Дар за бурята

16

Отпи с неудоволствие глътка от отдавна изстиналото кафе и отвратена, бутна чашата към края на бюрото. Не беше яла нищо от закуска, чувстваше, че не може да сложи и залък в устата си. Гледката на Елена Очоа, удавена в собствената ѝ кръв, я бе лишила от апетит и от още нещо… Нещо, свързано с капчицата надежда, че един ден Елена ще преодолее бариерите на страха и ще проговори. Да ѝ беше казала поне къде се намира къщата… Предчувстваше, че това е много важно. Смъртта на Елена, прибавена към тази на Берасатеги, я оставяше без средства и с усещането, че събитията изтичат между пръстите ѝ, сякаш се опитваше да задържи водата на река Бастан. Върху бюрото ѝ лежаха докладът на младши инспектор Ечайде за синдрома на внезапна смърт при кърмачета, препис от показанията на Валентин Еспарса в килията, докладът от аутопсията на Берасатеги, няколко листа с нейни бележки, изпъстрени със зачерквания, и заключението, което въобще не беше такова, че тъпче на едно място, че няма накъде да тръгне. Отчаяна, тя обърна листовете наопаки.

Погледна часовника си — почти четири. Преди час доктор Сан Мартин ѝ се бе обадил, за да ѝ продиктува телефона на съдебната лекарка, извършила аутопсиите на бебетата от доклада на Йонан. Беше ѝ обяснил какво иска Амая и се бяха разбрали тя да ѝ позвъни в четири часа. Вдигна телефона, изчака последната минута със слушалката в ръка и точно в четири набра номера.

Дори да се бе изненадала от точността ѝ, лекарката не го спомена.

— Доктор Сан Мартин ми каза, че се интересувате от два конкретни случая. Спомням си ги отлично, но въпреки това потърсих и бележките си от тогава. И в двете аутопсии нямаше нищо необичайно, две видимо здрави момиченца; и при двете не открихме нищо, което да ни усъмни, че не става дума за естествена смърт, доколкото естествен може да бъде синдромът на внезапна смърт при кърмачето, каквото беше първоначалното становище на лекарите, подписали смъртните актове. Едното от бебетата е спяло по корем, при другото дори това го нямаше. Но и в двата случая ми направи впечатление поведението на родителите.

— Поведението им?

— В единия случай се срещнах с тях по молба на бащата, който почти ме заплаши, като ме предупреди да внимавам след аутопсията всички вътрешности на дъщеря му да са си в нея, понеже бил чел, че понякога съдебните лекари си ги присвоявали. Опитах се да му обясня, че това не е вярно и ако се прави, то е само с изричното съгласие на близките или когато тялото се дарява за проучвания. Но най-силно ме впечатлиха думите му, че отлично знае колко високо се ценят органите на едно мъртво дете на черния пазар. Отговорих му, че ако мисли за донорство, много греши, защото в такъв случай е трябвало да бъдат извадени веднага след настъпването на смъртта и в специални медицински условия, на което той отвърна, че нямал предвид черния пазар за донорски органи, а този за трупове. Жена му през цялото време се опитваше да го накара да млъкне и на няколко пъти ми се извини, мъчейки се да оправдае мъжа си с голямата му мъка, но аз повярвах на думите му, той очевидно знаеше за какво говори, нищо че беше невъзпитан простак. Обадих се на социалните служби най-вече защото ми стана мъчно за по-голямото дете, другото, което имаха. То седеше в чакалнята и слушаше приказките на баща си. Реших, че не е излишно да се провери.

Във втория случай поведението на родителите беше по-различно, но също ме изненада. Двамата стояха в чакалнята на Института по съдебна медицина и когато отидох да им съобщя, че скоро ще могат да си приберат дъщерята, забелязах, че вместо да са покрусени, те като че ли бяха зарадвани. Колкото и смущаващо да звучи — виждала съм всякакви роднински реакции, от разбираемата болка до ледена сдържаност, когато излизах от чакалнята, чух мъжът да прошепва на жената, че от сега нататък щели да си живеят живота. Бях шокирана, може би беше някакъв вид обещание, но когато се обърнах да ги погледна, двамата се усмихваха и това не беше пресилен жест за вдъхване на кураж, напротив, двамата бяха наистина въодушевени. — Лекарката замълча, увлечена в спомените си. — Подобни реакции съм наблюдавала при вярващи, които са убедени, че любимото им същество отива право на небето, но тогава преобладава чувството на примирение. У тези хора не видях примирение, а радост. Уведомих социалните служби, защото семейството имаше още две невръстни деца, на две и на три години, живееха в приземен апартамент без отопление, който техен близък им беше преотстъпил, и на всичко отгоре мъжът от доста време беше безработен. Представяте си в какви лишения са живеели, но въпреки това се грижели добре за децата си, също както и другото семейство. Така ми каза социалната работничка. С което въпросът приключи. Но днешното обаждане на Сан Мартин ме накара да си спомня и друг случай, от март 1977 година. По Великден някакъв влак беше дерайлирал в Уарте Аракил. Имаше осемнайсет жертви. Бяхме затрупани с работа, но най-случайно инцидентът съвпадна с една внезапна смърт на кърмаче. И този път родителите настояха за среща с мен. Заради катастрофата бяхме заети до гуша, както ви казах, но те застанаха отпред и заявиха, че докато не говорят с мен, няма да си тръгнат. Беше много тъжно, жената беше болна от рак в терминален стадий. Помолиха ме да ускоря формалностите, за да приберат тялото. Те също бързаха, но въпреки обстоятелствата, не изглеждаха толкова опечалени, колкото би следвало да се очаква. Напротив, поведението им рязко се отличаваше от това на съсипаните роднини, изпълнили чакалнята; те като че ли чакаха да вземат колата си от сервиз, а не труп. Нямаха други деца, проверих. Не успях да намеря записките си. Ако ми дадете електронна поща, ще ви ги изпратя заедно с номера на социалната работничка, в случай че решите да поговорите с нея.

