Дар за бурята

39

О, Йонан, Йонан. Усещаше ръцете на Сабалса, които здраво я държаха и ѝ пречеха да се движи, докато тя си изплакваше очите по мъртвия си приятел, по пролятата кръв, по ръцете му на пода… Простена и се събуди в тъмнината, нарушавана само от бледата светлина, идваща откъм прозорците в хола през процепа на полуотворената врата. Протегна ръка, за да достигне мобилния си телефон — седем и нещо. Екранът освети стаята; в същия миг се изписа ново повикване и тя се поздрави, че е изключила звука. Беше Ириарте. Измъкна се от леглото и излезе от стаята.

— Госпожо инспектор, дано не съм ви събудил.

— Не се притеснявайте — прекъсна го тя.

— Имаме новини. Резултатите от балистичните анализи. Според следите по двата куршума, извадени при аутопсията, пистолетът, с който е стреляно, е същият, с който е бил убит портиерът на една дискотека в Мадрид преди шест години. Пистолет, свързан с източните мафии, открит на местопрестъплението и по-късно изчезнал от склада за веществени доказателства в едно от мадридските съдилища.

— От съдилището? Как е възможно?

— Имало някакъв лек, неуспешен опит за пожар, при който пожарникарите са унищожили или повредили част от доказателствата, а след разчистването се установило, че някои неща липсват. Освен това ви предупреждавам, че не е изключено хората от Вътрешния да ни повикат за повторен разпит.

Амая изпръхтя вместо отговор.

— Ще дойдете ли днес в управлението?

Тя погледна към вратата на спалнята.

— Не, освен ако нямате нужда от мен. Официално съм в отпуск.

Той не отговори.

— Ириарте… това с пистолета нищо не означава, разследването още не е приключило.

— Разбира се.

Амая се върна в спалнята и пипнешком събра дрехите си, докато очите ѝ привикваха отново към тъмнината и започваха да различават линията на раменете и гърба на спящия на леглото мъж. Спря, удивена от напористите фантазии, които само при вида на тялото му избликваха в съзнанието ѝ.

Пусна дрехите на пода и отново се плъзна до него.

Искаше да говори лично с Клемос. Не ѝ харесваше насоката, в която тръгваше случаят, разбираше, че резултатът от тестовете е такъв, какъвто беше, но не ѝ се щеше заради нехайство да се загърбват и други линии на разследването. Реши да мине през къщи, за да се преоблече. С радост установи, че пощенската кутия не е задръстена от рекламната напаст, и тръгна нагоре по стълбите, обмисляйки разговора си с инспектор Клемос. На минаване покрай хола зърна картите, които бе окачила предишния ден на етажерката, долови лекото бръмчене на вентилатора на компютъра и изведнъж се сети, че не го бе изгасила. Включи екрана и почна да затваря страниците, от които бе извадила картите, докато пред очите ѝ остана само десктопът, на който мигаше малко синьо пликче, знак за получена поща. Това беше стар имейл адрес, който си бе отворила и никога не използваше, тъй като официалните си писма получаваше на служебния в управлението или на личния в gmail, който обикновено проверяваше от мобилния си телефон.

Кликна върху иконата и това, което видя на екрана, я вцепени: съобщение от Йонан Ечайде.

Беше изумена, никога не бе получавала писма от Йонан, нито от друг колега на този адрес; с изключение на Джеймс, сестрите ѝ и две-три състудентки, едва ли още някой знаеше за съществуването на този акаунт. Но това, което окончателно я срази, бе, че ако се съдеше по датата, съобщението бе изпратено преди два дни, следобед, в часа на погребението, когато Йонан Ечайде вече бе мъртъв от двайсет и четири часа и дори кремиран. Разтреперена, Амая отвори съобщението, но то, вместо да разсее съмненията ѝ, я хвърли в още по-голямо недоумение, ако това изобщо беше възможно.

Йонан Ечайде желае да сподели с вас този файл.

Тип: документи и снимки

Заглавие:*****************

Това съобщение ви дава достъп до прикачените файлове след въвеждане на парола.

Имаше две прозорчета за попълване: имейл адрес и парола.

В продължение на няколко секунди тя гледаше мигащия на екрана курсор с препускащо сърце, пресъхнала уста и лек тремор, който от върха на опрения върху мишката показалец започваше да обхваща цялото ѝ тяло. Стана и отиде замаяна до кухнята, извади от хладилника бутилка ледена вода и отпи една глътка, подпряна на вратата, преди да се върне в хола. Курсорът продължаваше да мига настоятелно. Препрочете няколко пъти краткото съобщение, сякаш при новото четене имаше вероятност да забележи нещо пропуснато преди. И отново погледна курсора върху квадратчето „имейл адрес“, което като че ли неотстъпно изискваше отговор.

