лейтенант Падуа от Гражданската гвардия, трето от Джеймс и шест от Рос. Позвъни първо на Джеймс, който остана разочарован от новината, че няма да се прибере за обяд.

— Но, Амая, нали уж днес беше свободният ти ден…

— Ще си дойда при първа възможност, обещавам, и ще те компенсирам.

Не ѝ се стори особено убеден.

— Резервирал съм маса за вечеря…

— Ще се върна много по-рано, най-много до час.

Падуа вдигна веднага.

— Госпожо инспектор, как сте?

— Добър ден, добре съм. Видях обажданията ви и…

Гласът ѝ едва прикриваше нетърпението.

— Нямам новини, госпожо инспектор, звънях ви, защото днес сутринта разговарях с морските власти в Сан Себастиян и в Ла Рошел, Франция. Всички патрулни катери в Бискайския залив са получили съобщението и са изострили вниманието си.

Амая въздъхна и Падуа, изглежда, я чу от другия край на телефона.

— Госпожо инспектор, според граничната полиция, а и според мен самия един месец е достатъчно дълъг период, за да се появи тялото някъде по крайбрежието. Теченията биха могли да го завлекат навсякъде, но по-голяма е вероятността приливите да са го тласнали към Франция. Що се отнася до реката, има други варианти: да се е закачило някъде и да остане закотвено на дъното или пък придошлите от пороите води да са го отнесли на няколко мили навътре в морето и да са го зарили в някоя от характерните за Бискайския залив дълбоки бездни. Нерядко телата изобщо не се появяват, а като се има предвид колко вода изтече от изчезването на майка ви, би следвало да мислим и в тази посока. Един месец е много време.

— Благодаря, лейтенант — отвърна тя, опитвайки се да прикрие разочарованието си. — Ако изскочи нещо ново…

— Ще ви звънна, бъдете спокойна.

Затвори и пусна телефона на дъното на джоба си, замислена над думите на Падуа. Един месец е много време в морето, един месец е много време за едно тяло. Вярваше ли, че морето винаги връща своите мъртъвци, или не?

Докато слушаше Падуа, разсеяно бе тръгнала към задния двор на къщата, за да избяга от неприятното хрущене на чакъла под краката ѝ пред входа. Бе проследила дирята, очертана от капчука по земята, и стигайки до ъгъла, спря на мястото, където се събираха двете стрехи. Усети движение зад гърба си и веднага позна възрастната жена, която бе видяла на снимките в стаята с бебето на ръце. Застанала до едно дърво в задния двор на чифлика, старицата като че ли говореше с някого, потупваше леко с пръсти кората на дървото и повтаряше едни и същи, едва доловими думи, отправени сякаш към невидим за Амая слушател. След като я погледа няколко секунди, жената усети присъствието ѝ и тръгна към нея.

— Едно време щяхме да я погребем тук — каза.

Амая кимна и сведе поглед към коравата земя, по която ясно личаха рисунките на капчука. Не знаеше какво да отговори, докато в съзнанието ѝ нахлуваха образи от погребалните ями на собственото ѝ семейство, останките от онази бебешка пелена сред разровения чернозем.

— Намирам го за по-милосърдно от това, да я захвърлим самичка в някое гробище или да я изгорим, както иска моята внучка… Не всичко модерно е по-хубаво. Преди никой не казваше на жените какво трябва да направят, може и да не сме успявали с някои неща, но с други, мисля, че добре се оправяхме. — Старицата говореше на испански, но по начина, по който подчертаваше р-тата, Амая предположи, че обикновено общува на баски. Типична ецеко андреа[3] от Бастан, една от онези несломими жени, пред чиито очи бе изтекъл цял един век, но все още имаха сили да станат сутрин, да завият косата си на кок, да сготвят яденето и да нахранят животните. По черната ѝ престилка още личаха прашните следи от просото, което бе носила както едно време. — Човек трябва да прави онова, което е редно да се прави.

Старицата се приближи, пристъпвайки неуверено със зелените си гумени ботуши, но Амая сдържа порива си да ѝ помогне, защото знаеше, че ще ѝ стане неприятно. Изчака неподвижно и когато жената стигна до нея, ѝ подаде ръка за поздрав.

— С кого разговаряхте? — попита, кимвайки към полето отзад.

— С пчелите.

Амая я погледна изненадано.

Erliak, erliak

Gaur il da etxeko nausiya

Erliak, erliak,

Eta bear da elizan argía.[4]

Спомни си, че е чувала тези стихчета и от леля си.

В Бастан, когато някой починел, стопанката излизала при кошерите на полето и чрез това магическо заклинание уведомявала пчелите за смъртта, приканвайки ги да произведат още восък за свещите, които трябвало да осветяват мъртвеца по време на бдението и на погребението. Говорело се, че производството на восък се утроявало.

