Дар за бурята

37

Родителите на Йонан живееха в малка мансарда, която за компенсация на малкото квадратни метра вътрешна площ, разполагаше с тераса по протежение на цялата сграда, надвесена над притъмнелия град, чието вечерно осветление изтръгваше отблясъци от купчините топящ се вече сняг, който обаче белееше непокътнат зад широките витрини на терасата. Звучеше музика, не много силна, а някакво момиче бе сложило в ръката ѝ чаша с уиски, която тя надигна, без да пита. Майката и бащата на Йонан стояха един до друг, заобиколени от група роднини, които не ги оставяха сами нито за миг. Той я бе прегърнал през рамо и тя от време на време опираше глава на гърдите му — малък, интимен знак за безкрайно доверие. Повечето гости бяха доста млади, както можеше да се очаква. Майката ѝ бе споменала, че е сбирка на приятели, а тези на Йонан нямаше как да бъдат по-възрастни. Като я забелязаха, родителите ѝ направиха знак да се приближи и тя остави празната чаша върху най-близкия шкаф. Двамата я прегърнаха.

— Благодаря, че дойдохте, госпожо инспектор.

— Амая — помоли тя.

— Добре, Амая — отвърна майката с усмивка. — Благодаря.

— Йонан ви се възхищаваше и много ви уважаваше — обяви тържествено бащата.

Амая неволно си спомни въпроса на колегите от Вътрешния отдел: „Давали ли сте му разрешение да влиза във вашата поща?“.

— Аз също уважавах вашия син и му се възхищавах — каза тя, усещайки се леко неискрена, едва ли не като предател.

Други хора се приближиха да изкажат съболезнованията си и тя се възползва, за да избяга към кухнята, където същото момиче приготвяше нови чаши; взе една и отпи голяма глътка, представяйки си ясно как горчивата, копринено мека течност слиза по гърлото ѝ и пада в свития ѝ празен стомах. Разговорът със Сарасола я беше изтощил, бе ѝ отнел и малкото останали сили. Беше влязла в къщата на „Меркадерес“, надявайки се да намери убежище от несигурността и страха, но бе заварила само пустотата от отсъстващото семейство, мрака, прекалено големите стаи, високите тавани, в които се блъскаше ехото от нейните стъпки, любимите предмети на сина ѝ, мълчаливото присъствие на Джеймс. Бе светнала всички лампи, докато бродеше из празната къща, усещайки тежестта на отсъствията и разкайвайки се, че е дошла. Пред огледалото в спалнята бе съблякла парадната си униформа и я бе опънала върху леглото, загледана с тъга в червената куртка, която обикновено обличаше за приемане на медали, но от този ден насетне щеше завинаги да остане като костюм за погребения. Избра чифт дънки и бяла риза, нахлузи черен пуловер и удобни ботуши, с които нямаше да се пързаля по хлъзгавия градски паваж, после свали ластика, придържащ косата ѝ, и започна да я разресва, преповтаряйки наум, дума по дума, разговора си със Сарасола. Магьосници, жертвоприношения на бебета и празни гробове, Ватиканът и архивите на Берасатеги, взривената гробница на Тремон Беруета и трупът на Йонан в локва кръв. Дори теорията на Сарасола, че смъртта на Йонан е свързана с всичко това, ѝ изглеждаше почти идилична в сравнение с онова, което тя самата знаеше, с подозренията на хората от Вътрешния отдел и с това, което не искаше и да помисля само поради вероятността да не би… Хвърли четката, изтича в банята, надвеси се над тоалетната чиния, придържайки косата си с ръка, и почна да повръща. Когато напъните се уталожиха, вдигна очи към огледалото и видя лицето си премрежено от сълзите, бликнали от усилието. Отвори крана и изми лицето и зъбите си.

— Не може да бъде — заяви Амая на отражението си, преди да напусне тази къща, която като че ли я притискаше…

Сега, след втората чаша, почна да усеща балсамовия ефект на алкохола, който облицова стомаха ѝ и за пръв път през последните дни я накара да се почувства почти нормално. Върна се в хола навреме, за да види как Монтес и Сабалса се здрависват с родителите на Ечайде. Ириарте ѝ направи знак и я отведе настрана.

— Какво ще кажете?

Несъмнено имаше предвид теорията на хората от Вътрешния отдел, които очевидно бяха разговаряли и с останалите.

