Дар за бурята

15

Рос Саласар вече се бе отказала от цигарите, въпреки че пушеше от шестнайсетгодишна до момента, в който реши, че иска да има дете. Майчинството очевидно не беше за нея и след раздялата ѝ с Фреди бе имала не повече от две-три закачки в бара, за които не си заслужаваше и да споменава. Вероятността да срещне нов мъж в Елисондо не беше особено голяма и макар да продължаваше да обмисля, напоследък дори все по-често, възможността да стане майка, това в нейния случай като че ли нямаше да означава задължително присъствие на мъж до нея. Въпреки всичко не бе пропушила отново, поне тютюн. Само от време на време, късно вечер, когато леля ѝ си легнеше, свиваше цигара с трева и излизаше уж да глътне свеж въздух, отиваше в пекарната, сядаше в кабинета и я изпушваше на спокойствие, наслаждавайки се на радостта на собственичката, останала най-сетне сама след уморителния ден във вече затворената работилница.

Изненада се, че вътре свети, и първата ѝ мисъл бе, че Ернесто, управителят, е забравил да изключи осветлението на тръгване. Като отвори вратата на пекарната, забеляза светлина и в кабинета. Извади джиесема си, набра 112, но преди да се обади, извика.

— Кой е там? Повиках полицията.

Бързо местене на предмети, трополене, шум. Натисна клавиша за повикване, когато чу гласа на Флора.

— Рос, аз съм…

— Флора? — възкликна изненадано, прекъсна обаждането и влезе в кабинета. — Какво търсиш тук? Помислих, че са крадци.

— Аз… — заекна Флора. — Мислех, че… забравих си нещо и дойдох да проверя дали не е тук.

— Какво си забравила? — попита Рос.

Флора се огледа нервно.

— Чантата — излъга.

— Чантата? — повтори Рос. — Не е тук.

— Вече видях и тъкмо си тръгвах — каза Флора, вече на път към изхода.

Рос чу как вратата на пекарната се затваря зад гърба ѝ и цялото ѝ внимание отново се насочи към кабинета. Огледа подробно всичко. Бе сварила Флора да върши нещо нередно, в това нямаше никакво съмнение, нещо, заради което бе излъгала и бе измислила тая глупост с чантата, нещо, което я бе довело в пекарната посред нощ… Какво ли си бе наумила?

Измъкна въртящия се стол иззад бюрото и го постави в средата на стаята. Седна, бръкна в джоба си за цигарата, която я бе довела тук, запали я и всмукна силно, от което леко се замая. Пое си дълбоко въздух и се облегна на стола, като полека-лека го завърташе, пушейки. Всички вещи в кабинета почнаха да ѝ разказват своята история. Почти час по-късно и след няколко завъртания очите ѝ се спряха върху картината на стената, изобразяваща сцена от пазара пред покритата колонада, която толкова много харесваше. Често я съзерцаваше заради спокойствието, което излъчваше. Картината ѝ бе проговорила. Предметът, запазил установения от всички закони на равновесието неподвижен ред, споделяше с нея своята история. Наложи се да стане и да се приближи, за да се увери. Точно отдолу видя следата, оставена от токчето на Флорините обувки върху тапицерията на дивана, и се усмихна. Стъпи върху дивана, застана на същото място и повдигна рамката, която се оказа по-тежка, отколкото предполагаше. Не се учуди, като видя сейфа, знаеше, че е там. Флора бе наредила да го монтират преди няколко години, за да държат вътре парите за доставчиците. Днес всички разплащания се извършваха по банков път и доколкото ѝ беше известно, сейфът беше празен, или трябваше да е празен. Подпря картината върху дивана, погали с пръст колелото на механизма за отваряне, макар че нямаше смисъл дори да опитва, и отново се настани на въртящия се стол. През следващите часове, докато гледаше вградения в стената сейф, си зададе множество въпроси, въпроси, които ѝ отнеха голяма част от нощта.

Беше заваляло още преди зазоряване. Амая си даваше сметка, че е чула ритмичното почукване на дъжда по капаците на спалнята при многобройните микросъбуждания, изпълващи съня ѝ, които сега, когато Ибай най-сетне спеше по цяла нощ, много я изнервяха. Вече не валеше, но мокрите улици ѝ се сториха неприветливи и тя се почувства благодарна за приятното усещане, когато влезе на сухо и топло в управлението.