Натрака: amaiasalazariturzaeta@gmail.com

Премести курсора на квадратчето „парола“.

Думите на Марк ясно отекнаха в главата ѝ. „Дар“ и личния му номер.

Амая написа „дар“ и спря… кой номер? Извади джиесема си и намери в указателя телефона на Йонан, като почти едновременно отхвърляше тази възможност — не можеше да е нещо толкова очевидно. Натрака поредица от нули, докато курсорът ѝ показа, че е достигнала границата. Значи, четири цифри, десет хиляди възможни комбинации, само че той бе казал: личния му номер. Отново извади джиесема си.

Отсреща ѝ вдигна Ириарте.

— Инспекторе, можете ли да ми кажете номера на значката на младши инспектор Ечайде?

— Нека погледна, изчакайте.

Тя чу чукването на слушалката върху бюрото и тракането по клавиатура в далечината.

— Ало? 1269.

Амая благодари и затвори.

Написа номера след паролата, натисна „ентър“ и дискът се отвори.

Дланите ѝ се потяха; докато съобщението се отваряше пред очите ѝ, тревогата в гърдите ѝ растеше.

Нямаше никакъв текст, само десетина папки, подредени по азбучен ред. Насочи курсора към тях, за да види имената им: „Еноа“, „Местопрестъпления“, „Берасатеги“, „Идалго“, „Саласар“… Щракна върху една от папките на случаен принцип. Начинът, по който бе групирана информацията, сочеше, че файловете онлайн са били само копия за сигурност. Документите в папките бяха разположени в непознат ред; откри заповедта за обиск в дома на акушерката Идалго, звуков файл с показанията на Йоланда Беруета в управлението, както и професионалната биография на акушерката. Отвори папката, наречена „Маркина“, и видя поредица от снимки, на които се разпозна до съдията на площада пред концертната зала „Балуарте“.

— Йонан, какво означава всичко това? — прошепна Амая, ужасена.

Отвори фолдър „Еноа“ и пред очите ѝ се появиха няколко снимки от гроба на децата на Йоланда Беруета, няколко увеличения на подробности от вътрешността на гробницата. Заинтригувана и впечатлена, Амая се загледа в бебешките ръчички, които се подаваха от ковчега, и хипнотичното, напълно почерняло личице на другото дете. Имаше голям брой увеличени снимки. Йонан бе хванал детайла на инициалите, идентифициращи ковчезите: Д.Т.Б., отговарящи на Дидие Тремон Беруета, и М.Т.Б. — на Мартин Тремон Беруета. Снимките бяха повече от двайсет и пет, но ѝ направи впечатление, че Йонан се бе съсредоточил най-вече върху металната урна, предназначена за праха от кремацията, която се бе килнала настрани и бе изцяло отворена. В единия край се виждаха инициалите, които Йонан бе увеличил и завъртял, за да са четливи: А.Т.Б. Беше уголемил също и един от видимите ъгли на пластмасовата торба с праха от кремация, където се забелязваше нещо като крайче на синьо-червена емблема. Амая разгледа снимките и разбра защо Йонан искаше да насочи вниманието ѝ върху това. Да се прибират човешки останки в цветна торба, не беше обичайно. В другата поредица от снимки Йонан бе събрал поне дванайсет опаковки от хранителни продукти, като леща, готварска сол, брашно и захар, всичките френско производство, в прозрачни найлонови пликове със синьо-червена емблема. На следващата снимка Ечайде бе изрязал увеличеното ъгълче на торбата и го бе поставил до еднокилограмова опаковка от захар; емблемата се припокриваше изцяло.

— Дявол да го вземе! — възкликна Амая.