— Не знам, Ириарте, трябва да е грешка, иска ми се да е грешка — отвърна тя.

Той кимна с разбиране.

— …Но това за заповедта съвпада, същия ден е влизал в компютъра ви и е възможно да я е видял.

— Това нищо не означава, може да е влизал за друго.

— Без разрешение?

— За бога! Та той знаеше всички мои ходове, не се нуждаеше от моето разрешение.

— Дори за личната ви поща?

— Млъкнете! — каза Амая прекалено силно. Огледа се и понижи глас. — Все още не знаем нищо, и аз съм не по-малко объркана от вас, но сега сме тук като негови приятели, за да почетем паметта му. Ще говорим утре.

Ириарте взе една от чашите, които момичето раздаваше, и се отдалечи към средата на хола. Мястото му зае Монтес.

— Аз не го вярвам — заяви той категорично. — Убеден съм, разбира се, че е влизал в компютъра ви, доказателствата са налице, но… Вие знаете колко го биваше с компютрите, сигурно е влязъл да инсталира някоя антивирусна програма или друга подобна дивотия — изсумтя презрително той, за да омаловажи факта.

Амая кимна не особено убедено.

— Не искам да говоря за това сега.

— И аз ви разбирам, но не се сърдете на Ириарте, знаете колко убедителни са хората от Вътрешния отдел, когато си наумят, че са надушили плячка. Много е притеснен — каза Монтес и го посочи с брадичка. — Всички сме така — добави, гледайки Сабалса, който бе седнал до неколцина приятели на Йонан и слушаше мълчаливо, с недокосната чаша в ръка тъжния им разказ за нещо очевидно много забавно.

— Амая — повика я майката на Йонан. До нея бе застанал млад мъж, в когото тя тутакси разпозна младежа от снимката на корабната палуба, която Йонан държеше на челно място в дневната си. — Искам да ви запозная с Марк, приятеля на Йонан.

Амая му подаде ръка и като погледна лицето му, видя всички признаци на дълбокото страдание. Очите говореха, че скоро е плакал, но в начина, по който стисна ръката ѝ, след като се раздели с майката и я отведе настрани, нямаше и капчица слабост.

— Марк — заговори тя. — Аз не знаех, ужасно ме е срам от това, но нямах представа, че двамата сте заедно.

Той взе две пълни чаши и ѝ подаде едната.

— Не се измъчвайте, той си беше такъв, много сдържан за личните си неща. Затова пък за вас често ми говореше.

Амая се усмихна.

— Ще дойдете ли с мен навън? — попита го тя и се запъти към терасата.

Наметна палтото си и излезе на снега, който вече не беше така сух и се разми под краката ѝ. Двамата се приближиха до парапета и в продължение на минута просто съзерцаваха светлините на града и мълчаливо пиеха.

— Запознахме се в Барселона преди година. Знаете ли, другия месец се канех да дойда да живея тук. Щяхме да се съберем много по-рано, но той категорично отказваше да се раздели с работата си и успя да ме убеди аз да го направя. Поисках да ме преместят, за щастие, фирмата ми има тук филиал… А сега — Марк отчаяно разтвори ръце — аз съм вече тук, а него го няма.

Амая усети в себе си нарастващ гняв, този тип гняв, който те кара да тичаш, да крещиш и да даваш обещания, които може би няма да успееш да изпълниш.

— Аз ще го пипна, да знаеш, ще хвана виновника, заклевам ти се.

Марк стисна очите и устата си, за да удържи сълзите.

— И какво от това? Това няма да ми го върне.

— Да — каза тя, — няма да ни го върне.

Абсолютната убеденост в думите ѝ я задави с тежестта на истината, която отказваше да приеме. От очите ѝ потекоха едри, кръгли сълзи, които знаеше, че не може да спре; въпреки това опита, но успя само да простене заедно с плача, който бликна от стомаха ѝ и разтресе цялото ѝ тяло. Марк я прегърна, хлипайки по онзи изпепеляващ и безутешен начин, който те изпразва отвътре, сякаш те обръща наопаки и излага на показ всичките ти нерви, запазен за хората, които плачат заедно с теб, защото изпитват същата болка. Двамата постояха така, долепени един до друг, забравили всички бариери на приличието, плачейки и подкрепяйки се взаимно, обединени от чувството, способно да сродява или да отдалечава хората както никое друго.

