Дар за бурята

35

Двете бяха станали рано — Амая, за да използва всеки миг с Ибай, Енграси — за да я наблюдава. Гледаше я как се разхожда из къщата с малкия на ръце, тананикайки съвсем тихичко откъси от песни, които тя почти не чуваше, но ще да бяха много тъжни, ако съдеше по отпуснатата ръка, с която държеше момченцето, по тънкия, почти детински глас, с който му шепнеше, по бледото, като измито от плача, лице, по което едва пробягваха кратки мимики, сякаш маската на скръбта го бе вцепенила и лишила завинаги от усмивката. Към обед, докато товареха багажа на колата, която щеше да ги закара до летището, Енграси стоеше на входа пред къщата и ги наблюдаваше печално. Амая я хвана под ръка и я заведе в кухнята.

— Какво ти е, лельо?

Енграси сви рамене и това движение се стори на Амая крехко и очарователно.

— Кажи де.

— Не ми обръщай внимание, миличка, изглежда, свикнах вече двамата да са тук, пък и последните събития никак не допринесоха за нашето спокойствие, затова, като ги гледам да заминават, сърцето ми се къса.

Амая я прегърна, опря лице върху главата ѝ и я целуна по белите коси.

— Страх ме е, Амая, знам, че не би трябвало да ти го казвам, но щом ви видя да излизате от дома ми, ме обзема лошо предчувствие, все едно никога повече няма да се върнете.

— Само да не те чуе Джеймс, лельо. Предстои му полет, а много добре знаеш колко силно вярва в твоите предчувствия.

— Това няма нищо общо — каза лелята и се отдели от племенницата си.

— Тогава?

— Това е свързано с теб, всичко е свързано с теб, всичко е заради теб.

Амая я погледна и се усмихна нежно; не за пръв път, а със сигурност нямаше да е и за последен, лелята подемаше тази проповед, същата, която се налагаше да слушат всички полицаи от съпрузи и съпруги, от майките и децата си… Смъртта на Йонан променяше всичко.

— Ще внимавам, лельо, аз винаги внимавам. Няма да ми се случи нищо лошо, уверявам те. Имай ми доверие.

Енграси кимна с престорена убеденост.

— Да, да, разбира се, върви, чакат те.

Товаренето на багажа, шофирането до летището, паркирането пред терминала, чекирането на пътниците, все обичайни действия, инерция на самия живот, който изведнъж спря, когато Амая целуна за стотен път Ибай преди проверката за безопасност и го подаде на Джеймс. Двамата заминаваха. Тя прегърна мъжа си и го целуна почти отчаяно, осъзнавайки, че няма да може да понесе отсъствието му. Без да мисли, го помоли:

— Не заминавай.

Той я погледна, изненадан.

— Скъпа…

— Не заминавай, Джеймс, остани при мен.

Той размаха билетите пред нея като неотменимо обстоятелство.

— Не мога, Амая, ела ти, ела с нас.

Тя зарови лице в гърдите му.

— Не мога, не мога — простена и откъсвайки се рязко от него, добави. — Съжалявам, не знам защо го казах, просто ми е много тежко.

Той я прегърна и останаха така, в мълчание, няколко минути, докато по високоговорителите обявиха полета. После Джеймс се смеси с потока от пътници към контролния изход, а тя стоя там, докато ги изгуби от поглед.

Поклонението се проведе в полицейското управление в Белосо. Представителите на всички градски власти и на Министерството на вътрешните работи щяха да минат оттам преди траурната служба в катедралата. Амая, облечена в парадната си униформа, застана на пост до затворения ковчег, почти изцяло покрит със знамето на Навара; тъмното дърво ѝ се стори абсурдно лъскаво. От мястото си видя родителите на Йонан да влизат — беше ги срещала само веднъж-дваж в Деня на полицията. Поздрави от началници, съболезнования от колеги и потискащата атмосфера на приглушен говор и общуване, която ѝ се струваше непоносима. Когато я смениха и се приближи към тях, двамата разговаряха с един от секретарите на министерството. Майката се обърна към нея, пое ръцете ѝ в черни униформени ръкавици и в продължение на няколко секунди не продума, стоеше безмълвна и я гледаше, докато не усети как очите ѝ се наливат с тежките и заслепяващи сълзи на мъката, разпозната у другиго, който страда не по-малко от теб. После се доближи още малко и я целуна по двете страни.

— След погребението ще се съберем у дома с малка група приятели. Бих искала да дойдете. Без униформа — добави.

— Разбира се — отвърна Амая.

Измъкна ръцете си и напусна тягостната погребална обстановка. През последните минути телефонът вибрираше настоятелно в джоба ѝ. След като прочете съобщението, се качи в Отдела за криминални разследвания и потърси кабинета на Клемос.

— Добър ден — каза достатъчно силно, за да принуди целия екип да отговори.

— Добър ден, шефке — отвърна Клемос и се изправи. — Бихте ли ме придружили? — добави, сочейки ѝ съседния затворен кабинет. — Гаруес, ела с нас, ако обичаш — обърна се той към друг полицай.

