Дар за бурята

24

Стопанката на „Лау Айсета“ я посрещна с обичайната си сърдечност. Амая се спря да погали рунтавите глави на кучетата, от които по това време на зимата, вече почти пролет, висяха дълги, твърди фъндъци, като от вълната на овцете, които охраняваха.

— Не ги галете толкова, няма да ви оставят на мира — предупреди я домакинята, когато надникна, за да ѝ каже, че кафето е готово.

Но Амая се позабави още малко, усмихвайки се на умилкващите се кучета, които се надпреварваха да подскачат около нея и с това бяха успели най-сетне да разсеят и издухат като вятър лошото ѝ настроение и гнева, запазили се непокътнати до момента. Сардоничният смях на Фина Идалго, седнала самоуверено в кухнята си като кралица на аудиенция пред своите васали, поднасяйки ѝ шепа орехи, я преследваше като необорим повод за повдигане на обвинение. Начинът, по който бе протегнала ръка, предлагайки ѝ сухите ядки, вперила поглед в нея, знаейки, че тя знае, беше безспорно признание, но само в нейните очи. Разбираше възмущението на Ириарте, разбираше обясненията на Йонан, оправданията на Монтес, но беше очевидно, че информацията е излязла отвътре. В нейното лично уравнение хиксът продължаваше да бъде Сабалса; у него имаше нещо, което не успяваше да определи, може би не ѝ допадаше стремежът му да изглежда „нормален“, за да се впише и в същото време да остане верен на себе си. Тя умееше да прави разликата, не беше нужно да го харесва, не беше нужно да ѝ допада, за да бъде добър полицай, понякога дори допускаше, че може и да стане такъв, обаче му нямаше доверие. Въпреки това не разполагаше с нито едно доказателство, което да го свързва с Фина Идалго, и ѝ беше трудно да си представи, че колкото и да ѝ беше сърдит, е способен да изложи на опасност случая само за да я злепостави.

Отпи от кафето, докато стопанката ѝ говореше за кучетата колко били добри и как пазели чифлика. Бе изминал повече от час, когато отново погледна часовника си, и осъзна, че се залисва, защото не знае какво да предприеме, защото бе попаднала в задънена улица. Извади джиесема си и показа на жената снимките на Фина Идалго и на нейната кола, които бяха направили предишния ден пред дома ѝ. Тя веднага я позна.

— Това е акушерката Идалго, сестрата на доктора. Познавам я от години.

— Виждали ли сте я да влиза в съседната къща?

— Многократно, тя е сред най-честите гости.

Амая понечи да прибере телефона си, но преди това потърси снимка на сестра си Флора и я показа на домакинята.

— Нея също я познавам, гледала съм я по телевизията. Не е ли водещата на онова предаване за сладкарство? Казвали са ми, че е тукашна, от долината.

— Виждали ли сте я някога да влиза в къщата? Погледнете колата.

— Много е хубава… но не, не съм я виждала.

Сбогува се със стопанката на „Лау Айсета“ със смесени чувства, хем за напредък, хем за разочарование. Думите на жената, че всички тези хора посещават къщата, нямаха никакво значение, ако не можеше да докаже, че помежду им има друга връзка освен общи интереси или приятелство. Изкачи се до върха на хълма и спря колата на мястото, откъдето се виждаше голяма част от „Арги Белц“; после, незнайно защо, се спусна надолу до входа на имота, паркира автомобила там и остана седнала вътре, оглеждайки дървената ограда, скриваща портата и входа към гаража. Изведнъж долови в огледалото за обратно виждане някакво движение зад колата. Обърна се стреснато и видя някаква жена, която се бе покатерила на хълма срещу къщата на височина, позволяваща ѝ да гледа над оградата, и оттам снимаше с фотоапарат, който от това разстояние ѝ се стори професионален. Слезе от колата и се запъти към нея, преодолявайки трудно наклона заради полегналата висока трева, която се оказа доста хлъзгава. Жената — около четиресетгодишна, беше облечена в качествени спортни дрехи, макар че от излишните килограми, а вероятно и от усилието при катеренето фланелката ѝ се бе вдигнала нагоре и разкриваше част от тлъстините ѝ над ханша. Беше така погълната от работата си, че забеляза присъствието на Амая едва когато тя съвсем я доближи. Като я видя, се уплаши и се развика.