— Сигурно приличаме на двама пияни моряци — каза Марк след малко.

Амая се засмя, прекара ръка през лицето си и се отдръпна от него, забелязвайки, че все още са с чашите в ръце. Вдигнаха ги за мълчалив тост и отпиха.

Марк отново зарея поглед към светлините на града.

— Разпознавате ли това усещане за осъзнаване, когато нещо се случи, че докато си го изживявал, не си си давал сметка колко важно е ставащото около теб, а когато вече е отминало, изведнъж те осенява просветлението и започваш да се чувстваш като идиот? Сякаш си крачил през света, без да забелязваш нищо, сякаш си открил, че несъзнателно си прекосил минно поле, танцувайки като глупак.

Амая кимна с разбиране.

— Той го знаеше.

— Какво е знаел? — попита тя.

— Че е в опасност, не знам дали това е точната дума, дали подозираше, или съзнаваше напълно опасността.

— Спомена ли ви нещо? — заинтересува се още повече тя.

— Конкретно не, но както ви казах, някои от действията и от думите му, на които не обърнах внимание, сега добиват смисъл. Не съм убеден, че се е чувствал заплашен до такава степен, не ми се вярва, тогава вече щях да забележа. Освен това от колегите му разбрах, че дори не е взел пистолета си, преди да отвори вратата, значи, не е смятал опасността за неминуема. Но явно е предчувствал, че може нещо да се случи, защото остави съобщение за вас.

— За мен? — смая се Амая.

— Е, не става дума за обикновено съобщение, но преди петнайсетина дни ми каза, че подготвя нещо за вас и че ако не успее сам да ви го предаде, възлага тази задача на мен.

Амая остана без дъх.

— Боже господи! Какво ви даде?

Марк поклати отрицателно глава.

— Не ми е давал нищо; точно това имах предвид, неща, които тогава ми изглеждаха лишени от смисъл, сега изведнъж добиват значение. Той каза, че трябвало да ви спомена една дума.

— Една дума? — повтори разочаровано Амая.

— Да, каза, че вие ще знаете как да я използвате.

— Коя дума?

— „Дар“

— „Дар“ и нищо повече?

— „Дар“ и личния му номер. Нищо повече.

— Сигурен ли сте? Опитайте да си спомните в какъв контекст ви го каза, за какво говорехте. Може би преди това ви е разказвал нещо.

— Не, само това ми каза, че готвел нещо за вас и че ако не успеел сам да ви го даде, аз трябвало да ви предам думата „дар“ и личния му номер.

Амая избяга или поне така го почувства. Каза довиждане само на Марк и на родителите на Йонан. Премръзнала и изтощена след плача на терасата, тя усети нещо подобно на облекчение, макар да знаеше, че едва ли ще трае дълго. Преди да си тръгне, се загледа в младши инспектор Сабалса, който продължаваше да седи на същото място до групата приятели на Йонан, неподвижен, с недокосната чаша в ръце, полуусмихнат и отпуснат по необичаен за него начин. Не бяха разменили и две думи след опита му да ѝ попречи да влезе в жилището на Йонан. Слезе с асансьора, оглеждайки се в прекалено ярко осветеното огледало. Леко зачервени очи и толкова; почти ѝ се прииска да види тъмни кръгове, като тези на Ириарте, или пепеляво лице, като това на Сабалса. Искаше болката ѝ да е видима, изпитваше желание да се пръсне и най-сетне да умре. На входа спря, за да закопчае палтото си, и огледа улицата в двете посоки, опитвайки се да определи къде се намира и накъде да върви. Излезе и закрачи, гледайки с неприязън купчините мръсен сняг, които започваха да се топят; бавният процес на водниста агония покриваше тротоарите с локви, а това бе едно от нещата, които Амая мразеше в града.

В Елисондо, при дъжд и снеготопене, водата знаеше накъде да тръгне. Като малка много обичаше да излиза веднага щом спреше да вали, за да слуша и гледа как водата тихо ромоли от стрехите, промъква се между паветата, плъзга се по мократа повърхност на листата и потъмнялата кора на дърветата и поема обратно към реката, която като изконно хилядолетно създание призоваваше своите рожби да се влеят отново в древното русло, откъдето произхождаха. Мокрите улици лъщяха, а промъкналата се между облаците светлина изтръгваше сребристи отблясъци от бавните поточета към реката. Тук обаче водата си нямаше майка, не знаеше накъде да върви и се разливаше по улиците като кръв.

