Дар за бурята

18

Още преди да съмне, тръгна да търси къщата. Беше закусила с едно кафе на крак, подпряна на кухненската маса, без да откъсва очи от прозореца, където черното бастанско небе все още не даваше признаци, че идва нов ден.

От Елисондо подкара по шосето към Оронос-Мугайре и зави по отклонението за Орабидеа, едно от най-рядко посещаваните места в долината, където времето изглеждаше спряло, оставяйки непокътнати полята, чифлиците и цялото очарование и природна мощ на един колкото красив, толкова и див пейзаж. Постройките бяха на няколко километра една от друга, а електричеството още не бе стигнало до някои от тях. Миналата пролет Джеймс я бе убедил да посетят Инфернуко Ерота (Адската мелница), една от най-магическите и странни местности в Бастан. След петнайсетина километра в същата посока се стигаше до Ецеберцеко Борда, откъдето започваше път, по който можеше да се мине само пеш или на гърба на магаре, както вероятно го бяха изминавали неведнъж смелчаците, дръзвали да отидат посред нощ до скритата в гъсталака мелница, дала име на местността. Адската мелница, построена през епохата на карлизма[14], била от жизнено значение за оцеляването на войниците, укриващи се в планините по време на междуособиците. Дъсчените ѝ стени се издигали върху три дънера, прекрачили реката, и по време на купонната система жителите на Бастан отивали до нея нощем, натоварили магаретата си със зърно, за да го смелят тайно и да изхранват семействата си. Пасторално красивият път със сигурност е представлявал голямо изпитание, истинско предизвикателство в черната бастанска нощ, когато да преведеш животно по тесните и хлъзгави от речната влага пътеки и да стигнеш до мелницата е било равносилно на слизане в ада. Вероятно оттам идваше и името — Адската мелница. В Бастан винаги са съумявали да правят това, което е трябвало да се направи.

Освен този път, Амая познаваше само стрелбището и околностите край него в Багорди. Тя изключи безполезния в този пущинак навигатор на колата, който непрекъснато изчисляваше и преизчисляваше положението и през няколко секунди губеше сигнала от сателита. Подкара нагоре по склона, като от време на време спираше, за да се ориентира по отворената на седалката до нея карта, където основните пътища бяха отбелязани, но не и никнещите като гъби многобройни колиби, които не фигурираха в официалните строителни регистри. Оскъдните указания на Елена бяха толкова неясни, че Амая дори не знаеше дали къщата се намира на възвишение, или в падина. Само споменатата широка равна поляна около чифлика можеше да се сметне за отличителен белег. Въпреки това не изключи нито постройките, разположени върху видимо пресечен терен, влизайки с колата дотам, докъдето шосето преминаваше в черен път, нито малките заслони, предназначени първоначално за коне и овце, но преустроени през последните години в обитаеми жилища. Махваше за поздрав с ръка на редките местни жители, които излизаха да я посрещнат, преструвайки се, че неволно е излязла от главното шосе и се е загубила, без да я е грижа за насмешливите погледи и дрезгавия лай на овчарските кучета, които налитаха като бесни по колелата на автомобила.

Към десет сутринта спря да се поразтъпче, да отбележи на картата с нови кръстчета вече посетените и изключени места и да пийне малко от кафето, което предвидливо бе взела със себе си. Беше го сипала в стария термос от дома на Енграси, който помнеше още от дете и чиято капачка служеше и за чаша. Подпряна на багажника на колата, тя започна да пие на малки глътки, стиснала чашата с две ръце, разглеждайки с възхищение пейзажа. Сладката гореща течност я накара да потръпне и това я върна към още живия спомен за последния ѝ сън. Нощен кошмар или недвусмислен сигнал за тревога, който не биваше да пренебрегва? Какво би казал по въпроса агент Дюпри? Информация, която мозъкът обработва по свой начин и стига до нас чрез сънищата, или кошмар, смътен спомен за действителен страх, преживян в детството? Извади телефона от джоба си, макар да знаеше, че няма да му позвъни, защото обажданията до Дюпри трябваше да изчакат, докато слънцето залезе; въпреки това погледна екрана и отново прибра апарата, след като установи, че няма покритие и че никой не я е търсил цяла сутрин.

