Дар за бурята

36

Йонан Ечайде бе кремиран само в присъствието на най-близките, така бе пожелал самият той и родителите му се съобразиха. Амая се зарадва, че няма да ѝ се наложи да гледа ковчега по време на безкрайната заупокойна служба, която архиепископът на Памплона отслужи пред целия политически и църковен елит на града, чиито представители отегчаваха с вниманието си двамата родители, които обаче проявиха изключително спокойствие и присъствие на духа. Когато церемонията свърши и успя да се измъкне от задушаващата атмосфера в храма, тя въздъхна с облекчение.

— Госпожо инспектор — чу глас зад гърба си.

Още преди да се обърне, знаеше кой е, този акцент не можеше да се сбърка.

— Доктор Такченко, доктор Гонсалес.

Амая искрено се зарадва, че ги вижда. Биоложката ѝ подаде ръка и в ръкостискането ѝ личеше цялата сила на нейния характер. Доктор Гонсалес я прегърна, шепнейки съболезнованията си. Амая се освободи от прегръдката му и закима с глава — никога не знаеше какво се казва в такива случаи.

— Кога пристигнахте? — попита, опитвайки се да се усмихне.

— Днес следобед, доста трудно беше, по пътя има много сняг…

— Да — отвърна Амая и мислено се върна в оръжейния двор на крепостта в Аинса, където се помещаваше лабораторията на двамата учени.

Неволно се сети отново за Йонан и за това, колко очарован бе останал той от това място.

— Ще останете тази вечер, предполагам…?

— Да, настанили сме се в центъра. Докторът ще се върне по-рано, но аз имам да изнасям лекция тук след два дни и решихме да си направим почивка. Подобни неща водят към размишления — добави тя с широк жест, който включваше всичко наоколо.

Амая ги погледна мълчаливо, мислейки колко абсурдно изглеждат всички разговори в такъв момент; приличаха на актьори, които се мъчат да изиграят ролята си и рецитират безсмислени и несвързани фрази. Не искаше да е там, не искаше да играе естествено, не искаше да се преструва, че нищо не се е случило.

— Обадете ми се да обядваме двете някой ден, ако искате.

— Много искам — отвърна Амая с измъчена усмивка.

Такченко се наведе към нея.

— Май още някой ви чака.

Амая се обърна към улицата и видя спрелия от другата страна на желязната църковна ограда автомобил, очевидно служебен, откъдето някой ѝ правеше знаци от мястото за водача. Докато приближаваше, шофьорът слезе от колата и ѝ отвори задната врата. Вътре седеше отец Сарасола. След като преодоля първоначалната изненада, Амая махна с ръка за сбогом на докторите и се качи в автомобила.

— Съжалявам, че се срещаме при тези обстоятелства, госпожо инспектор. Много тъжно. Познавах младши инспектор Ечайде бегло, но останах с впечатлението, че е много умен и обещаващ младеж.

— Такъв беше — отвърна тя.

— Имате ли нещо против да направим заедно кратка разходка?

Амая се съгласи и колата потегли. Пътуваха в мълчание, докато шофьорът маневрираше из тесните улици в старата градска част, където присъстващите на погребението се смесваха с обичайните привечер цикитерос[27]. Въпросът на Сарасола я изненада.

— Бихте ли ми описали обстоятелствата около смъртта на младши инспектор Ечайде?

Тя се замисли. Фактите се бяха появили в пресата, но зададен от човек, който се отличаваше с това, че е осведомен какво се случа в града във всеки момент, въпросът съдържаше някакъв подтекст.

— Ще ви ги опиша, ако преди това ми кажете защо се интересувате толкова от подробностите. Новината се разчу, а доколкото ми е известно, вие сте детайлно информиран за всичко ставащо в Памплона.

Той кимна утвърдително.

— Разбира се, четох вестниците, потърсих мнението и на някои „приятели“, но искам да знам какво мислите вие. Кой е убил младши инспектор Ечайде и защо?

Интересът на Сарасола подклаждаше нейния, въпреки че не беше склонна да споделя информация с него, преди да е сложил картите си на масата. Отклони поглед и отговори уклончиво.

— Всичко стана много бързо, разследването е още отворено за всякакви хипотези, освен това със сигурност знаете, че случаят е възложен на друг екип.

