Дар за бурята

55

Беше репетирала какво ще каже, как точно ще изложи докъде е стигнала и спешната си нужда от помощ, но сега, застанала пред вратата на Маркина, я обземаха съмнения за ефекта, който щяха да произведат думите ѝ. През последните дни нещата помежду им никак не вървяха и на телефона ѝ се трупаха неотговорени повиквания. Разговорът нямаше да е от леките.

Маркина отвори вратата и за миг замръзна от учудване. Усмихна се, че я вижда, и без да продума, протегна ръка, хвана я за тила и я притегли към устата си.

Всички думи, всички обяснения, които бе наизустила, за да го убеди, се разтвориха във влажната му топла целувка, докато я притискаше почти отчаяно в прегръдките си.

Той обхвана лицето ѝ с шепи и я отдалечи малко, за да я вижда.

— Не прави така никога повече, полудях, докато чаках да се върнеш, да ми се обадиш, да дадеш някакъв знак — каза той и отново я целуна. — Повече никога не се отдалечавай толкова от мен.

Амая се откъсна от него, усмихвайки се на собствената си слабост и на усилието, което ѝ струваше това.

— Трябва да поговорим.

— После — отговори той и отново я притисна към себе си.

Тя затвори очи и се предаде на целувките му, на трескавите му ръце, давайки си сметка как се разтапя, как отстъпва пред властта му и как всичко наоколо губи значение, щом се намираше в обятията му. Беше все още със сивия костюм, който носеше в съда. Куфарчето и палтото на стола показваха, че току-що се е върнал. Плъзна сакото през раменете му и без да откъсва устни от неговите, потърси копчетата и започна да ги разкопчава едно по едно, слизайки същевременно с низ от кратки целувки по линията, очертана от брадата под челюстта му.

Чу телефона си, който звънеше много отдалеч, на милион светлинни години от мястото, където се намираше в момента. Изкуши се да го остави да си звъни, без да отговаря, но в последния миг, надвиквайки гласа в главата си, който я умоляваше да продължи, се отлепи с усмивка от него и бързо вдигна.

Гласът на Джеймс прозвуча толкова ясно и наблизо, като да беше досами нея.

— Здравей, Амая.

Сякаш някаква огромна помпа изсмука целия въздух от помещението. Чувството за срам, за разголеност беше толкова силно, че тя инстинктивно се обърна с гръб и започна да оправя дрехите си, като че ли мъжът ѝ можеше да я види.

— Какво става, Джеймс? — запита припряно.

— Какво да става, Амая? От няколко дни не сме се чували, от леля ти разбрах за майка ти, не си вдигаш телефона и ме питаш какво става. Ти ми кажи.

Тя затвори очи.

— Не мога да говоря сега, на работа съм — каза и се почувства ужасно от тази лъжа.

— Ще дойдеш ли?

— Още не ми е възможно…

Връзката внезапно прекъсна — той беше затворил. Въпреки това не изпита облекчение, а точно обратното.

Маркина бе отишъл в кухнята и наливаше две чаши с вино. Подаде ѝ едната.

— За какво искаше да говорим? — каза, преструвайки се, че не е чул разговора и че не забелязва притеснението ѝ. — Ако е за посещението при майка ми, вече го забравих. Трябваше да се сетя, че като полицай, ще проявиш любопитство… Аз също се осведомих за теб и семейството ти, когато те срещнах…

— Става дума за баща ти. — Лицето му потъмня. — Сам поиска да ти донеса нещо, да ти дам нещо повече, още факти и солидни доказателства. Принуди ме да прибягна до не особено легални уловки, за да продължа разследването и да изпълня условията ти. Днес сутринта отворихме един гроб в Иганци.

— Без разрешение?