— Тук съм на обществено място. Мога да снимам, ако искам.

— Успокойте се — заоправдава се Амая.

— Не се доближавайте повече — викна пак жената и отстъпи припряно, при което загуби равновесие и седна на тревата. Остана така няколко секунди, после скочи на крака, без да престава да вика. — Оставете ме на мира, не можете да ми забраните да стоя тук.

Амая извади значката си.

— Успокойте се, нищо не се е случило, аз съм полицай.

Жената я погледна с недоверие.

— Не сте в униформа…

Амая се усмихна, сочейки ѝ значката си.

— Инспектор Амая Саласар.

Жената я изгледа изпитателно.

— Много сте млада… Не знам, като се каже инспектор, човек си представя по-възрастна жена.

Амая сви рамене едва ли не извинително.

— Бих искала да поговоря с вас.

Жената прокара ръка през потното си чело и отметна равния бретон, който остана залепен от едната страна на главата ѝ. Кимна утвърдително.

— Мисля, че е по-добре да слезем — предложи Амая.

Жената тръгна надолу бавно и тромаво и на няколко пъти се подхлъзна, стъпвайки във високите треви. Олюля се, но не падна и накрая я догони. Пое подадената ръка на Амая и двете заедно се спуснаха до колата.

— Те ли ви повикаха? — попита жената, когато стигнаха шосето.

— Имате предвид собствениците? — каза Амая, кимвайки към имението. — Не, просто се разхождах и ми направи впечатление, че снимате къщата.

Жената свали дебелия си пуловер и го завърза с ръкавите на кръста, с което закри възпълния си ханш. Подмишниците на тениската ѝ бяха мокри от пот заради изкачването по хълма.

— Не за първи път ме „подканват“ да се махна от тук, но аз не правя нищо лошо.

— Не съм казала, че правите, но бих искала да знам защо толкова се интересувате от тази къща. Да не сте решили да я купувате? — подтикна я Амая.

— Да я купувам ли? По-скоро бих живяла на сметище. Не къщата ме интересува, а онова, което тия убийци вършат вътре.

Амая застана нащрек и мъчейки се да запази спокойствие, попита:

— Защо мислите, че са убийци?

— Не мисля, а знам: те убиха децата ми и сега отказват да ми ги дадат, няма къде да ида да ги оплача дори.

Знаменателни думи. Жената ги обвиняваше, че са убили децата ѝ и на всичко отгоре са откраднали труповете им. Амая се огледа със съзнанието, че не могат да продължат разговора там, докато открие това, което ѝ липсваше.

— Къде е колата ви, как дойдохте до тук?

— Пеша… Всъщност баща ми ме докарва до ресторанта по-нагоре и ме взема към обед. Откакто се разболях, лекарят ми препоръчва да излизам всеки ден на разходка — обясни жената.

— Имате ли нещо против да изпием заедно по едно кафе? Бих искала да поговоря с вас, но не тук — каза Амая, кимвайки към къщата.

Жената погледна недоверчиво към колата на Амая, после към къщата и накрая се съгласи.

— Заради нервите не ми дават да пия кафе, но ще дойда с вас. Права сте, че не искате да говорите тук, един господ знае на какво са способни тия престъпници.

Докато караше към ресторант „Ецеберцеко Борда“, Амая наблюдаваше крадешком жената. Тя продължаваше да се поти обилно и миришеше силно. Набързо събраната на опашка коса изглеждаше леко мазна, но правият бретон издаваше експертната ръка на добър фризьор, който ѝ бе направил и руси кичури. Окаченият на гърдите ѝ фотоапарат беше несъмнено много скъп, освен това носеше няколко на пръв поглед хубави пръстена, неприятно впити в закръглените пръсти на видимо подпухналите ѝ ръце с добре поддържани и доста дълги нокти. Амая допусна, че е напълняла за много кратко време, а може би и продължаваше да пълнее. На някои хора им е трудно да осъзнаят, че се налага да минат с един размер по-нагоре, а в нейния случай — с два-три.