Почувства се трогната от жеста, стори ѝ се, че чува думите на Енграси: „Връщаме се към старите правила, когато всички други се оказват неефикасни“.

— Моите най-искрени съболезнования — прошепна тя.

Вместо да поеме ръката ѝ, старицата я прегърна неочаквано енергично. Когато я пусна, сведе поглед към земята, за да скрие сълзите си от Амая, попивайки ги с края на престилката, в която бе занесла просото на кокошките. Тази проява на висок дух, на смелост, както и прегръдката развълнуваха Амая и за пореден път събудиха в нея изконната гордост, която изпитваше към подобни жени.

— Не е бил той — каза неочаквано старицата.

Амая замълча, защото умееше отлично да разпознава момента, в който някой се готви да направи признание.

— Мен никой не ме слуша, понеже съм стара, но аз знам кой уби нашето момиченце и това не беше този нехранимайко баща му. Той се интересува главно от коли и мотори и знае само да се перчи, а парите обича повече, отколкото свинята ябълки. Виждала съм много такива като него, на младини един такъв дори ме ухажваше, идваше с мотор или кола да ме търси, ама на мен не можеше да ми завърти главата с тия неща, аз си търсех истински мъж…

Старицата започваше да се отнася и Амая отново я върна към въпроса.

— Знаете ли кой го е направил?

— Знам, вече го казах на онези там — тя махна неопределено към къщата, — но нали съм стара, никой не ме чува.

— Аз ще ви чуя. Кажете ми кой го е направил.

— Ингума. Това е работа на Ингума — отсече старицата и за потвърждение поклати решително глава.

— Кой е Ингума?

Бабата я погледна и Амая видя в очите ѝ какво съжаление бе предизвикала.

— Ах, ти горкана! Ингума е демонът, който изпива дъха на децата, докато спят. Ингума се е промъкнал през някоя пукнатина, седнал е върху гърдите на малката и ѝ е изсмукал душичката.

Амая отвори удивено уста и отново я затвори, без да знае какво да каже.

— И ти смяташ, че това са бабини деветини — укори я старицата.

— Не…

— В историята на Бастан пише, че веднъж Ингума се пробудил и отнесъл стотици деца. Лекарите разправяли, че е магарешката кашлица, ама е бил Ингума, той идвал и крадял дъха им, докато спели.

Откъм къщата се зададе Инес Балярена.

— Ама[5], какво правиш тук? Нали ти казах, че съм ги нахранила сутринта? — Тя хвана майка си под ръка и се обърна към Амая: — Извинете я, вече е доста възрастна и случилото се много я разстрои.

— Разбирам… — прошепна Амая, докато с облекчение приемаше входящото повикване, отдалечавайки се на няколко крачки, за да говори. — Доктор Сан Мартин, да не би да сте свършили вече? — попита, поглеждайки часовника си.

— Не, в действителност едва започваме — дрезгаво отвърна докторът. — Този път ми помага един колега — продължи той, опитвайки се да прикрие чувствителността си към темата, — но сметнах за подходящо да ви се обадя предвид находките. По всичко личи, че детето е било задушено по време на сън, затиснали са лицето му с мек предмет, например възглавница, сама видяхте отпечатъка в основата на носа. Имайте предвид размерите при търсенето на въпросния предмет, но искам да ви кажа, че в гънките на устните открихме няколко пухкави бели влакънца; още ги изследваме, но поне ще ви насочат към цвета. Освен тях имаме и следи от слюнка по лицето, повечето са на самото дете, но отсега мога да заявя, че едната поне е различна, възможно е нищо да не излезе, може някой от близките да е целунал момиченцето и следата да е от него…

— Кога ще можете да ми кажете нещо повече?

— След няколко часа.

Изтича след двете жени, които тъкмо стигаха до главния вход.

— Инес, изкъпахте ли малката онази нощ, преди да я сложите да легне?

— Да, вечерното къпане много я успокояваше — отговори тъжно жената.

— Благодаря — отвърна тя и забърза нагоре по стълбите. — Търсете нещо меко и бяло — каза, нахлувайки в стаята.

В същото време Монтес вдигаше ръка, за да ѝ покаже съдържанието на един плик за доказателства.

— Бяло, полярно — обяви усмихнат инспекторът, сочейки мечето в плика.

— Как се сетихте…?

— Направи ни впечатление колко лошо мирише — обясни Йонан. — После забелязахме сплъстената козина…

— Мирише лошо ли? — учуди се Амая, една мръсна играчка не се вписваше в тази стая, подредена с толкова любов до най-малката подробност.

— „Мирише лошо“ е меко казано, направо вони — потвърди Монтес.