Тя се загледа в клиентите на един бар, които пушеха, скупчени пред вратата, и ѝ се стори, че сред влизащите мярва позната фигура. В същия миг чу името си и се обърна изненадана, разпознавайки гласа на Маркина. Съдията вървеше към нея от колата си, паркирана пред входа, откъдето тя току-що бе излязла. Беше го зърнала сред множеството на погребението, но сега видът му беше съвсем друг. Беше с дънки и дебело моряшко яке. Помисли си, че изглежда по-млад. Спря по средата на тротоара и го изчака да се приближи.

— Какво правите тук? — попита и веднага се разкая.

— Чакам те.

— Мен?

Съдията кимна утвърдително.

— Исках да поговорим и знаех, че ще се събирате тук.

— Можехте да ми се обадите…

— Не исках да ти кажа това по телефона — отвърна Маркина и се приближи толкова, че почти я докосна. — Амая, съжалявам за теб, съжалявам за него, знам, че връзката помежду ви беше много специална…

Тя стисна устни, трогната, и отклони поглед към далечните светлини на булеварда.

— Накъде си се запътила? — попита съдията.

— Май търся такси…

— Аз ще те закарам — каза той и кимна към колата. — Къде искаш да отидеш?

Тя се замисли за секунда.

— Да пийна нещо.

Той кимна въпросително с глава към близкия бар.

— …Но не тук — възрази Амая, припомняйки си тълпата, която току-що бе нахлула вътре.

Най-малко от всичко ѝ се искаше да поддържа светски разговор и да отговаря с изтъркани изрази за благодарност на други, още по-изтъркани, за съболезнование.

— Знам идеалното място — заяви съдията, докато вече отваряше колата си.

Изненадата, изглежда, се бе изписала на лицето ѝ, когато Маркина спря автомобила пред хотел „Трес Рейес“ в самия център на града.

— Не се учудвай, този хотел има страхотен английски бар и най-добрия джин тоник в града, при това с предимството, че повечето му клиенти са чужденци или пътници, отбили се случайно в Памплона. Идвам тук, когато искам да изпия една чаша на спокойствие, без да срещам познати.

Може би беше прав, от толкова години живееше в Памплона, а не помнеше да е влизала някога в лобито на този хотел.

— Вие би трябвало да го знаете, госпожо инспектор. Хотелските барове по традиция създават благоприятни условия за легални и не толкова легални бизнес срещи, те са и съвършена кинематографска сцена за дискретни срещи.

Амая се отправи към високите столове пред бара, обръщайки гръб на останалата част от заведението и отхвърляйки инстинктивно ниските маси, пръснати из целия бар. Беше доста пълно, за да минат незабелязано между посетителите, но достатъчно спокойно, за да могат да разговарят въпреки музиката, идваща откъм дъното на локала, където джазов квартет изпълняваше познати пиеси, без да се натрапва с пронизителни звуци. Петдесетина годишният барман постави пред тях подложки за чаши и менюто с различни видове джин тоник, където имаше повече от десет рецепти, но Амая го отмести, без да го погледне.

— Мисля, че ще продължа на уиски, това пиеха на помена в дома на родителите на Йонан — обясни тя. — Не знам дори дали имаше нещо друго, едно много красиво момиче раздаваше чаши без право на избор, като на ирландско погребение.

— Две уискита тогава — обърна се Маркина към бармана.

— „Макалън“— уточни тя.

— Чудесен избор, госпожо — откликна възпитано човекът. — Знаете ли, че през 2010 година една бутилка „Макалън“ на шейсет и четири години бе продадена на търг от „Сотбис“ за четиристотин и шейсет хиляди долара?

— Надявам се да не е тази — пошегува се тя, докато наблюдаваше церемонията, с която барманът наливаше уискито в чашите.

Маркина ги взе с две ръце и ѝ подаде едната.

— Тогава да продължим с ирландския обичай и да пием за него.