Паркира пред ресторанта и тръгнаха мълчаливо към входа, отбягвайки терасата, където обикновено сядаха двамата с Джеймс, когато идваха тук през лятото, и откъдето се чуваше ромонът на реката. Влязоха направо в салона за хранене и един мъж на средна възраст излезе от кухнята да ги посрещне. Амая поръча напитките, докато жената избираше нарочно най-отдалечената от барплота маса, въпреки че щом им сервира, човекът се върна в кухнята, където се чуваше, че говори с няколко жени.

— Защо мислите, че тези хора са убили децата ви? Давате ли си сметка колко сериозно е това обвинение? Имате ли доказателства? Съзнавате ли, че ако нямате такива, те могат да предприемат действия срещу вас?

Жената я погледа безмълвно няколко секунди. Стоеше безизразно, с вид на малоумна, която като че ли не разбираше какво ѝ говори. Амая се запита какви ли лекарства пие. Тогава жената я изненада с невероятно поривистия си отговор.

— Ако казвам, че тези хора са убили децата ми, то е, защото те са виновни за смъртта им. И напълно си давам сметка колко сериозни са обвиненията ми, освен това имам доказателства. Ако ме питате дали съм видяла с очите си да им посягат, не, не съм ги видяла, но мъжът ми се забърка с тях и техните зловещи дарове и им даде моите дечица, на всичко отгоре отмъкнаха телата им и ми оставиха празен гроб.

Жената извади мобилния си телефон и ѝ показа снимката на две бебета на не повече от три месеца, облечени в сини пижамки.

— От какво починаха синовете ви?

Жената се разплака.

— От синдром на внезапната детска смърт.

— И при двамата синдром на внезапната детска смърт?

Жената кимна през сълзи.

— В една и съща нощ.

Амая прекара мислено през главата си списъка на Йонан. Не си спомняше нито един случай на близнаци, починали едновременно, нещо достатъчно фрапантно, разбира се, за да го подминат.

— Сигурна ли сте, че това е записаната от лекаря причина за смъртта им? Може децата да са починали от друго, като например дихателна недостатъчност или да са се задавили при повръщане, неща, които може да бъдат сбъркани с внезапната детска смърт.

— Дечицата ми не са се задушили, нито са се задавили, те починаха, докато спяха.

Доводите ѝ бяха противоречиви. Продължаваше да се поти обилно, въпреки че в заведението беше хладно и от близкото разстояние, което ги делеше, Амая ясно подушваше киселата миризма на пот от под мишниците ѝ и зловонния дъх, който излизаше на талази от устата ѝ при превъзбуденото дишане. Беше очевидно, че е болна; сама беше споменала, че взема лекарства, заради които не бива да шофира, и ѝ е забранено да пие кафе; всичко това говореше за сериозно нервно заболяване. Амая наведе очи и прие, че се е оставила да бъде подведена от една нещастна жена с разстроени нерви. Но как да не забележи, че неврастенията ѝ е свързана точно с тази къща и точно с тези хора? Говореше за две момченца, което само по себе си бележеше разлика. Само дето нямаше сведения за две братчета, починали едновременно.

— Да ви кажа право, аз не исках да имам деца. Мъжът ми настояваше. Сигурно съм била малко егоистка, понеже съм единствено дете, винаги съм живяла охолно, обичам да пътувам, да карам ски, да се забавлявам. Когато се запознах с него, вече бях на трийсет и пет и се бях отказала да ставам майка. Той е малко по-млад от мен, много красив французин. Мнозина казваха, че се жени за мен заради парите ми, но когато толкова настоя да имаме деца, си помислих, че наистина иска да създаде семейство, и затова забременях. Тогава животът ми се промени: никога не съм вярвала, че мога да обичам някого толкова силно. След всичко, което се бе случило, не вярвах, че ще мога да се грижа за тях, нито дори, че ще ги обичам. Но природата е мъдра и те кара да обичаш рожбите си, всички свои рожби. Обикнах ги още щом ги зърнах и добре се грижех за тях. От мига, в който се появиха на бял свят, бях добра майка. — Амая я гледаше много сериозно и я слушаше. — Вие може би не вярвате, че е било така, защото ме виждате в сегашното ми състояние, но аз преди не бях такава. Когато загубих дечицата си, се побърках, не се стеснявам да го призная, няма нищо лошо в това, не можах да понеса болката от загубата и реакцията на мъжа ми.