Минавайки покрай машината за кафе, поздрави Монтес, Сабалса и Ириарте, които провеждаха обичайното си сутрешно съвещание.

— Искате ли едно кафе, шефке? — попита Монтес.

Амая спря и се усмихна, преди да отговори, развеселена от начумереното изражение на Сабалса.

— Благодаря, инспекторе, но не обичам да пия кафе от пластмасови чаши, после ще си налея едно истинско в моята.

Младши инспектор Ечайде я чакаше в кабинета ѝ.

— Шефке, имам няколко интересни сведения по темата за внезапната детска смърт.

Тя окачи палтото си, включи компютъра и седна зад бюрото.

— Слушам те.

— Синдром на внезапна смърт при кърмачета се нарича неочакваната смърт на дете, обикновено ненавършило още година, макар че има и случаи на деца до двегодишна възраст. Става по време на сън, без видими признаци за страдание на бебето. В Европа така умират две на всеки хиляда новородени, повечето от тях, над деветдесет процента, още в първите шест месеца, а по тази причина си отиват най-много здрави бебета след първия месец. Определението за този тип смърт е доста разтегливо: за внезапна смърт на кърмаче се смята тази, при която след аутопсия не се открие никаква друга причина, която да я обясни. В доклада ви изреждам подробно факторите, считани за рискови, както и тези, които намаляват риска, макар че отсега ви предупреждавам, че са доста мъгляви: тръгват още от предродилните грижи и стигат до позата при спане или кърмене, отчита се дори дали възрастните в къщата са пушачи… Изключение прави може би фактът, че в повечето случаи това се случва през зимата. Средното равнище за страната съвпада с европейското, а в Навара през последните пет години това е посочената причина за смъртта на седемнайсет кърмачета, четири от които в Бастан; цифрите отговарят на средните показатели.

Амая го погледна, обмисляйки информацията.

— При всеки един от случаите е имало аутопсия и диагнозата е била синдром на внезапна детска смърт, но има нещо, което привлече вниманието ми: два от случаите са дали повод на социалните служби да проучат семействата — каза Йонан, подавайки ѝ няколко листа, закрепени с кламер. — Няма допълнителна информация, така че не знаем до какъв резултат се е стигнало, но трябва всичко да е било наред, защото след известно време случаите са били приключени без забележки.

На вратата се почука тихо и инспектор Монтес подаде глава.

— Ще дойдеш ли за едно кафе, Ечайде? Ако не ви прекъсвам, разбира се.

Беше очевидно, че поканата свари Ечайде неподготвен, и той погледна Амая, извил изненадано вежди.

— Няма проблеми, отивай, тъкмо ще прочета това на спокойствие — каза тя и вдигна страниците на доклада.

След като Йонан излезе и преди да затвори вратата, Монтес отново надникна и ѝ намигна.

— Марш навън! — сопна му се Амая усмихнато.

Вратата още не се бе затворила, когато инспектор Ириарте нахлу в кабинета с думите:

— Някаква жена е открита мъртва в жилището ѝ. Намерила я е дъщерята, която дошла от Памплона, понеже не вдигала телефона. Явно е повърнала голямо количество кръв. Повикали линейка, но не могли да направят нищо. Лекарят, който я е прегледал, казва, че има нещо странно.

Още като прекосяваха моста, Амая зърна в края на улицата колите на пожарникарите — в Бастан те се занимаваха с пренасянето на ранените и болните до медицинските заведения. Но едва като доближи и видя отворената врата на къщата, усети как въздухът в тясното пространство на колата се свършва, което я принуди да отвори уста, за да си поеме дъх.

— Как се казва жената, как е името ѝ?

— Май беше Очоа, малкото име не си спомням.

— Елена Очоа?

Отговорът на Ириарте не ѝ беше нужен. Пред входа пушеше пребледняло момиче, по-млада версия на самата Елена, отпуснало разстроено глава върху рамото на някакъв младеж, може би съпруг или приятел, който я бе прегърнал или по-скоро я подкрепяше.