Свещеникът се подсмихна снизходително.

— Официално.

— Какво искате да кажете? — попита тя.

— Искам да кажа, госпожо инспектор, че не вярвам да сте се оттеглили от разследването по-далеч от границата на чисто привидното.

— Откровено казано, отче, не знам откъде да започна.

Колата се движеше по един от булевардите край университетското градче. За разлика от центъра на града, снегът тук си стоеше непокътнат, все едно току-що беше навалял. Сарасола потропа с пръсти по седалката на шофьора, който кимна, спря автомобила след няколко метра, слезе от колата, облече палтото си, запали цигара и я засмука с наслада, докато се отдалечаваше. Сарасола се обърна на седалката така, че да я гледа в очите.

— Мислите ли, че смъртта на младши инспектор Ечайде има връзка с разследването, което водехте?

— Имате предвид случая „Еспарса“? Както знаете, заподозреният се самоуби в затвора, после пробвахме да тръгнем по друга линия, но не постигнахме никакъв напредък.

Сарасола кимна; Амая предполагаше, че е чул и за провала ѝ в Еноа.

— Госпожо инспектор, разбирам, че не можете да говорите за разследването, но не ме подценявайте. И двамата знаем, че не Валентин Еспарса привлича вниманието в този случай, а връзката му с доктор Берасатеги.

— Доколкото ни е известно, тази връзка е била случайна. От показанията на една свидетелка научихме, че е участвал в терапевтични сбирки за превъзмогване на траура, които са били част от доброволческата дейност на Берасатеги. За това няма нито ред в иззетите от архива му документи.

Сарасола въздъхна и събра ръце като за молитва.

— Не всичките са у вас.

Амая отвори уста, не вярвайки на ушите си.

— Да не би да ми казвате, че сте скрили информация и сте отклонили доклади, които може да се окажат много важни за разследването?

— Боя се, че не аз съм отговорен за това, госпожо инспектор. Има власти, на които съм длъжен да се подчинявам.

Амая го гледаше изумено.

— Ще отрека този разговор, ако ви хрумне да го обявите публично, но кончината на младши инспектор Ечайде ме наведе на мисълта, че може би е редно да ви запозная с тези подробности.

— Убийство — каза ядно тя. — Младши инспектор Ечайде не е починал сам, а е бил убит. И за какъв се мислите, та да решавате коя информация е подходящо да знаем при разследването на едно престъпление?

— Успокойте се, госпожо инспектор. Аз съм ваш приятел, колкото и да ви е трудно да го повярвате, и съм тук, за да ви помогна.

Тя стисна устни, за да не избухне, и зачака.

— Доктор Берасатеги съхраняваше в клиниката грижливо поддържан шифрован архив на всички и на всеки един от случаите, по които бе работил или лекувал както в клиниката, така и в частната си дейност, в това число и на случая „Еспарса“.

— Къде са те? У вас ли са?

— Не са у мен. Когато доктор Берасатеги бе задържан заради участието му в бягството на Росарио и престъпленията, приписвани на Тартало, от най-високо място във Ватикана бе проявен интерес към темата. Както ви обясних при друга наша среща, упражняването на психиатрията често е средство за откриване на случаи, съдържащи онзи специален нюанс, който ни създава грижи и който Църквата преследва още от своето създаване.

— Нюансът на Злото — каза Амая.

Сарасола изви вежди и я погледна втренчено.

— Доктор Берасатеги бе постигнал значителен напредък в тази област, но криеше фактите от нас. Когато случаят доби гласност, се пристъпи към преразглеждане на архивите му, които ватиканските власти бяха отделили с презумпцията, че не са интересни за полицейското разследване, но от друга страна, бяха прекалено смущаващи и трудни за възприемане от широката публика. От съображения за сигурност бяха преместени в Рим.

— Давате ли си сметка, че сте откраднали доказателства по криминален случай?

Той отрече.

— Църковната власт стои над полицейската по такива въпроси. Не можете да направите нищо в това отношение, повярвайте ми, те напуснаха страната с дипломатическа поща.

— А защо ми го казвате сега?

Сарасола дълго време гледа навън, преди да се върне към очите ѝ.

— Много мислих, преди да се реша да говоря с вас, и ако сега го правя, то е заради естеството на сведенията, които ми дадохте при последното си посещение в клиниката.