— Природата ни закриля — прошепна тя, оглеждайки се и любувайки се на красивите дървета, извисили се от двете страни на пътя като естествена сенчеста преграда, през която въпреки наближаващата пролет слънцето едва успяваше да проникне.

Амая долови мощната енергия на гората; пътят я пресичаше, но не я разделяше надве, по-скоро служеше като точен лимфатичен канал, по който силата на планината струеше като невидима река.

Не беше нужно да говори с Дюпри, за да чуе какво ще ѝ каже, за да разбере, че щом алармата е звъннала, не бива да си запушва ушите. Тя беше полицай, опитен следовател и в последно време бе научила, че съпоставките между рационалното и ирационалното, между полицейската методология и старите традиции, между задълбочения анализ и чистата интуиция представляваха част от един и същи свят и че взаимодействието между двете крайности можеше да бъде от голяма практическа полза за разследващия. Все едно ѝ беше дали сестра ѝ ще поръча цяла дузина заупокойни молитви за безсмъртната душа на Росарио; не разполагаше с доказателства, но предчувстваше, че душата на майка ѝ още не е напуснала телесната си обвивка, че заплахата, която тегнеше над главата ѝ още от детските години, все още съществува и е съвсем реална, като посланието, което Берасатеги ѝ бе предал. Чувстваше го с вътрешностите си, с кожата си, със сърцето и мозъка си, който ѝ пращаше тези ужасяващи сигнали по време на сън. Спомни си как впечатлението от кошмара бе продължило няколко минути след като се бе събудила и че дори тогава още усещаше болката в крайниците си, напрежението от сковаността и дирята, оставена от Росарио по кожата ѝ, миризмата, която бе успяла да отстрани едва след яко търкане с душ гела под горещата вода. Отпи още една глътка от кафето, но от спомена за миризмата ѝ се пригади. Изхвърли с погнуса в храстите останалата в чашата течност, докато си припомняше думите на Сарасола и се питаше дали кошмарите могат да убиват, дали силата, присъща на населяващите ги чудовища, е в състояние да преодолява крехката бариера между двата свята, за да застигнат те най-сетне своите жертви. Какво ли щеше да стане, ако не се беше събудила? Преживяванията по време на кошмарите бяха толкова живи, че изглеждаха реални; и тя като хората от етноса хмонг, за които ѝ бе разказал Сарасола, съзнаваше, че спи, че майка ѝ идва, отваряше очи и я виждаше, подушваше я, а този път дори бе усетила гъделичкането на краищата на косата ѝ, когато се бе надвесила над лицето ѝ. Какво още би могла да почувства? Щеше ли да усети, ако я бе докоснала? Щеше ли да усети, ако сухите ѝ устни, влажният и настървен за кръвта ѝ език близнат лицето ѝ? Щеше ли да си даде сметка за силата на устата ѝ, когато я притисне върху нейната, за да открадне дъха ѝ? Можеше ли този кошмар да изпие дъха ѝ до смърт, подобно на страховития Ингума?

С крайчеца на окото си долови леко движение вляво сред плътната горска растителност. Обходи с очи спокойните дървесни корони високо горе и отхвърли вероятността да е бил вятърът, но колкото и внимателно да се взираше в гъсталака, не можа да различи нищо под сумрачния навес, образуван от дърветата. Отвори багажника на колата, за да прибере термоса на Енграси, и тогава отново го видя. Не знаеше какво е, но беше достатъчно голямо, за да люлее клоните на височина колкото човешки бой. Затвори багажника и направи няколко крачки към гората. Спря, когато зърна притулената зад дебелия ствол на един бук длъгнеста черна сянка, която бе предизвикала лекото раздвижване на рахитичните листенца на дребните издънки под дърветата, обричащи на гибел тези гиганти.

Замръзна на място и усети треперенето, започнало от краката и пълзящо вече по цялото ѝ тяло. Неволно посегна към кръста, за да провери дали пистолетът е там, като сама си напомняше, че не бива да го вади. Наблюдателят продължаваше да се крие зад дървесния ствол. За да го примами да излезе, тя направи крачка назад, наведе глава и погледна към земята.