Амая ги подмина, без да ги заговори, и тръгна по тесния коридор към спалнята, следвайки указанията на санитарите. Високата температура в стаята спомагаше за разпространението във въздуха на острата миризма на кръвта и урината, които бяха образували две локви до трупа, заклещен между леглото и един шкаф. Мъртвата беше на колене, ръцете, с които се държеше за корема, не се виждаха, защото тялото бе рухнало напред, а лицето бе потопено в гъстата локва от повърната кръв. Амая благодари, че очите са затворени. Цялата стойка говореше за ужасно предсмъртно страдание, но лицето на жертвата изглеждаше спокойно, сякаш самият миг на смъртта ѝ бе донесъл истинско освобождение.

Амая се обърна към лекаря от „Бърза помощ“, който чакаше зад гърба ѝ.

— Инспектор Ириарте ми спомена, че сте забелязали нещо необичайно…

— Да, на пръв поглед изглежда, че е получила силен стомашен кръвоизлив, който е блокирал белите дробове и е предизвикал смъртта. Но като разгледах отблизо повърнатата течност, забелязах, че е пълна с нещо като дребни дървени тресчици.

Амая се наведе към локвата и установи, че наистина съдържа стотици късчета от нещо наподобяващо дървесина.

Лекарят приклекна до нея и ѝ показа пластмасов флакон.

— Взех мостра и след като отделихме кръвта, се вижда ето това.

— Това са…?

— Да, орехови черупки, натрошени на остри трески, които режат като ножчета за бръснене… Не ми е ясно как ги е погълнала, но при това количество съвсем сигурно са перфорирали стомаха, дванайсетопръстника и трахеята ѝ. Най-страшното обаче е дошло, когато е тръгнала да ги повръща, защото при напъните да ги изхвърли тресчиците са излезли, разкъсвайки всичко по пътя си. Били са ѝ предписани антидепресанти, хапчетата са в кухнята, върху микровълновата печка, но дали ги е вземала, няма как да разберем. Това е ужасен начин за самоубийство.

Дъщерята на Елена Очоа беше наследила от майка си безспорната физическа прилика, името и гостоприемното отношение към гостите. Макар че Амая я бе извинила, като ѝ каза, че не е нужно, тя бе настояла да направи кафе за всички присъстващи. Младежът, който в крайна сметка се оказа неин годеник, успокои Амая.

— Оставете я, ще се чувства по-добре, ако се занимава с нещо.

Амая я наблюдаваше как шета из кухнята от същото място, където бе седяла при последната среща с майка ѝ, и пак както тогава, изчака младата жена да сложи чашите, преди да заговори.

— Аз се познавах с майка ви.

Видя изненадата по лицето на момичето.

— Никога не ми е споменавала за вас.

— Всъщност не бяхме много близки. Идвах при нея няколко пъти, за да говорим за Росарио, моята майка. Двете са били приятелки на младини — обясни. — При последното ми посещение ми се стори доста нервна. Вие не бяхте ли забелязали нещо особено в поведението ѝ през последните дни?

— Мама винаги е била зле с нервите. Изпадна в дълбока депресия след смъртта на баща ми, аз бях на седем години. Така и не успя да се възстанови. Имаше по-добри и по-лоши периоди, но винаги е била неустойчива. От около месец обаче изглеждаше изпаднала в параноя, умираше от страх. И друг път ѝ се беше случвало и лекарят винаги ме съветваше да се държа твърдо с нея и да не подхранвам страховете ѝ. Но този път беше наистина уплашена.

— Вие я познавате най-добре от всички. Мислите ли, че майка ви е способна да се самоубие?

— Да се самоубие? Не, разбира се, никога не би го направила, тя е католичка. Да не мислите, че…? Мама е умряла от кръвоизлив. Вчера, когато говорихме по телефона, ми каза, че я боли стомахът, беше взела няколко антиацида и болкоуспокояващи и се канеше да си прави чай от лайка. Предложих ѝ да дойда след работа да я видя. От една година живея в Памплона с Луис — каза тя и махна към младежа. — Идваме почти всяка събота и оставаме тук да преспим. Но тя ме успокои и ми каза, че било само леко стомашно неразположение и нямало нужда да идвам. Снощи, преди да си легна, пак ѝ позвъних; каза, че пиела лайка и се чувствала много по-добре.

— Елена, лекарят откри в повърнатата кръв огромен брой дребни частици от орехови черупки. Количеството им е толкова голямо, че не е възможно да ги е погълнала случайно; според него поглъщането им и най-вече повръщането им е причинило кръвоизлива.