— Само още един въпрос, докторе — каза Амая, преди да затвори.

— Слушам ви.

— В последния случай, за който ми разказахте, бебето също ли беше момиче?

— Да, момиче беше.

Социалната работничка се забави повече от час, докато открие досиетата и ѝ върне обаждането. Случаите били приключени без последствия. В единия от тях семейството получавало помощи известно време, докато не се отказало. И толкова.

Позвъни на Йонан, който за нейна изненада, изглежда, бе изключил телефона си. Надникна в коридора и почука тихо на отворената врата отсреща, където работеха Сабалса и Монтес.

— Инспектор Монтес, може ли да дойдете в кабинета ми?

Той я последва.

— Младши инспектор Ечайде изготви доклад за всички семейства от Бастан, чиито деца са починали внезапно в люлката си; на пръв поглед не се забелязва нищо съществено, но в два от случаите тогавашната патоложка е препоръчала проверка от страна на социалните служби. Докато разговарях с нея, тя си спомни за още един случай, при който родителите реагирали, меко казано, странно — били буквално щастливи. Едното семейство разчитало на социалните помощи, давани от правителството на Навара. Искам утре сутринта да ги посетите. Измислете някакъв претекст, без да отваряте дума за бебето.

— Уффф! — изпръхтя Монтес. — Това ще ми коства много, шефке — каза той, прелиствайки досието, — малко неща ме дразнят повече от родители, които не се грижат за децата си.

— Не преувеличавайте, Монтес, вас всичко ви дразни — усмихна се Амая, а той кимна в знак на съгласие. — Вземете със себе си Сабалса, чистият въздух ще му се отрази добре, а е и по-тактичен от вас. Между другото, къде се е запилял Ечайде?

— Днес имаше свободен следобед, спомена, че го чакали няколко задачи…

Амая отново се зае да подрежда бележките си, добавяйки казаното от съдебната лекарка и социалната работничка, но почти в същия миг откри, че Монтес продължава да стои до вратата.

— Още нещо ли искате, Фермин?

Той остана втренчен в нея още няколко секунди и после отрече с глава.

— Не, не, нищо не искам.

Отвори вратата и излезе в коридора, оставяйки Амая с усещането, че е пропуснала нещо важно.

Смутена, тя се примири с очевидния факт, че напълно са зациклили. Прибра листовете, погледна часовника и си спомни, че Джеймс имаше важна среща в Памплона. Набра номера му и зачака, но той не вдигна. Изключи компютъра, взе палтото си и се прибра вкъщи.

В последно време веселите дружки на леля Енграси явно бяха заменили обичайната игра на карти с нещо като празнична сбирка, на която се забавляваха да си предават Ибай от ръка на ръка, като му гукаха и пееха, усмихнати щастливо. Едва успя да им отнеме детето, което ги увличаше със заразителния си смях.

— Ама че сте и вие, съвсем ще ми го разглезите — пошегува се тя. — Станал е истински купонджия, после не мога да го приспя — добави, докато се качваше по стълбите и отнасяше детето сред гневните възражения на гостенките.