Ефектът беше мигновен, очите на наблюдателя кацнаха върху нея, но не както кацат белите пеперуди или ефирните птички, пиещи сок от цветчетата. Свирепият, див и бездушен поглед се заби в душата ѝ като стрела и безпокойството, предизвикано от скритата враждебност, я смути и я накара да отстъпи още една крачка, при което едва не загуби равновесие. Разтърсена от силните си чувства, тя направи опит да се овладее, пак се взря в гъсталака и долови бързото движение, с което наблюдателят отново се притаи. Пъхна ръка под пухеното яке и с върха на пръстите си докосна приклада на глока, но почти веднага се упрекна за жеста, въпреки успокоението, което ѝ донесе. Пое си дълбоко въздух, като си повтаряше, че трябва да запази спокойствие. Искаше да го види отново, толкова бе копняла за присъствието му, че гърдите почти я боляха, и вероятността да е толкова наблизо заедно с увереността, че е безкрайно далеч, я изпълниха с отчаяние, задето не може да му внуши колко много се нуждае от него, нито да получи отново така желаното усещане за закрила. Пристъпи напред; ако протегнеше ръце, щеше да докосне крайпътните дървета. Тогава си даде сметка за тишината, настъпила в гората. Птичите трели и пърхане, дори тихото шумолене, което неизменно се долавяше между клоните, бяха замрели, сякаш цялата природа бе затаила дъх в очакване. Направи още една крачка и забеляза, че сянката бавно започва да се подава от скривалището си. Необяснимият ужас, който я изпълваше, се усили, когато неочаквано зад гърба ѝ, от противоположната страна на пътя, прозвуча острото изсвирване на закрилника на гората — басахаỳн, пазителят, който толкова много ѝ липсваше, я предупреждаваше за опасност. Амая извади оръжието си и сянката, която тя бе взела за невидимия пазител, отстъпи назад и потъна в мрака.

Амая скочи в колата, запали двигателя, настъпи педала на газта така, че камъчетата по пътя изхвърчаха назад, и подкара с пълна скорост. Спря чак при следващата група къщи. Ръцете ѝ още трепереха. „Беше глиган. Глиган беше, а това, което се чу от другия край на гората, трябва да е било изсвирване на овчар, който вика кучето си.“ Завъртя огледалото за обратно виждане, за да погледне лицето си: очите на жената, която зърна вътре, не бяха на същото мнение.

През останалата част от сутринта продължи с обхода на шосета, пътеки и черни пътища. Минаваше обед, когато, връщайки се от поредната отбивка, видя поляната пред един имот, който бе изключила. Просторна, яркозелена морава се простираше от двете страни на къщата, както и зад нея; с това съвпадението се изчерпваше. Къщата с червен двускатен покрив трябва да беше на повече от десет години, а в предната ѝ част имаше широки прозорци, дървена веранда и маса за десет души до модерно барбекю. Като я зърна от завоя, Амая разбра защо преди това дори не я беше забелязала. Сградата се издигаше в средата на поляната, но целият преден подход към нея, който би подсказал присъствието ѝ, бе закрит от стар зид, обрасъл с растения, скриващи чугунена пощенска кутия, боядисана в зелено, за да се слее напълно с пейзажа. Спусна се отново надолу по пътя, паркира встрани и установи, че зидът и оградата зад него наистина очертаваха ясно имота. Отиде до пощенската кутия, на която имаше картонче с две имена, написани на машина: Мартинес Байòн. Тръгна покрай зида, зави наляво и откри зад оплетената с лиани ограда модерна врата с малък каменен покрив и интерфон за видео наблюдение, както и емблемата на охранителната фирма, която лъщеше неуместно върху надлъжен дънер, където майсторска ръка бе гравирала името на чифлика: „Арги Белц“. Два метра по-напред се намираше входът за гаража.

— Арги Белц — прошепна.