— Изключено — възкликна младата жена. — Майка ми мразеше орехите, само при вида им обезумяваше от страх. В тази къща орехи никога не влизаха, уверявам ви, аз ѝ пазарувах. По-скоро би умряла, отколкото да докосне орех. — Амая я погледна с недоверие. — Веднъж, когато бях малка, една жена ми подари шепа орехи на улицата. Като се прибрах вкъщи, майка ми реагира така, сякаш носех отрова в ръцете си, и ме накара да ги изхвърля навън. После прерови всичките ми вещи, за да се увери, че не съм скрила някой орех, изкъпа ме от главата до петите и изгори дрехите ми, докато аз се съсипвах от плач, защото не разбирах какво ѝ става. После ме накара да се закълна, че никога, ама никога няма да приемам орехи от когото и да било. Отказах се да внасям орехи в тази къща, повярвайте ми, макар че, в интерес на истината, през следващите години същата жена направи още два-три опита да ми ги връчи. Така че или е грешка, или е случайност, майка ми при никакви обстоятелства не би сложила орех в устата си.

Доктор Сан Мартин поклати глава няколко пъти, преди да се обърне към съдия Маркина.

— Този вид самоубийства са винаги шокиращи, неведнъж съм ги наблюдавал, но най-вече при затворници. Спомняте ли си Киралте, онзи, дето беше пил отрова за мишки? Виждал съм самоубийци, погълнали стрити стъкла, амоняк, метални стружки… В този смисъл прави впечатление леката смърт на доктор Берасатеги.

— Докторе, съществува ли някаква вероятност да е погълнала черупките случайно, например смесени с друга храна? — запита Ириарте.

— Трудно, но не и невъзможно… Докато не прегледам съдържанието на стомаха, не мога да отговоря на този въпрос, но количеството, което виждам в повърнатата кръв, ме кара да се съмнявам. — Той се сбогува със съдията и тръгна към колата си. — Ще дойдете ли на аутопсията, госпожо инспектор?

— Аз ще дойда — обади се Ириарте. — Жертвата е била приятелка на семейството на инспекторката.

Доктор Сан Мартин измърмори някакво съболезнование и се качи в колата. Амая се завтече след него, почука по прозореца с кокалчетата на пръстите си и се наведе, за да му каже:

— Докторе, по повод случая с малката Еспарса установихме броя на кърмачетата, починали от синдром на внезапна детска смърт в долината през последните години. Направи ни впечатление, че поне в два от случаите от Института по съдебна медицина са препоръчали на социалните служби да проведат разследване.

— За колко години назад става дума?

— Пет горе-долу.

— Тогава Институтът имаше и втори началник, доктор Майте Ернàндес, сигурен съм, че тя се е занимавала с тях. По правило винаги когато е възможно, избягвам да правя аутопсии на толкова малки деца. — Амая си спомни покрусата му пред трупа на малката Еспарса, забеляза също, че гледа настрани, докато говореше, сякаш се срамуваше от факта, че изпитва подобно естествено отвращение, но това пък веднага го издигна в очите ѝ. Сан Мартин беше отличен специалист и съчетаваше работата си с обучението на студенти, което несъмнено беше неговата най-голяма слабост. — Доктор Ернандес успя да спечели мястото на завеждащ в Обществения университет на Страната на баските. Щом отида в кабинета си, веднага ще ѝ се обадя. Едва ли ще има нещо против да разговаря с вас, винаги е била много отзивчива.

Амая му благодари и изпрати отдалечаващата се кола с очи. Сега улицата вече се бе опразнила почти от автомобили и съседи, които се бяха прибрали по къщите си да обядват, подтиквани от започналия наскоро ръмеж, но понеже все пак оставаха верни на съседската си природа, не липсваха повдигнати тук-там пердета и дори някой и друг открехнат прозорец, въпреки засилващия се дъжд.

Маркина отвори чадъра си и я приюти под него.

— В последните дни бях в селото ти повече пъти, отколкото през целия си живот. Не че ми е неприятно — усмихна се той, — всъщност имах намерението да го посетя, но се надявах да е по други причини.

Тя не отговори и закрачи напред, опитвайки се да избяга от недискретните прозорци, гледащи към улица „Гилцаурди“.