— Какво направи той? — веднага попита Амая, макар да знаеше, че в такъв момент не бива да я прекъсва.

— Каза ми, че всичко щяло да се оправи, че от този ден нататък сме щели да си живеем живота. И тогава ги взеха. Имаме прекрасна гробница, която бившият ми мъж обсипва с цветя, но тя е празна като сърцето му, защото още в деня на погребението отмъкнаха дечицата ми.

— Казахте „бившия ми мъж“, вече не сте ли женени?

Жената горчиво се разсмя, преди да отговори.

— Аз не се оказах на висотата на обстоятелствата. Предсказанията му се сбъднаха, работата му потръгна, макар че нямахме нужда от повече пари: семейството ми е много богато, собственици сме на мините в Алмандòс, но той искаше да има свои пари, свое богатство и плановете му не включваха психичноболна съпруга, напълняла с четиресет кила, която разправяше наляво и надясно, че бебетата ѝ ги няма в гроба им. Заряза ме и сега е женен за една френска курва и чакат дете… Моите сега щяха да са на три годинки.

— Бившият ви мъж във Франция ли живее?

— Да, в Еноà, в старата ни къща. Аз не можех да остана там след всичко, което се случи, но на него му беше все едно. Сега живее там с новата си жена и скоро ще си има още едно дете.

— Значи, синовете ви са се родили във Франция? — попита Амая.

— Да, и би трябвало да са погребани там, в прекрасното гробище на Еноа, ама не са.

Амая я оглеждаше с опитно око, без да се тревожи, че тя ще забележи. Настойчивостта ѝ като че ли не притесняваше нейната събеседничка, която в това време се опитваше да оправи с пръсти подгизналия от пот бретон.

— Ще се съгласите ли да дадете показания в полицията и да повторите всичко, което ми разказахте?

— Разбира се — отвърна жената. — Писнало ми е да го разправям наляво и надясно и никой да не ми обръща внимание, вече не знам към кого да се обърна.

— Трябва да знаете, че това не означава нищо, трябва да докажем думите ви. Искам да изложите писмено всичко, което ми разказахте, като добавите дати или данни, потвърждаващи показанията ви. Отбележете всичко, което си спомните, колкото и маловажно да ви се струва. А сега ще ми е нужен един телефонен номер, на който да ви открия.

Жената я гледаше с празен поглед, но се съгласи и отговори:

— Запишете…

Залата за съвещания на първия етаж беше прекалено голяма за петчленен екип. Тя обикновено ги събираше в кабинета си, за да улесни оперативката и да избегне формализма, т. е. да се изправи пред тях като сержант от нюйоркската полиция, докато им раздава задачите за деня. Но след злополучното претърсване в дома на акушерката Идалго смяташе, че трябва да изясни някои аспекти като лидерство, лоялност и ангажираност. Свика всички двайсет и двама полицаи, които бяха на смяна, и започна с кратко изложение на действията, довели до получаването на заповедта, и на случилото се оттам нататък до часа на претърсването, като същевременно подчертаваше своите повече от основателни подозрения, че акушерката Идалго е била предупредена. Прикани всички да проявят отговорност и да спомогнат за изкореняването на постъпки, които биха могли да се окажат в ущърб на провежданите следствени действия. За пръв път ги събираше в тази зала; този вид съвещания бяха сред задълженията на Ириарте, който седеше на първия ред с наведена глава и най-вероятно беше неприятно изненадан от вмешателството. Амая през цялото време избягваше да се обръща конкретно към някого от екипа си, не ги поглеждаше дори, но беше повече от ясно, че независимо от опитите ѝ да ги смеси с останалите, посланието е отправено към тях. Когато съвещанието приключи, задържа още малко групата.