Черна светлина. „Това е черна къща“, прозвучаха в съзнанието ѝ думите на Елена Очоа. Приближи до вратата, застана пред обектива на камерата и натисна звънеца. Изчака няколко минути, преди да позвъни отново, опита дори трети път, преди да се откаже. Тъкмо си тръгваше, когато съвсем ясно чу леко изпращяване от интерфона, въпреки че лампичката, която показва, че слушалката е вдигната, не бе светнала. Изпита чувството, че някой я наблюдава, и това предизвика у нея не толкова тревога, колкото силно раздразнение. Върна се покрай зида до колата, отбеляза отбивката от пътя и изкачи хълма, за да види пак, откъм завоя, формата на къщата. Тя трябваше да е; както Елена пишеше, малко вероятно беше друг имот в района да е обграден от такава поляна, въпреки че на пръв поглед въобще не съвпадаше с нейното описание. Бяха минали трийсет години, може би някой бе купил терена и бе вдигнал нова къща върху старите основи, а при подобно голямо преустройство не беше изключено собственикът да е поръчал и сериозно подравняване на терена, така че току-виж се окажеше друга къща, а не търсената от нея. Амая измина отново разстоянието с двайсет километра в час, внимавайки за всяка подробност; на около километър по-нататък наклонът на терена и още един безпогрешен знак — две идеални копи сено, ѝ подсказаха наличието на друг имот. Името на чифлика бе издълбано върху дървена табелка: „Лау Айсета“ („Четири вятъра“). Зави натам и след няколко метра спря пред каменно разпятие с внушителни размери, изправено като страж на пътя. Не се изненада: пред входа на много къщи и чифлици в Бастан се поставяха подобни защити, едни с човешки ръст, други дори по-високи. В Арискун ги има пред вратата на почти всяка къща, обор или кокошарник заедно с егускилоре[15], които пазят входа на чифлика. Направи ѝ впечатление, че в този имот можеше да се влезе не през един, а през цели шест входа. Преброи ги, докато караше към главния портал, охраняван от четири кучета, които тичаха покрай колата, без да лаят. Веднага разбра защо. На една от вратите на партера се бе подала стопанката на дома и наблюдаваше движенията ѝ недружелюбно.

— Добър ден, какво обичате? — попита тя на испански.

— Егун он, андреа — отвърна Амая на баски и веднага забеляза как изражението на жената, разпознала бастанския акцент, омекна. — Ще ми помогнете ли?

— Разбира се, загубихте ли се? Къде искате да отидете?

— Всъщност търся една къща, но нещо леко се обърках. Според адреса би могло да бъде съседният имот надолу по пътя, макар че указанията, които ми дадоха, не съвпадат. Всъщност търся стара къща, а тази е доста нова, така че явно греша.

Лицето на жената се изопна, докато я слушаше.

— Не знам нищо за никаква къща, вървете си — сопна се тя.

Амая се изненада от промяната в поведението на жената, която преди секунди бе изразила готовност да ѝ помогне, а сега, само при споменаването на къщата, искаше да я изгони от там като куче. Когато търсеше информация, винаги избягваше да се представя веднага като полицай; някои хора, макар да нямаха нищо за криене, заставаха нащрек в присъствието на пагона. В случая обаче видя, че няма друг изход, така че бръкна във вътрешния джоб на якето си и ѝ показа значката си.

Ефектът беше моментален: жената се отпусна, закима одобрително и попита:

— Да не би да разследвате тези хора?

Амая се замисли. Разследваше ли тези хора? Да, по дяволите, ако имаха нещо общо с майка ѝ, щеше да ги разследва, щеше да ги гони и до ада дори, ако се наложеше.

— Да — отвърна.

— Ще пийнете ли едно кафе? — покани я жената и ѝ направи път да влезе в кухнята. — Обичам го прясно сварено — обясни, докато пускаше малката италианска кафеварка за две чаши.

После постави пред Амая поднос с чаени бисквити и я остави сама в кухнята, докато иде до горния етаж. Върна се бързо със стара ламаринена кутия от разтворимо какао в ръце, която постави върху масата. Наля кафето, отвори кутията, пълна със снимки, порови в тях и измъкна една.

— Тази снимка е сигурно на петдесет години. От времето, когато родителите ми иззидаха отново комина на къщата, съборен от мълния при една буря. Направена е от покрива и в дъното се вижда къщата, за която ме питате… Тя, разбира се, тогава изглеждаше другояче, не както сега, но е същата, уверявам ви.