— Майката на момиченцето е собственичка на гробницата и под предлог за ремонтни дейности я отворихме безпрепятствено. Детето липсваше, някой е отнесъл трупа и по всичко личи, че това е станало скоро след погребението. Бащата е в чужбина, в командировка, и още не сме го разпитали. — Маркина слушаше внимателно, а в изражението му се четеше хем заинтересуваност, хем недоверие. — Утре следобед ще отворим друг гроб, в Ондарибия. Майката на момиченцето, разведена със съпруга си от години, е дъщеря на мирови съдия, който ни обеща нужната помощ за всичко. Както мъжът от Иганци, така и този от Ондарибия са в бизнес отношения с адвокатите Лехарета и Андия, свързани са и с групата на Берасатеги за превъзмогване на траура. Открихме още един подозрителен случай в същото село и още два на територията на Навара и ако утре не заварим детето в гроба му, както предполагаме, че ще стане, ще имаме три случая на оскверняване и кражба на трупове, свързани със същата група. Имайки предвид дейностите, заради които Берасатеги попадна в затвора, мисля, че е редно да започне официално разследване. — Съдията не каза нищо. Беше много сериозен, както винаги когато мислеше. — При такова разследване името на баща ти ще излезе на сцената.

— Ако си го проучвала, вече знаеш, че той ме изостави, когато майка ми се побърка. Остави фонд, който да покрива издръжката и образованието ми, и изчезна. Повече не съм чувал нищо за него.

— Никога ли не си го търсил? Не поиска ли да разбереш какво прави?

— Можех да си го представя, да ходи по жени, да живее като милионер, какъвто беше, да пътешества, да плава с яхтата, където в крайна сметка го завари смъртта… Не бях чувал нищо за него, докато не ме уведомиха за смъртта му. Бракът на родителите ми не беше идилия, той и преди това имаше своите похождения, понякога ги чувах да се карат, винаги по този повод.

Амая изпухтя, докато изпразни дробовете си, и отново си пое въздух, преди да заговори.

— Според събраните сведения доктор Шабиер Маркина е съчетавал скъпото лечение в своята клиника „Лас Росас“ с ръководството на сектантска група, установила се в Лесака и Бастан в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години. Той е бил нейният духовен водач, учителят, въвеждал членовете ѝ в окултистките практики. Разполагаме със защитен свидетел, който го разпознава без никакво съмнение. Според неговите показания сред тези практики е било и жертвоприношението на новородено момиченце, в което свидетелят лично е участвал и наблюдавал с очите си в отдалечен чифлик в Лесака. Той разказва, че веднъж са ходили и при другата група, настанила се в „Арги Белц“ в Бастан, която също се готвела за подобно приношение. Свидетелят идентифицира майка ми като един от членовете на въпросната група. Дъщерята на семейство Мартинес Байон, които също са членували в групата и сега са собственици на имота, е починала на година и два месеца уж по време на пътуване във Великобритания, само дето никога не е ходила там. Липсват смъртен акт, доклад от аутопсия, свидетелство за погребение, а името на детето не фигурира в паспорта на родителите, задължително условие по онова време. Бащата на Берасатеги ми призна, че той и съпругата му са предали първата си дъщеря за подобен ритуал и че точно това е породило депресиите на жена му. Тя не могла да го понесе, нито да обикне второто си дете, сина си. Не знам до каква степен човек се ражда психопат или липсата на обич и грижа са в състояние да свършат останалото — каза Амая, пропускайки да спомене подозренията си, че Сара Дуран не се е побъркала от мъка, а от чувството за вина. — Разполагам с още една свидетелка, която потвърждава връзката на Берасатеги с другите членове на групата, както и честите му посещения в чифлика, плюс цяла серия снимки на Йоланда Беруета, на които се виждат паркираните пред входа коли.

Той наведе глава, без да продума.

— Има и друг свидетел — продължи Амая. — Той не може да даде показания и няма начин да го заставим заради по-специалното му положение — дипломатически имунитет като член на посолство, но поверителната информация, до която е имал достъп, макар вече да не е в ръцете му, удостоверява без никакво съмнение връзката между Виктор Оярсабал, убиеца, известен като Басахаун, и доктор Берасатеги и неговите ползотворни сеанси за овладяване на гнева, подтикнали неколцина съпрузи да погубят жените си, всичките до една родени в долината на Бастан. Обещах да не разкривам името му и ще трябва да говоря с него, за да го убедя да го повтори поне пред теб.