— Появи се нова свидетелка.

Всички я погледнаха, заинтригувани.

— Жена, която твърди, че е родила две момчета, починали едновременно от синдрома на внезапната детска смърт. Казва също, че съпругът ѝ, вече бивш, често посещавал дома на Мартинес Байон в Орабидеа и че когато бебетата починали, той ѝ заявил, че от този ден нататък щели да си живеят живота. Да ви звучи познато? Призовала съм я за днес следобед и искам всички да присъствате, докато дава показания, и да подсказвате всичко, което евентуално бих пропуснала.

Всички закимаха утвърдително.

— Още нещо… Жената е малко особена… — Тя се замисли как да я опише така, че да не предизвика недоверието им. — Била е напълно съкрушена от смъртта на децата си. В момента взема лекарства за нервите и затова изглежда леко отнесена, но докато разговаряхме, не забелязах никакви признаци на объркване или оглупяване. Придържа се към конкретни данни и ги излага ясно, но трябва внимателно да проверим всяка нейна дума, защото който и да е адвокат би могъл да разбие тезите ни, позовавайки се на душевното ѝ състояние. — Амая погледна часовника си. — Трябва да дойде всеки момент.

Йоланда Беруета беше избрала виненочервена рокля, плътни чорапи и жилетка в същия цвят, която носеше преметната на ръката си. Косата, събрана с голяма шнола на върха на главата, беше видимо чиста и току-що сресана. Изглеждаше леко притеснена и нервно опипваше някаква папка с картонени корици, по които потните ѝ пръсти бяха оставили незаличими следи. Амая я поведе към един кабинет на първия етаж, като ѝ предложи да носи папката, но жената я притисна към бедрото си, сякаш искаше да я предпази. Представи ѝ набързо колегите си, предупреди я, че целият разговор ще бъде записван, и започнаха.

— Искам да повторите пред моите колеги това, което ми разказахте днес сутринта, а ако сте успели да си спомните още нещо, много ще ни помогнете.

Йоланда облиза няколко пъти устните си, преди да заговори.

— Запознах се с Марсел Тремон, бившия ми съпруг, на ски в Уеска, сгодихме се и се оженихме. Аз не исках да имаме деца, защото винаги съм обичала да се радвам на живота, освен това смятах, че вече съм прекалено стара за това, но той, понеже е по-млад, настоя. В крайна сметка забременях и когато родих, се посветих изцяло на синовете си; те, горкичките, се родиха с тегло под нормата, но успяхме да го преодолеем. Една нощ, когато бяха на два месеца, отидох да ги видя как спят и те вече не дишаха.

Гласът ѝ беше неравен и изглеждаше лишен от емоция, но лицето ѝ се покри с капчици пот, сякаш я бе навалял дъжд.

— Закарахме ги в болницата, но не можаха да направят нищо и дечицата ми починаха. — Тя заплака, без да променя тона си и без да издава друг звук. Ириарте ѝ подаде кутия с хартиени кърпички. Йоланда извади четири-пет и ги залепи върху мокрото си лице, сякаш беше египетска маска. — Извинете — прошепна през пръсти.

— Спокойно, продължете, когато сте готова.

Тя отлепи салфетките от лицето си и ги смачка на влажна хартиена топка в шепите си.

— После дойде погребението, обаче не ми позволиха да видя дечицата си. Марсел ми каза, че е по-добре да си остана с хубавия спомен за тях, и нареди да затворят малките ковчези. Защо всички се отнасят така с мен? Смятат, че съм прекалено лабилна и няма да понеса гледката на мъртвите ми деца. Не разбират ли, че за една майка е по-лошо да не ги види? Защо не ми позволиха да ги видя?

Инспектор Монтес, който бе седнал точно зад нея, направи изумена гримаса и погледна Амая, докато жената продължаваше.