Амая пое снимката, която жената ѝ подаваше. На преден план мъж в работни дрехи и цапела[16] позираше на покрива до огромен комин; точно зад него се виждаше стара къща със стени, които можеха да бъдат с бисквитен цвят, и тъмен покрив, в средата на равна поляна, точно както я бе описала Елена Очоа.

— Може би това е къщата, която търся.

Жената кимна утвърдително.

— Сигурна съм, че е тя.

— А защо сте толкова сигурна?

— Защото в нея не е имало никога нищо добро, само странни хора, лоши хора. Мен не ме е страх от тях, това е моят имот и тук съм защитена. — Амая помисли за големите разпятия, застанали като постови пред входа. — Но в онази къща ставаха ужасни неща. Не познавах първите собственици. Още при раждането ми къщата била от години необитаема, но моята амачи ми разказваше, че там живеели двама братя и тяхната сестра. Майка им починала много млада и бащата се побъркал от мъка. Не бил опасен, но дъската му хлопала, а едно време затваряли подобни хора на тавана. Двамата братя били големи диваци, държали се ужасно със сестра си и по тогавашните обичаи не ѝ разрешавали да се омъжи, за да има кой да им слугува. Тя обаче срещнала някакъв мъж, търговец на коне, и според мълвата се залюбила с него. Разправят, че когато един ден дошъл да я отведе, единият брат го посрещнал усмихнат на вратата. „Влез, ела да си я вземеш“, рекъл, сочейки му една каца. Когато мъжът отворил кацата, видял накълцаното на парчета тяло на своето момиче. Тримата се хванали за гушата, но търговецът на коне бил опитен, умеел да се отбранява, наръгал с нож единия и избягал. Баба ми разказваше, че когато полицаите дошли, единият от братята вече бил издъхнал, кръвта му била изтекла, а другият висял на една греда в трапезарията. Представете си картината: сестрата на парчета, единият брат — подгизнал от кръв, а другият — посинял и подут, увиснал от тавана. Но това не било най-страшното: когато претърсили къщата, открили на тавана мумифицирания труп на бащата върху нара, за който бил окован. Запечатали къщата и тя останала така шейсет години. Местните хора разправяха, че духовете на семейството още бродели вътре — приключи жената и махна недоверчиво с ръка.

Амая си отбеляза наум датите, за да провери.

— През седемдесетте години пристигнаха хипитата… Не че бяха наистина хипита, но живееха всички заедно, накуп, мъже и жени, стигали са до двайсет, и то без да смятаме приходящите, някои от които бяха доста възрастни. Правеха културни или духовни сбирки, нещо от тоя род. Неведнъж ме срещаха на пътя и ме канеха да се присъединя, но аз винаги им отказвах. Тогава бях млада, с четири деца на ръце, нямах време за глупости. Къщата по онова време изобщо не изглеждаше като сегашната — каза тя, сочейки снимката, — беше солидна, но липсата на поддръжка толкова години си бе казала думата, приличаше на обор. Имаха малка зеленчукова градина, но почти не я обработваха, няколко кокошки, две прасета, че дори и овце, но всичко тънеше в кал, добитъкът се разхождаше свободно из полето и се валяше в мръсотията си. Горе-долу по онова време дойде двойката, която и сега живее там, не казвам семейство, не ми се вярва да са женени, не ще да са християни, никога не съм ги виждала в църквата. Роди им се момиченце, така и не разбрах как се казва, умря от мозъчен кръвоизлив, когато беше горе-долу на годинка, но като попитах свещеника за погребението, той ми каза, че не било и кръстено. Знам, че мозъчният кръвоизлив не може да се предвижда, но истината е, че тях изобщо не ги беше грижа за малката. Веднъж, представете си, няколко месеца преди да умре, едва проходило, то дойде тук самичко — беше избягало, прекосило полето, явно привлечено от гласовете на моите деца, които си играеха навън. По-голямата ми дъщеря го видяла, вдигнала го на ръце и му измила лицето и ръцете, понеже били много мръсни. Пелената му беше напикана, а дрехите — в лекета от горе до долу. Аз бях правила гевречета с анасон за закуска и на дъщеря ми ѝ хрумна да му сложи малко парченце в устата. Отгледала съм четири деца, госпожо инспектор, та знам, това дете умираше от глад, гълташе хапките с такова настървение, че ме достраша да не се задави, а дъщеря ми продължаваше да му дава… Едва смогваше. Малката пъхаше ръчичка в чашата и поднасяше натопеното геврече към устата си толкова стръвно, че косите ми настръхнаха, никога не съм виждала дете да яде така. Излязох на пътя, за да съобщя на родителите, че малката е вкъщи, и ги заварих да я търсят, изпаднали в истерия. Това би изглеждало нормално при нормални родители, само че тяхната тревога не съвпадаше с видимата липса на грижи за детето. Често съм си мислила за това, бяха други времена, нямаше социални служби и хората гледаха само себе си, но може би трябваше да направя нещо за онова момиченце. От горния кат на нашата къща се виждаха една от фасадите и задният двор на техния чифлик и аз често виждах детето навън, само, полуголо, да гази в тора. Събрах някои стари дрешки от моите деца и преодолявайки отвращението си към тези хора, отидох до там. Бащата ме посрещна на вратата. Вътре беше пълно с народ, като да празнуваха нещо; не ме покани да вляза, а аз нямах и намерение. Каза ми, че детето било починало. — Очите на жената се наляха със сълзи. — Върнах се у дома и три дни плаках, дори името му не знаех. Още ми се къса сърцето, като си помисля за това момиченце. Горкото, лишено от обич и грижи още от раждането си: свещеникът ми каза, че не било кръстено, не прочетоха и заупокойна молитва за душата му.