Веднага си спомни за торбата с чакъл в ковчега на сестра си и за пакетите захар, които Валентин Еспарса бе увил в хавлия, за да прикрие дъното на ковчега на дъщеря си. С препускащо с хиляда удара в час сърце Амая отново разгледа снимките една по една, докато в съзнанието ѝ изникваше въпросът на Йоланда Беруета: „Защо някой ще слага пакети захар в детски ковчег?“. Отпечата снимките, стисна ги здраво в ръка и тръгна да се разхожда с тях из хола, като звяр в клетка. Вдигна телефона, позвъни в болница „Сент Колет“ и попита дали е възможно да разговаря с Йоланда Беруета; казаха ѝ, че тя е доста по-добре, но за предпочитане било да се изчака още малко. Затвори разочаровано, ясно беше, че не може да попита за това бившия ѝ съпруг. Отиде до стаята, изсипа съдържанието на чантата си върху леглото и парадната униформа и откри визитката на бащата на Йоланда. Набра номера. Човекът тутакси вдигна.

— Мога ли да дойда да говоря с вас още сега? Много е важно.

Облаците летяха с шеметна скорост по оловното небе и завличаха дъжда далеч от долината, но създаваха усещането за по-ниска поне с четири градуса температура. Въпреки студа, бащата на Йоланда настоя да говорят вън от къщи.

— Заради жена ми, нали разбирате? Всички тези неща много я разстройват, а вече достатъчно изстрада покрай случилото се с Йоланда.

Амая кимна с разбиране, напъха косата си в шапката и като по негласно съгласие двамата тръгнаха да се разхождат, отдалечавайки се от къщата.

— Няма да ви притеснявам дълго. Всъщност имам само един въпрос към вас. В гроба в Еноа има още един малък ковчег, с инициали А.Т. Б.

Той кимна печално.

— Да, на Айсеа, моята внучка.

— Имали сте друга внучка?

— Година преди да се родят момчетата, Йоланда се сдоби с момиченце. Мислех, че знаете. Здраво, прекрасно момиченце, което обаче почина две седмици след раждането си тук, в тази къща. Това породи депресията на Йоланда. После всичко тръгна от зле към по-зле… Според мен беше голяма грешка, че забременя толкова скоро, но мъжът ѝ настояваше, че колкото по-скоро роди друго дете, толкова по-бързо щяла да угасне мъката ѝ по момиченцето. Аз обаче смятам, че Йоланда не беше готова за ново майчинство след случилото се, и тя го доказа по време на цялата следваща бременност: занемари се, ходеше отнесена, сякаш всичко ѝ беше безразлично. Едва когато децата се родиха, когато ги видя и ги пое в ръцете си, дъщеря ми като че ли възкръсна. Не знам дали ще ми повярвате, но тя е добра майка, само че много изстрада, животът ѝ е една трагедия. Роди три деца и трите починаха.

Амая го гледаше, покрусена. Идеята за замяната беше точно онова нещо, което ѝ се изплъзваше. Валентин Еспарса бе казал същото на жена си: че раждането на друго дете ще заличи мъката ѝ по загубеното момиченце. И тя бе заявила, че няма да може да го обича, че не иска да има друго дете. Само че Йоланда беше по-уязвима, по-нестабилна и при нея съпругът бе успял да постигне целта си.

— Йоланда не ми го спомена.

— Дъщеря ми смесва всичко заради лекарствата, които пие: понякога не е съвсем наясно дали нещата са се случили преди или след това, а смъртта на малката ѝ нанесе такава травма, че оттогава в главата ѝ цари пълна бъркотия.

Амая кимна с разбиране. Помнеше, че Йоланда ѝ бе казала съвсем същото, че понякога ѝ се губело кое се е случило първо и кое след това, но междувременно се сети, че в показанията си в управлението тя бе споменала и нещо от рода на това, че бебето не било в ковчега си.

— Господин Беруета, имам само още един въпрос. Кремирахте ли тялото на момиченцето?

— Не, нито момиченцето, нито братчетата му. Ние сме хора традиционалисти, както и семейството на съпруга ѝ, нали видяхте семейната гробница в Еноа.

Амая отново кимна.

— Това е много важно, трябва да знам със сигурност, а не мога да попитам бившия ѝ съпруг.

Беруета изкриви лице при споменаването на зетя.

— Не е нужно да говорите с него. Погребалната агенция в Ойереги се погрижи за всичко. Ще ви дам адреса на собственика. Той ще потвърди, че погребението беше традиционно и че децата бяха преместени от болницата, където починаха, направо в погребалната зала, а оттам — в гробницата в Еноа.

Трябваха ѝ десет минути, за да открие директора на траурната агенция и той да потвърди информацията.

Върна се в Памплона, без да спира в Елисондо. Искаше ѝ се да види леля си, но съдържанието на файловете я пришпорваше. Пред компютъра всичко изглеждаше твърде мъгляво, защото нямаше писмено обяснение и трябваше да ги разглежда един по един, докато проумее защо Йонан ги беше обединил.