— Аз знам защо. Защото ковчезите бяха празни, децата ги нямаше вътре, липсваха, понеже ги бяха отнесли.

Ириарте се намеси.

— Мислите, че децата ви са били откраднати? Мислите, че може да са още живи?

Тя го погледна тъжно.

— Де да беше така! Не, бяха без сърдечна и дихателна дейност още по пътя от къщи до болницата. Личицата им бяха посинели, както и пръстчетата. Те умряха през онази нощ.

— Значи, казвате, че са отнесли телата им?

— Не го казвам, а знам, видях го със собствените си очи. Бях напълно омаломощена, всички мислеха, че не мога да ставам, но една майка винаги намира сили отнякъде. Влязох в залата на болницата, където беше металното сандъче, и го отворих: вътре имаше пакети със захар, увити в хавлия. Но бебето ми го нямаше.

— Споменахте ли това пред някого? — попита Амая.

— Казах го на Марсел, но той ми отговори, че съм сбъркала залата. Тогава си помислих, че е прав, че са ме натъпкали с толкова успокоителни, че не е изключено да съм сгрешила, но я ми кажете защо някой ще слага пакети захар в детски ковчег?

— Казахте ли го на някого? — попита Ириарте.

— Не, започнах да плача и ми удариха инжекция. Когато се събудих, вече всичко беше приключило и бяха отнесли ковчезите.

— Какво ви кара да подозирате, че мъжът ви е замесен?

— Промяната в него, той стана друг човек. Докато бях бременна, не се отделяше от мен, а после, когато децата починаха, съвсем ме заряза; напусна ме, когато най-много се нуждаех от него.

— Понякога хората реагират зле на болката — обади се Амая, без да отделя очи от нея. — Забелязахте ли още нещо?

— Не се прибираше, казваше, че работи усилено, че много му е потръгнало, но аз вече не му вярвах, не можеше непрекъснато да работи. Затова почнах да го следя.

Амая забеляза погледа, който Сабалса хвърли към Монтес, и жеста, с който той му отвърна.

— Следили сте съпруга си? — запита.

— Да, и днес сутринта, когато ми казахте да отбележа всичко важно, си спомних нещо — каза жената и отвори папката, която през цялото време държеше плътно до себе си. Нареди върху масата няколко висококачествени снимки, макар и отпечатани върху хартия на най-обикновен принтер. На тях се виждаше кола, паркирана пред някаква ограда, която Амая разпозна като оградата пред имота на Мартинес Байон; на едната снимка се виждаше дори металната пощенска кутия.

— Това е колата на Марсел, а това е къщата, където ходеше. Само тези намерих, но съм сигурна, че ако поровя в картите памет, ще открия още. Направих доста, докато не ме забелязаха и не почнаха да паркират вътре в имението.

На някои от снимките се виждаха още коли, спрели на тесния път.

— Казали сте на инспекторката, че съпругът ви е предприемач — обади се Ириарте. — Знаете ли, че собствениците на този имот също са такива? Може да са се събирали по работа.

— Не го вярвам — поколеба се тя.

— Знаете ли дали съпругът ви е имал служебни отношения с адвокатска кантора, на име „Лехарета и Андия“? — попита инспектор Монтес.

— Не съм я чувала.

— Къде родихте? — попита Амая.

— В една френска болница, „Нотре Дам дьо ла Монтаниè“.

— Мислили ли сте в някой момент да родите вкъщи?

— Мъжът ми го предложи в началото на бременността, но когато разбрахме, че децата са две, се отказахме. Освен това, какво да ви кажа, аз съм доста резервирана към тези неща при наличие на болница… Да раждам пред очите на цялото семейство, ми се струва третосветско.

— Познавате ли акушерка, на име Фина Идалго?

— Не.

Сабалса, който си водеше бележки, я попита:

— Болницата, в която родихте, същата ли е, в която починаха децата ви?

— Да, там се грижеха за тях след раждането им.

— Можете ли да ми дадете името на лекаря? Ще поискаме доклада от аутопсията.

— Аутопсия не беше направена.