— Същата двойка ли обитава и сега къщата?

— Да, за по-малко от ден тълпата, която живееше там, изчезна и останаха само те. Сега сигурно са собственици. Замогнаха се, преустроиха всичко, направиха градина отпред и вдигнаха зида наоколо. Не ги знам какво работят, но имат луксозни коли, беемве и мерцедес; често им идват гости и макар че паркират вътре в чифлика, нерядко виждам автомобили и по пътя, всичките са от скъпи по-скъпи. Не знам дали са известни, но мога да ви кажа със сигурност, че ги бие парата. Невероятно, като се има предвид, че при пристигането си тук бяха бедни като църковни мишки.

— Хората, които ги посещават, тукашни ли са? Как се отнасят към съседите?

— Към съседите? Като кучето към котката, не общуват. А гостите им не са тукашни, разбира се.

— Знаете ли дали са си вкъщи? Звъннах, но никой не отговори.

— Не знам, но лесно може да се провери. Когато са вътре, капаците на прозорците са леко открехнати, ако са отворени, няма никого.

Амая вдигна изумено вежди.

— Да, госпожо, вършат всичко наопаки, странни хора, нали ви казвам. Елате с мен — каза тя, стана и я поведе към стълбите за горния етаж.

Минаха през една спалня и излязоха на дълга, широка тераса по продължение на цялата фасада.

— Виж ти, това е нещо ново! — възкликна жената, сочейки към къщата, чиито прозорци на приземния етаж бяха с отворени капаци, а тези на горния — със затворени. — За пръв път ги виждам така.

Стените бяха белосани, старите прозорци — разширени, а тесните кепенци — заменени с капаци от естествено дърво. От тази височина Амая имаше възможност да прецени големината на постройката, която с градината около нея изглеждаше съвършено различно от оригиналната къща.

Преди да се сбогува с домакинята, Амая извади телефона си и ѝ показа две снимки — на колата на Берасатеги и на Росарио.

— Да, колата съм я виждала няколко пъти по пътя, познавам я, защото има лекарска лепенка на стъклото, която ѝ дава право да паркира навсякъде. Направи ми впечатление, когато я видях. Но жената не съм я виждала никога.

Тъкмо спираше отново до зида, когато един джип беемве я подмина и после свърна по скрития зад оградата път. Тя слезе от колата и изтича след него; застигна го пред автоматичната врата, която бавно се отваряше. Извади значката си и я вдигна, за да могат пътниците в джипа, мъж и жена, да я видят, докато с другата си ръка инстинктивно посягаше към глока на кръста. Шофьорът свали стъклото, видимо изненадан.