Кабинетът беше малък и не беше проветряван от доста време, а вътре ги чакаха двама полицаи от Вътрешния отдел, които тя вече познаваше. Поздрави ги и отказа да седне срещу Клемос, който вече се бе настанил на стола зад бюрото в непохватен опит да ѝ върне номера от предишната им среща в кабинета на Сан Мартин — този път искаше той да командва парада от бюрото, обаче сгреши, като ѝ даде възможност да избира, забравяйки, че който избира позицията си в затворено помещение, той дърпа конците.

Зачака, мълчаливо втренчена в него.

— Открихме нещо и сега очакваме вие да ни кажете важно ли е, или не — започна той и кимна на полицая, когото бе повикал да дойде с тях. — Гаруес е нашият специалист по компютрите, който прегледа служебния лаптоп на младши инспектор Ечайде от управлението в Елисондо. Знаем, че младши инспекторът е бил повече от приличен експерт по информатика, и предполагаме, че неведнъж сте му поставяли задачи от този род.

— Постоянно — потвърди тя.

Клемос се усмихна и това никак не ѝ хареса.

— Знаете ли какво е администриране от разстояние, или виртуална частна мрежа?

— Мисля, че е инструмент или приложение, което позволява на специалиста от дадена компютърна мрежа да влиза в друг компютър и да решава проблемите, без да присъства на място.

— Някога искали ли сте от младши инспектор Ечайде да „присъства“ по този начин при решаването на някой проблем на вашия екип?

— Не, никога… Е, веднъж го помолих да ми създаде имейл адрес, но той го направи пред мен. После само смених паролата, както ме посъветва.

Компютърджията кимна доволно.

— Шефке, установихме, че младши инспектор Ечайде е влизал от разстояние във вашия компютър поне двайсет пъти през последния месец.

— Не може да бъде — не повярва на ушите си тя.

— Сигурни сме: влизал е дистанционно чрез TeamViewer в пощата ви, в някои от папките, които сте създали, дори е копирал някои файлове. Най-впечатляващото е, че е трябвало да го прави от самото управление, защото, за да сработи приложението, двата компютъра — на администратора и на администрирания, трябва да са включени, а обработваният компютър — да приеме намесата, като се вкара парола. Така че въпросът е ясен: имал ли е младши инспектор Ечайде ежедневен достъп до вашия компютър?

— Да, разбира се, младши инспекторът беше мой близък помощник и често работеше в моя кабинет… но никога не съм го виждала да докосва компютъра ми.

Полицаите от Вътрешния отдел, които до момента мълчаха, се спогледаха и дадоха знак на Клемос и колегата му да излязат. Когато вратата се затвори, я поканиха да седне. Тя отново отказа.

— Госпожо инспектор, научихме за инцидента при едно претърсване преди няколко дни, при който е станало пределно ясно, че лицето, в чийто дом е трябвало да се извърши същото, е било предварително уведомено за появата ви.

Тя отвори уста, но не каза нищо.

— Научихме също, че вие още от самото начало сте подозирали, че някой от служителите в управлението в Елисондо, и по-конкретно от вашия екип, е уведомил въпросното лице.

— Да — съгласи се тя. — В първия момент обмислях тази теория, но после, след по-обстоен анализ, я отхвърлих. Имам доверие във всички членове на екипа си.

— Не се съмняваме, но въпросът е, че заповедта — каза първият агент, вадейки копие на документа — се е отнасяла за точно определен архив, който според обясненията на извършителката е бил унищожен по време на разчистване рано сутринта, когато тя изгорила само и единствено него. Не ви упреквам, госпожо инспектор. Аз също бих се усъмнил.

— Признавам, че така стана, но не знам какво общо има това с младши инспектор Ечайде.

— Той е влизал в електронната ви поща предната вечер и същата сутрин.

Тя прехапа долната си устна, за да не избухне.

— Следователно е знаел за заповедта — уточни полицаят.

— Вижте, не знам по каква причина младши инспекторът е влизал в компютъра ми, но със сигурност има обяснение. Може да е случайност. Може би е искал да остави някакъв документ в компютъра ми.

— Специалистът вече ви обясни, че за да се извърши тази операция, е необходимо инсталирането на конкретно приложение в устройството, в което ще се влиза, и да се разреши по определен начин временното посещение на администратора от разстояние. Няма начин да е случайност.

— Може да е искал да ми прати например компресиран файл. Понякога снимките бяха прекалено тежки и той не можеше да ми ги свали, това трябва да е било — обясни отчаяно тя. — Очаквах да получа от него едни увеличени снимки и може би…

Колегата от Вътрешния отдел оспорваше.

— Трогателна е лоялността ви към вашите хора, инспектор Саласар, много съжалявам, но е факт, че младши инспектор Ечайде е влизал от разстояние в компютъра ви поне двайсет пъти само през последния месец и никога не ви е информирал. Или може би е?

Тя отрече.

— Не, не ме е информирал.