Амая вдигна чашата си и отпи, чувствайки едновременно облекчение и безпокойство. Съзнаваше, че това се дължи отчасти на присъствието на съдията до нея, както и на необходимостта да признае, че през последните часове, наред с разигралия се около нея кошмар, част от тревогата ѝ се дължеше на факта, че той ѝ е ядосан, на опасението, че е изтървала тънката нишка, която в известен смисъл ги свързваше, че го е разочаровала, че не го е виждала отново да се усмихва по онзи начин. Маркина разказваше как присъствал веднъж на ирландско погребение, говореше за това, колко тъжно и вълнуващо било да наблюдава с каква почит се отнасят събралите се към живота на покойника, за старата традиция погребенията да траят по три дни, защото според местните предания, ако у починалия била останала дори капчица живот, ако бил изпаднал в каталепсия или се преструвал на умрял, това щяло да е окончателното изпитание, понеже нито един ирландец нямало да устои три дни без пиене и храна и с толкова много веселяци наоколо. Хубава история, която тя изслуша с престорено внимание, докато погледът ѝ за пореден път оставаше запленен от очертанията на устните му, от връхчето на езика, което за миг се подаваше, за да оближе полепналото по тях уиски, от мелодичния му глас, от ръцете, обгърнали чашата.

— Не си те представях да пиеш уиски — отбеляза той.

— По време на аутопсията, докато чакахме в кабинета на Сан Мартин, докторът извади една бутилка и пийнахме по глътка… Не знам, никога не бях се замисляла за традицията да се вдига тост за мъртвите, не беше планирано… Така или иначе, го направихме, както и днес, в дома на родителите му, отново с уиски. В това питие има нещо, не знам точно какво, някаква невероятна способност да успокоява, без да замъглява разсъдъка, да оставя мисълта свързана и същевременно да притъпява болката — каза Амая, отпи още една глътка и стисна устни.

— Май не ти харесва особено.

Тя се усмихна.

— Да, не ми харесва, но ми допада начинът, по който ме кара да се чувствам, мисля, че разбирам ирландците и че винаги ще свързвам вкуса на уискито със смъртта. Всяка една от тези горчиви глътки е като причастие, оставяш го да те пречисти и излекува отвътре.

Тя сведе поглед и помълча няколко секунди. Мразеше усещането за пристъпи на прииждащ и оттеглящ се плач; тъкмо когато изглеждаше овладяна, скръбта се надигаше като цунами и желанието да заплаче почти я задавяше с усилието да го потисне.

Почувства ръката на съдията върху своята и контактът със силните му пръсти, с топлата му кожа ѝ подейства като заряд с магнитна енергия, достатъчен, за да изправи космите на тила ѝ, за да я накара да се овладее. Тя отдръпна ръката си и се престори, че взема чашата и отпива. Маркина даде знак на бармана, който се приближи, понесъл бутилката „Макалън“ като бебе.

— Всичко е много странно. Например това, че сега стоя тук и пия с вас, последния човек, с когото би ми дошло на ума, че ще пия тази вечер — каза тя, когато барманът се отдалечи.

— Кога ще ми заговориш на „ти“ окончателно?

— Вероятно когато си изясните дали съм Саласар, госпожа инспекторката или вироглавата Амая, която ви поставя в смешно положение.

Тя изстреля упрека бързо и без много-много да му мисли. Беше уморена, а вероятно и леко пияна, не ѝ бе останало търпение за глупости. Обаче като видя недоволното му изражение, веднага съжали за думите си.

— Амая… Съжалявам, сигурно…

— Не — прекъсна го тя. — Аз съжалявам, много съжалявам. — Погледна го в очите. — Но не заради френската съдийка, нито заради доклада ѝ с оплаквания, съжалявам заради Йоланда Беруета, съжалявам и заради теб. — Той слушаше неподвижен, без да продума. — Ти ми се довери, разказа ми за майка си, а аз повече от всеки друг знам какво може да коства това. Реших да се обърна към френската съдийка, защото искрено вярвах, че може би има нещо. Не те уведомих не защото те смятах за малодушен или прекалено чувствителен към темата, макар че очевидно е така.

Той вдигна едната си вежда и леко се усмихна.

В този момент би го целунала.

— Ти ми поиска нещо повече, каза ми да ти представя нещо по-солидно и аз си помислих, че ще го открия в онзи гроб в Еноа. Сгреших, но истината е, че — и това ми го посочи Йонан Ечайде — съдийката видя достатъчно основания, за да издаде заповедта, в противен случай нямаше да го направи.

— Това е минало, Амая — прошепна той.