Остави Ибай върху леглото, докато приготви банята, докато съблече дебелия пуловер и скрие пистолета върху гардероба, с мисълта, че скоро и там няма да е на сигурно място, когато Ибай е вкъщи. В Памплона имаше сейф, където го заключваше, проектът на Хуанитаенеа също го предвиждаше, но в дома на леля си винаги го оставяше върху гардероба; на пръв поглед там изглеждаше на безопасно място, но всички знаеха, че някъде към три годинки бебетата стават като маймунки и са способни да се катерят навсякъде. Замисли се за Хуанитаенеа, за палетата със строителни материали, натрупани пред входа, и за работата, която не ѝ вървеше. Взе телефона и отново звънна на Джеймс; чу два сигнала, преди връзката да прекъсне, като да бе затворил. Къпа Ибай дълго; малкият обожаваше водата, а тя много обичаше да го гледа толкова щастлив и спокоен, но трябваше да признае, че започва да се тревожи от факта, че Джеймс не ѝ вдига телефона. Затова не можа да се наслади напълно на момента на къпането, който обикновено беше толкова специален. След като облече детето с пижамката, отново позвъни. И отново веднага ѝ затвориха. Изпрати съобщение: „Джеймс, притеснявам се, обади ми се“, и след минута пристигна отговорът: „Зает съм“.

Ибай заспа още щом лапна биберона. Тя включи бейбифона и слезе да седне при Рос и леля си, които гледаха телевизия, но вниманието ѝ беше насочено само към трополенето на колите по паважа пред къщата. Като чу мъжа си да спира пред тях, облече палтото и излезе да го посрещне. Джеймс седеше в автомобила със загасен мотор и изключени светлини. Тя се приближи и седна на седалката за пътника до него.

— За бога, Джеймс! Притесних се.

— Вече съм тук — отговори небрежно той.

— Можеше да се обадиш…

— Ти също… — отсече той.

Видимо изненадана от реакцията му, Амая зае отбранителна позиция.

— Обадих ти се, но ти не вдигаше.

— В шест вечерта? След цял ден мълчание? — Тя прие упрека, но веднага се ядоса. — Значи, си видял, че аз ти звъня, и не си вдигнал. Какво става, Джеймс?

— Ти ми кажи какво става, Амая.

— Не знам за какво говориш…

Той сви рамене.

— Не знаеш за какво говоря? Чудесно, тогава нищо не се е случило — каза той и тръгна да слиза от колата.

— Джеймс — спря го тя. — Недей така, нищо не разбирам. Знам, че имаше среща с представителите на BNP, нищо повече, не ми казваш дори как мина.

— Нима те интересува?

Амая го погледна оскърбено. Нейното хубаво момче губеше търпение и тя съзнаваше, че вината до голяма степен е нейна. Преглътна и когато заговори, вложи в думите си цялото си внимание и нежност.

— Как може да ми задаваш такъв въпрос? Разбира се, че ме интересува, Джеймс, ти ме интересуваш повече от всичко на света.

Той я погледна, опитвайки се да задържи още няколко секунди строгостта, която в очите му вече започваше да омеква. Усмихна се леко.

— Мина добре — призна.

— Разкажи ми подробно, моля те, мина добре или много добре.

Джеймс се усмихна широко.

— Много, много добре.

Тя го прегърна, заставайки на колене върху седалката, за да се долепи до него и да го целуне. Телефонът ѝ звънна. Джеймс отегчено се намръщи, когато тя го извади от джоба си.

— От управлението, трябва да отговоря — каза тя и се освободи от прегръдката.

Вдигна и отсреща чу дежурния полицай.

— Госпожо инспектор, обади се дъщерята на Елена Очоа. Настоява да говори с вас, и то спешно. Нямаше да ви безпокоя, ако не беше казала, че е много важно да се видите час по-скоро. Току-що ви изпратих телефона ѝ с есемес.

— Трябва да се обадя, ще ми отнеме само няколко минути — заяви Амая, слизайки от колата.

Набра номера и се отдалечи още малко, за да не чува Джеймс разговора.

— Госпожо инспектор, аз съм в Елисондо. След всичко, което се случи, решихме да преспим тук тази вечер и като си лягах, открих под възглавницата писмо от мама. — Гласът, който до този момент звучеше уверено под напора на спешната потребност да сподели, се прекърши жаловито, когато младата жена заплака. — Май ще излезете права, тя се е самоубила, не мога да повярвам, но се е самоубила… Оставила е писмо — добави с мъка. — Винаги съм се мъчела да ѝ помагам, следвах съветите на лекарите да не ѝ обръщам внимание, да не подхранвам параноята ѝ, да не придавам значение на страховете ѝ… Оставила е писмо. Но не за мен, а за вас.

Младата жена отново заплака. Амая знаеше, че от този момент нататък тя няма да е в състояние да каже и дума повече. Изчака няколко секунди и чу как някой се опитва да я успокои и измъква телефона от ръцете ѝ.

— Госпожо инспектор, аз съм Луис, приятелят на Елена. Елате да вземете писмото.

Джеймс бе слязъл от колата и Амая се върна няколко крачки назад, докато застана пред него.

— Джеймс, налага се да свърша нещо. Само ще взема един документ, тук наблизо, в Елисондо, ще ида пеша — каза, сякаш за да подчертае, че никак няма да се бави, — но трябва да отида още сега.

Той се наведе да я целуне и без да продума, влезе в къщата.