— Случило ли се е нещо?

— Изгасете двигателя, ако обичате, нищо не се е случило. Само искам да ви задам няколко въпроса.

Мъжът се подчини, двамата заобиколиха джипа и застанаха пред Амая. Жената беше облечена елегантно и изглеждаше като току-що излязла от фризьорски салон; мъжът беше с костюм и риза, но без вратовръзка, а на ръката му лъщеше златен ролекс, за който Амая не се усъмни, че е истински.

— С какво можем да ви бъдем полезни? — попита любезно жената.

— Вие ли сте собственици на този имот?

— Да.

— Боя се, че ви нося лоши новини: вашият приятел, доктор Берасатеги, е мъртъв.

Наблюдаваше внимателно лицата им. Новината не ги изненада, двамата леко се поколебаха и се спогледаха въпросително, опитвайки се да решат дали да признаят, че го познават. Мъжът реагира по-бързо, вдигна ръка, за да спре жената, впери очи в Амая, преценявайки категоричността на твърдението ѝ, и реши да не отрича.

— О, каква ужасна новина! Как е станало, катастрофа ли, госпожо полицай?

— Инспектор, инспектор Саласар, отдел „Убийства“. Причината още не е установена — излъга тя. — Разследването не е приключило. Доколко се познавахте?

Първоначалната неувереност на мъжа бе изчезнала напълно, той пристъпи към нея и ѝ каза:

— Извинете, госпожо инспектор, но вие току-що ни съобщихте, че наш скъп приятел е починал. Имаме нужда от време, за да асимилираме новината, потресени сме, разберете — усмихна се той леко, за да покаже колко е потресен, — а отношенията ни с доктор Берасатеги са обект на професионална тайна, така че всеки друг въпрос, свързан с него, отправяйте към нашите адвокати — отсече той и ѝ връчи визитката, която жената тъкмо изваждаше от чантата си.

— Разбирам и ви поднасям най-искрените си съболезнования — отвърна Амая, поемайки визитката. — Във всеки случай исках да ви питам не за доктор Берасатеги, а за една госпожа, която може би е идвала с него — каза тя и вдигна джиесема си пред лицето на мъжа. — Виждали ли сте я някога?

Той погледа екрана две секунди, а жената си сложи очилата и се приближи, за да види по-отблизо.

— Не — отрекоха и двамата, — никога не сме я виждали.

— Благодаря, бяхте много любезни — каза Амая, прибра телефона си и направи крачка назад, сякаш възнамеряваше да се върне към пътя и смяташе разговора за приключен. После се приближи към джипа, в който двамата тъкмо се качваха и откъдето се виждаше дворът на имението. — Едва ли знаете, но напоследък бяха регистрирани доста случаи на внезапна детска смърт и изготвяме статистика за честотата, с която този синдром се проявява в долината. Известно ми е също така, че макар и доста отдавна, вие също сте имали дъщеря, която е починала, преди да навърши две години. Дали случайно причината не беше внезапна детска смърт?

Жената подскочи и почти извика, протягайки ръка, за да се вкопчи в мъжа си. Когато той заговори, лицето му беше пепелявосиво.

— Дъщеря ни почина от мозъчен кръвоизлив, когато навърши четиринайсет месеца — отсече.

— Как се казваше?

— Аинара.

— Къде беше погребана?

— Госпожо инспектор, дъщеря ни почина по време на пътуване във Великобритания. Тогава не разполагахме с много средства и нямахме застраховка, затова я погребахме там. Темата е много болезнена за съпругата ми, така че ви моля да спрем дотук.

— Добре — съгласи се Амая. — Само още едно нещо. Преди да дойдете, звъннах на вратата, никой не ми отвори, вътре обаче като че ли има някой… — каза тя, сочейки фасадата на къщата.

— Вкъщи няма никой — кресна жената.

— Сигурна ли сте?

— Качвай се в колата! — нареди мъжът на разтрепераната жена. — А вие ни оставете на мира. Вече ви казах, ако искате нещо, обърнете се към нашите адвокати.