— Не, не е, ако продължаваш да мислиш, че нарочно съм те прескочила.

— Не, не го мисля — каза Маркина.

— Сигурен ли си?

— Напълно — усмихна се той по онзи начин.

Хрумна ѝ, че я омагьосват спокойствието в това разтегляне на устните, директният начин, по който я гледа в същото време, съвършената красота на действието, което при него винаги изглеждаше ново, но тя можеше да пресъздаде в детайли, и разбра, че точно това се бе опасявала, че е загубила, точно това не би понесла да загуби. Тя се взря в устата му за няколко секунди и отклони очи към чашата си, питайки се колко пъти една глътка уиски замества една целувка.

Беше пияна, когато в три часа музиката в бара спря, но дори така съзнаваше, че е пияна. Алкохолът бе подействал като мазен мехлем, покривайки раните ѝ с хладен плащ, който ѝ даваше възможност да усети, че свирепите зверове, впили зъби в душата ѝ, сега спяха, покорени от магическата сила на осемнайсет години престой в дъбова бъчва. Разбираше, че облекчението ще е временно и че когато зверовете се събудеха, отново ще стане нетърпимо, но поне за няколко часа бе смогнала да отхвърли от себе си смазващия товар, който притискаше дробовете ѝ и ѝ пречеше да диша. Музиката бе утихнала отдавна, а с нея си бяха отишли повечето клиенти. Беше говорила предимно за Йонан, позволявайки си да мисли за него с нежност, без тегобата на спомена за проснатото му на пода тяло, за празните му ръце, отпуснати в локвата кръв, за безжизненото му лице. Спомни си как се бяха запознали, как бе успял да спечели уважението ѝ. Почти се усмихна при мисълта за нежеланието му да докосва трупове, за изключителните му познания по криминална история. Сълзите се върнаха, но тя ги удържа, докато говореше, отпусната от алкохола, макар че наклони леко лице, за да избяга от погледа на бармана, който като дискретен познавач на занаята си, бе застанал в най-отдалечения край на бара и лъскаше там чашите, сякаш ставаше дума за задача от първостепенно значение.

Маркина я слушаше мълчаливо, кимайки, когато бе нужно, и давайки знак на бармана да напълни за пореден път чашите, които самият той събираше непокътнати. По-късно Амая щеше да си спомни огледалото зад бара, стратегическото осветление, което излагаше на показ кехлибареното разнообразие от бутилки с различни питиета, блясъка на редиците чаши, белотата на бармановата жилетка, откъслечни звуци от музиката, отделни думи и очите на Маркина. Постепенно мъглата покри всичко и спомените се размиха. На излизане от бара отново валеше сняг, но ситен и влажен, почти като капки леден дъжд. Не, това не бяха онези снежни парцали, едри като листенца от повехнали рози и почти нереални, които се сипеха, за да спрат въртенето на света. Амая вдигна лице към светлината на една улична лампа и ги видя как налитат като обезумели рояци и падат върху очите ѝ, мечтаейки за снеговалеж, който да я погребе, да сложи край на мъките ѝ. И ето че сега заспалите зверове, хранещи се от болката ѝ, за които вече не бе достатъчно отрицанието, нито карамеленият капан на уискито, което уж ги бе укротило, изведнъж, от няколко снежинки, се събуждаха още по-свирепи и безмилостни, отколкото преди.

Маркина бе спрял до колата и я наблюдаваше. Тя се бе загледала в падащия сняг, сякаш присъстваше на невероятно явление; стоеше под уличната лампа и обърнатото ѝ нагоре лице мигом се намокри от топящите се при допира с кожата ѝ снежинки, докато тя, без да забелязва това, се взираше в небето с безкрайна печал. Съдията се приближи много бавно, давайки ѝ време, чакайки. Едва след няколко минути сложи ръка върху рамото ѝ и я побутна да се качи в колата. Амая се обърна и той забеляза, че дъждовната вода по лицето ѝ се е смесила с поток от сълзи. Разтворените му обятия ѝ предложиха нужното убежище, в което тя потъна, сякаш бе мястото, към което винаги се бе стремила, и зарида отчаяно, забравила се напълно, свалила всички задръжки, а той задържаше между ръцете си болката, която я разкъсваше отвътре с тежки въздишки и я караше да се тресе, като че ли ще се счупи. Притисна я силно към себе си и я остави да плаче, сломена.