Отново отвори снимките, на които тя стоеше до Маркина. Огледа ги, задавайки си цял куп въпроси. Кое бе накарало Йонан да прояви интерес към личния ѝ живот? Защо я беше следил? Защо е четял пощата ѝ? Много се ядоса и се почувства безпомощна, защото не разбираше нищо, но реши да остави това за по-късно; сега — Йонан току-що ѝ бе изпратил съобщение, току-що ѝ бе дал нещо осезаемо и очевидно и тя щеше да му се довери. Замисли се за паролата, която той бе избрал за папка „Дар“; сама по себе си думата имаше своето значение, но по-съществен беше номерът, който бе избрал като допълнение, номерът на значката му, номерът, който го правеше полицай, и почти чу Марк да казва, че Йонан е отказвал дори да се замисли над възможността да зареже работата си.

— По дяволите, Йонан, какво си направил?

Папка „Маркина“ съдържаше освен снимките от вечерта, в която бяха разговаряли пред зала „Балуарте“, кратка биография на съдията, сведения къде е роден, къде е учил и какви постове е заемал, преди да дойде в Памплона. Вниманието ѝ бе привлечено от адреса и телефонния номер на гериатрична клиника, в която бе настанена жена, на име Сара Дурàн. Объркана, Амая поклати глава в недоумение, питайки се какво търсят тези данни тук.

В папка „Саласар“ видя снимки от празния ковчег на сестра си в семейната гробница в Сан Себастиян, както и снимките на бебешките кости, подхвърлени при оскверняването на църквата в Арискун, едните, над стогодишни, а другите, бели и чисти, които принадлежаха на сестра ѝ. Имаше няколко увеличения по фрагменти на единствената снимка, която бе успял да направи на пухенката, с която Росарио бе облечена в нощта на бягството си, а после бяха открили в реката, преди съдията да прекрати издирването. Както и карти на планината с възможни пътища за бягство пеша от пещерата „Ари Саар“.

Във фолдър „Еранс“ имаше кратки сведения за секретарката на съдията и нещо, което силно я изненада — още снимки, направени очевидно в някакво кафене, на които секретарката на Маркина с увлечение разговаряше с Йоланда Беруета.

Файлът „Местопрестъпления“ представляваше списък с адресите на всички бебета, починали от синдрома на внезапна детска смърт, които вече бяха проучвали; в него Йонан бе добавил сестрата на Амая, но пък бе зачеркнал синовете на Йоланда Беруета. Взе една от картите, които бе разглеждала предишната вечер, и отново почна да отбелязва селищата, включвайки сестра си и Елисондо и пропускайки Еноа, после свърза точките, които се проточваха от двете страни на шосе N-121. Възможно ли беше това? Много често серийните убийци действаха в близост до важни транспортни артерии, за да могат по-лесно да избягат, но този случай не беше такъв.

„Рестартирайте, инспекторе“, повтори си тя и съзнателно се съсредоточи върху онова, което знаеше. Отпечата наново картата и отбеляза върху нея родните места на жертвите, включително нейното и на сестра ѝ, и тогава забеляза, че без децата от Еноа рисунката добива правилни очертания. Това си пролича още по-ясно, когато се приближи и различи тънката синя нишка, обозначаваща руслото на река Бастан. Като постави знаците по местата им, течението на реката изпъкна и очерта обширна област, простираща се от Ерацу до Арайос, минавайки през Елбете и Елисондо и стигайки с Айсеа до Ойереги. Синята линия се набиваше на очи.

Реката. „Почисти реката“, помисли Амая и тези думи със силата на заклинание за призоваване на духове довяха като ехо в съзнанието ѝ виденията от нейните сънища и спомена за големите бели цветя и празните ковчези.

Тя заотстъпва назад, докато седна в креслото, и остана там, загледана в картите, опитвайки се да асимилира картината пред себе си. В главата ѝ се смесваха илюстрациите от книгата, указанията за даровете, думите на Сарасола за зловредната същност на архивите на Берасатеги и „жертвоприношенията“, които сектите от Лесака и Елисондо бяха извършвали в началото на осемдесетте години. Стана и добави върху рисунката два нови знака. Не можеше да не мисли колко позорно е това, че не се знаеше дори как са изглеждали тези дечица, родени, за да умрат, и живели толкова кратко, че никой дори не се бе потрудил да им отреди самоличност, дори мъничко място на света.