— За Ингума?

— За Ингума, госпожо инспектор. — Той замълча и с върховете на пръстите докосна устните си, сякаш се колебаеше дали да изрече това, което се готвеше да каже, или да го запази за себе си. — Известно ли ви е, че през последните месеци Ватиканът е назначил осем нови екзорсисти, упълномощени да развиват дейността си в Испания? Това не е случайно, при Ватикана случайни неща няма. От известно време ни тревожи нарастващият брой на групите и сектите в цялата страна. В момента активно действащите са шейсет и осем. Една от тях, наречена „Група А“, обединява колективи, които не вредят нито физически, нито икономически на своите членове, но не малка част от тях вероятно спадат към групи „Б“ и „В“, които нанасят икономически, психически и физически щети, упражняват насилие, занимават се с принудителна проституция, производство и продажба на оръжия, наркотици, трафик на деца и жени. Накрая идва „Група Г“, чиито характеристики са по-страшни от тези на групите „Б“ и „В“; тя е съставена от сатанински секти, способни на крайно насилие и дори на убийства, но не с цел финансово благополучие, а като вид дар или жертвоприношение в името на Злото. Някои от тези мними пророци се появиха с имиграцията и пренесоха своите практики на вуду, магьосничество и други ритуали от родните си места, други групи възникнаха благодарение на, или по-точно заради икономическата и духовната криза, в която някои съзряха благодатна почва и възможност да се възползват от отчаянието и стремежа на много хора към забогатяване. Съзнаваме отговорността на Църквата, тя напоследък не успява да догони изискванията на своите енориаши, които масово я напускат. Само влезте в някой храм в града през седмицата и ще се уверите в това. Повечето хора заявяват, че не са религиозни, че са агностици или дори атеисти. Нищо по-далеч от истината. Човешкото същество търси Бога, откакто свят светува, защото по този начин търси себе си, а човекът не може да се отрече от собствената си духовна природа. Колкото и да тръби наляво и надясно обратното, рано или късно, ще последва някоя догма или доктрина, някое съвършено екзистенциално правило, което ще му посочи жизнения модел, формулата за пълноценен живот и ще го опази от бездната на Вселената и пустотата на смъртта. Всеки човек, бил той атеист, фанатик, заклет консуматор, последовател на дадена религия или мода, копнее за едно и също — за съвършен и спокоен живот. Под една или друга форма всеки търси нещо свято, търси закрила, формула, която да го опази от световните опасности. Повечето хора преминават през живота безобидно, но понякога покрай това търсене попадат в ръцете на Злото. Сектите предлагат лечение за нелечимите болести, формули за намиране на работа, за успех в бизнеса и домашно благоденствие, защита от реални и въображаеми врагове, и то без ограниченията и правилата, налагани от Църквата. Хубаво е да завиждаш, да копнееш за нещо и да се сдобиваш с него на всяка цена, да даваш воля на разгула, гнева и отмъщението, тематично поле за най-низките инстинкти.

Амая кимна в знак на съгласие, но вече губеше търпение.

— Слушам ви, отче, но какво общо има всичко това с убийството на младши инспектор Ечайде?

Той обмисли отговора си добре.

— Може и да няма нищо общо, но един прочут психиатър от моя екип се оказа подбудител на серия ужасяващи престъпления, замеси се в преместването на майка ви в нашата клиника, а след това и в бягството ѝ от там, да не говорим за намеренията му към сина ви в онази пещера. Берасатеги е замислял и осъществявал плановете си в много дълъг период от време. Доколкото разбирам, първите престъпления на Тартало са отпреди десет години. Тогава той тъкмо е завършвал университета.

Амая слушаше обясненията на отец Сарасола с растящо внимание.

— Ако вземем предвид вашето посещение в кабинета ми с въпроси за някакъв демон, който удушава спящите, и за връзката на Берасатеги с Еспарса, който по-късно уби дъщеря си, както и с майка ви, която възнамеряваше да направи същото със сина ви, и добавим към това убийството на един от разследващите полицаи, става ясно, че наистина има място за тревога.

Тя се сети за празния гроб на сестра си и за миг дори се поколеба дали да не разкаже това на Сарасола.