Маркина дори не я гледаше.

— Написала си си домашното — прошепна.

— Съжалявам, това ми е работата.

— И какво искаш сега? — попита предизвикателно той.

— Не ми говори така. Аз съм полицай, направих проучване, това са фактите, не си ги измислям — опълчи му се тя. — Нали уж това искаше? Не мисля, че аз трябва да ти казвам какво е редно да направиш, дадох ти дума да не те прескачам втори път. Направи каквото е нужно.

Той въздъхна и стана.

— Права си — каза, приближавайки се към нея. — Само че никога не съм очаквал да завърша кариерата си по този начин: бях най-младият съдия, стигнал до този пост, а сега всичко, от което съм бягал цял живот, ще ме застигне.

— Не е задължително, ти не си виновен за деянията на родителите си.

— Какво бъдеще смяташ, че очаква съдия с психичноболна майка и баща, оглавявал сатанинска секта… Все едно дали ще се докаже, самото подозрение ще ме унищожи.

Тя го погледна натъжено, но в същия миг телефонът, който още държеше в ръката си, отново зазвъня.

— Госпожо инспектор, обажда се бащата на Йоланда. Много съм разтревожен за дъщеря ми, тази вечер като се прибра, взе да принтира снимки на някакви цветя и да говори странни неща. Вече знаете, че не иска да си взема лекарствата. Отказа да вечеря и току-що излезе с колата ми… Не успях да я спра и не знам къде отива.

— Мисля, че аз знам. Не се безпокойте, ще имам грижата да ви я доведа.

— Госпожо инспектор…?

— Кажете.

— Когато полицията дойде да пита дали липсват още експлозиви освен онези двеста грама, които Йоланда е използвала за отварянето на гробницата… Е, може би липсваше още малко, но не исках да си навличам повече неприятности.

— Трябва да тръгвам, възникна усложнение — заяви Амая и взе чантата си, оставена на стола до неговите вещи.

Тъмносиньото палто, което той бе метнал на облегалката, се плъзна надолу и падна на пода. Тя се наведе да го вдигне и усети сатенената мекота на подплатата му; докато го поставяше, внимателно го обърна наопаки и различи бледата щампа, повтаряща на всеки няколко сантиметра марката или името на шивашкото ателие, изписано в по-ярки цветове върху зашития в горния край на дрехата етикет. Оправи го грижливо върху облегалката, плъзгайки ръка по съвършено гладката лъскава тъкан.

— Искаш ли да дойда с теб? — чу гласа му зад гърба си.

Обърна се смутено и го видя отново да облича сивото сако, което преди малко сама му бе съблякла.

— Не, по-добре недей, проблемът е почти домашен.

Тръгна към вратата, зашеметена от съмнението, което започваше да нараства като цунами.

— Ще се върнеш ли след това? — запита Маркина.

— Не знам колко ще се забавя — отвърна.

— Ще те чакам — каза той, усмихвайки се по онзи начин.

Докато се качваше в колата, в главата ѝ бушуваха един милион мисли. Ръцете ѝ леко трепереха и като пъхаше ключа в стартера, той се изплъзна от пръстите ѝ и падна в краката ѝ. Наведе се да го вземе и като вдигна глава, видя, че Маркина се е залепил за стъклото и я наблюдава.

Едва не извика от уплаха, но пъхна ключа в контакта и свали стъклото.

— Изкара ми акъла — възкликна, опитвайки се да се усмихне.

— Тръгна, без да ме целунеш — каза той.

Амая се засмя, наклони се на една страна и го целуна през отворения прозорец.

— Ще караш с палтото, така ли? — отбеляза той, гледайки я втренчено. — Мислех, че винаги го събличаш, за да шофираш.

Тя слезе от колата, позволи му да ѝ помогне да се съблече и хвърли палтото си на седалката до шофьора. Маркина я прегърна силно.

— Обичам те, Амая, не бих понесъл да те загубя.

Тя за пореден път се усмихна и отново се качи в колата, запали двигателя и изчака той да бутне вратата.

В огледалото за обратно виждане го видя да стои на същото място, наблюдавайки я как си отива.