— Не ми се обаждаш, не знам нищо за теб, а знаеш, че се тревожа. Защо не ми кажеш как си? През последните дни се случиха толкова неща.

Амая си спести всичко, свързано с посещението при Сарасола, но сподели изводите си за смъртта на Берасатеги и за начина, по който според тях бе успял да си набави лекарството, с което се бе самоубил.

— Проучихме избягалия надзирател. Не е от тези, които стояха при Берасатеги по време на моето посещение при него, те вече бяха уволнени. Живеел при родителите си, които веднага ни показаха стаята му. Не открихме нищо, с изключение на найлонова торбичка от една доста отдалечена от дома му аптека, което ни се стори подозрително. Когато показахме снимката му на фармацевта, той веднага си го спомни, защото му направило впечатление, че търси транквилант с такива характеристики на ампули. Проверил рецептата и номера на лекаря в професионалния регистър, където той, неизвестно защо, още присъствал, и като видял, че всичко е наред, не му останало нищо друго, освен да отпусне лекарството. Видеозаписът показва, че надзирателят се е задържал една минута пред вратата на килията. Вероятно е изчакал Берасатеги да изпие ампулата, за да я отнесе и унищожи. Обявихме го за издирване и установихме, че не е при никого от роднините си. Засега нямаме други новини.

Бяха стигнали до стария пазар. Маркина изведнъж спря и я принуди да се върне, за да се скрие отново под чадъра му. И пак се усмихна по онзи негов начин, от който не ѝ ставаше ясно присмива ли ѝ се, или е безмерно щастлив, че я вижда. Погледа я мълчаливо няколко секунди, докато тя накрая наведе смутено очи за миг, който ѝ бе достатъчен, за да възвърне самообладанието си и да попита:

— Какво има?

— Когато се оплаках, че нямам новини от теб, нямах предвид разследването.

Тя отново наведе очи, този път усмихвайки се и кимайки с разбиране. Когато пак го погледна, вече се бе овладяла напълно.

— Е, други новини от мен няма да получите — отвърна.

Сянката на тъгата помрачи погледа му и на лицето му не остана и следа от усмивката.

— Помниш ли какво ти казах онази вечер на излизане от апартамента на Берасатеги, когато тръгвахме насам?

Амая не отговори.

— Чувствата ми не са се променили и няма да се променят.

Беше се доближил съвсем. Близостта засили желанието ѝ, а плътните тонове на гласа му се сляха със спомена за съня от предишната нощ, който изникна живо в съзнанието ѝ, припомняйки ѝ за секунда топлината на неговите прегръдки, на устата и целувките му.

Получаването на институционални поръчки беше безспорен знак за успех. Когато най-известните културни фондации покажеха интерес към произведенията на даден творец, това ставаше винаги въз основа на предложенията на техните съветници по художествените въпроси и капиталовложенията, а те наред с таланта и начина на изпълнение на творбата оценяваха най-вече перспективността на твореца и дългосрочната рентабилност на инвестицията. Статиите, появили се след изложбата на Джеймс в „Гугенхайм“ в две от най-престижните издания за изкуство в света, „Арт Нюз“ и „Арт ин Америка“, бяха покачили международния му рейтинг. Срещата с представителите на фондацията на BNP[12] в Памплона предвещаваше голяма поръчка. Джеймс прекоси „Чокото“ по посока на моста „Гилцаурди“, откъдето щеше да свърне към главното шосе. Като минаваше по улицата покрай пазара, той видя Амая застанала до някакъв мъж, който бе разтворил чадър над главата ѝ. Намали скоростта и свали прозореца, за да я извика, но изведнъж се въздържа — нещо трудно доловимо, но очевидно накара повикването му да замръзне във въздуха. Мъжът ѝ говореше съвсем отблизо, чужд за околния свят, а тя слушаше с наведени очи, валеше, двамата стояха под чадъра само на няколко сантиметра един от друг, но не малкото разстояние помежду им го смути, а това, което видя в погледа ѝ — когато тя отново вдигна очи, в тях проблясваше предизвикателство, предизвикателството на предстоящата стъпка, а Джеймс знаеше, че това е единственото нещо, на което тя не можеше да устои, защото беше боец, воин на богинята Палада: Амая Саласар никога не се предаваше без бой. Джеймс вдигна стъклото и продължи, без дори да натисне спирачката. По лицето му нямаше и следа от усмивка.