— Отец Сарасола, защо имам усещането, че въпреки всичко, което ми наговорихте, все още нищо не сте ми казали.

Той я погледна с възхищение.

— Навара е важно място, знаете ли? Винаги е била важна. Земя на светци и стожер на Църквата, но също така, а може би точно заради това присъствието на Злото тук през вековете е било постоянна величина, и нямам предвид инквизиторските процеси, врачките и знахарите, а страховитите престъпления, подхранвали с хилядолетия преданията, стигнали до наши дни. Вещерството и сатанинските ритуали, включващи човешки жертвоприношения, не са част от миналото. Преди три години някакъв мъж се явил в едно полицейско управление в Мадрид заедно със своя адвокат, за да признае, че угризенията на съвестта не му дават мира. През 1979 година живеел заедно с други младежи в отдалечен чифлик в наварското селище Лесака.

Споменаването на Лесака привлече изцяло вниманието на Амая, а в съзнанието ѝ изникна споменът за първия ѝ разговор с Елена Очоа.

— Групата си имала ръководител, мъж, който се представял за психолог или психиатър и не живеел с тях, но ги посещавал най-редовно. Според показанията на свидетеля участниците извършвали традиционните магьоснически обреди за призоваване на древните стихии, като по време на церемониите и вещерските сбирки, както той сам ги нарекъл, принасяли в жертва различни животни, основно агнета и петли, организирали също оргии и ритуали, при които се мажели с кръв или я пиели. След няколко месеца на една от двойките в групата се родило бебе, което според същия свидетел майката и бащата предложили на групата, за да послужи за върховно жертвоприношение. Момиченцето било само на няколко дни, когато било убито в сатанински ритуал като дар за Злото. Мъжът разказал с подробности как го умъртвили по време на ужасяваща церемония, при която извършили какви ли не извращения. Няколко месеца по-късно групата се разпаднала и се пръснала из цялата страна. Сред замесените има адвокати, лекари и един учител, мнозина от тях имат деца. Случаят се води в едно от съдилищата на Памплона.

— Не — отсече Амая. — Това е невъзможно, известни са ми всички дела за убийство в града.

— Съдията, натоварен със случая, е наложил пълно мълчание за всичко, свързано с предварителното следствие, а както ви споменах жалбата е подадена в Мадрид пред друг полицейски състав. Делото е било преместено в Памплона, защото предполагаемото престъпление е извършено в Навара, и завеждащият съда е постъпил правилно, като незабавно се е разпоредил всичко по случая да се пази в тайна поради особения му характер и общественото вълнение, което би предизвикал, както и заради вредата, която подобно още недоказано обвинение би могла да нанесе на уличените, но най-вече от съображения за сигурност. Мъжът вече е защитен свидетел и живее под закрилата на полицията и Църквата.

Амая слушаше изумено, чувствайки се като пълен идиот пред този човек, който, без да принадлежи към някоя служба за сигурност, знаеше повече от нея самата за един случай на убийство. Заредиха се образи на едва проходило момиченце, облечено в дрипи, което прекосява ливадата между „Арги Белц“ и „Лау Айсета“; собствената ѝ майка, тръгнала призори към онези сбирки; амачи Хуанита, която ѝ пее и плаче; смъртните актове, подправени от акушерката Идалго, и нейната крива усмивка; на празния гроб на сестра ѝ и мекия тъмен пух, надничащ от раницата на земята; тялото на Елена Очоа в локва кръв, ореховите черупки и миризмата на смърт, която излъчваше още топлият труп.

— Открили ли са тялото? — запита шепнешком.

— Не, свидетелят не знае какво е станало с него, предполага, че е било погребано в гората или някъде другаде. Знае само, че са го отнесли.

Амая направи усилие, за да пропъди образите, които се редуваха безспирно в главата ѝ един след друг, като на кинолента, и погледна Сарасола, опитвайки се да сложи ред в съзнанието си.

— Знам една почти идентична история, с тази разлика, че се е случила в един чифлик в Бастан. Родителите си изковали желязно алиби, поради което никога не са били разследвани.

Сарасола я погледна търпеливо и кимна.

— Да, в чифлика, където доктор Берасатеги е водел курсове за превъзмогване на траура. Там също е пожертвано момиченце и се е случило в…

— В годината на моето раждане — довърши тя.