— Сигурна ли сте? — учуди се Амая. — Това е рутинна процедура, когато някой почине в болница.

— Не беше направена — повтори жената, отмятайки бретона си, който отново изглеждаше лепкав от пот и остана смешно залепнал върху челото ѝ.

Йоланда вдигна ръце, за да повдигне косата от тила си. Монтес забеляза как няколко капки пот се плъзнаха по врата ѝ, присъединявайки се към влажните кръгове под мишниците ѝ.

— Искате ли чаша вода? — предложи.

— Не, добре съм…

Тялото ѝ излъчваше силна топлина, сякаш беше с температура, а миризмата вече отчетливо се долавяше. Монтес направи знак на Йонан Ечайде да отвори прозореца, но Амая го спря с поглед.

Йоланда извади от папката още пет листа, изписани със ситен, сбит почерк, и ги подаде на Амая над масата, при което миризмата ѝ се разнесе из цялото помещение.

— Тук съм написала това, което успях да си спомня. Всичко е истина, макар че понякога ми е трудно да се сетя кое се случи преди и кое после… Това е заради лекарствата, но всичко е така, както ви го разказвам, можете да проверите.

— Благодаря — каза Амая и ѝ протегна ръка, при което установи, че Йоланда още стиска топката влажна хартия. Прехвърли я бързо в другата си шепа и стисна здраво ръката на инспекторката, предавайки ѝ трескавата си топлина. — Много ни помогнахте. Тези дни пак ще ви потърся. Ако си спомните още нещо, не се колебайте да се свържете с нас. Младши инспектор Сабалса ще ви изпрати до изхода. Как дойдохте, искате ли да ви закараме?

— Не, благодаря. Не е нужно, нашите ме чакат отвън.

Изчакаха да се уверят, че жената вече е напуснала сградата, преди да отворят прозореца.

— Мамка му! Мислех, че ще пукна — каза Монтес и се наведе навън да си поеме въздух.

— Е? Какви са изводите ви? — попита Амая.

— Че вони като свиня и се поти като бик.

— Стига, Монтес — упрекна го тя. — Йоланда е много болна: подложена е на усилено психиатрично лечение и лекарствата предизвикват тези странични ефекти, нарича се бромхидроза… Не сте ли чували за изпотяването при стрес? Имайте малко уважение.

— Уважение имам, но не би трябвало да имам нос, за да го понеса. Смърди като писоар…

— Защото, като достигне до порите, потта произвежда амоний и мастна киселина, оттам идва неприятната миризма, която се усилва, когато е нервна. Но съм убедена, че по време на патрул сте попадали и на далеч по-зловонни неща. Хайде, някой има ли да каже нещо, което не е свързано с телесните миризми на горката жена?

— Аз я познавам от години — заговори Ириарте. — Тя не ме помни. Йоланда Беруета е дъщеря на Бенигно Беруета, собственика на мините в Алмандос. Майка ѝ е от Ойереги, където живееха. Когато се запознах с нея, беше осемнайсетгодишна, с четиресет кила по-малко и непоносима глезла и снобка, обаче в интерес на истината, беше много хубава. На тая възраст вече караше спортно кабрио. Жалко, че животът я е зашлевил така.

— Е, още имат пари: баща ѝ я чакаше отвън с беемве поне за осемдесет хиляди евро — отбеляза Сабалса.

— Нямам предвид това: провален брак, мъртви деца и пълна лудост. Не бих се разменил с нея за всичките богатства на семейството ѝ.

— Значи, си имаме работа с четиресетгодишна лигла на психиатрично лечение, да не забравяме това, която твърди, че бившият ѝ мъж, който се е оженил втори път и чака дете, това също не бива да забравяме, е откраднал труповете на бебетата ѝ, починали в болницата. Какво да ви кажа? И на мен ми е жал, но всеки съдия ще гледа на нея като на озлобена и огорчена луда жена, която се стреми да отмъсти на бившия си съпруг.

— Аз ви предупредих, че ситуацията е малко особена и че трябва да пипаме много внимателно. Ясно ми е как би погледнал на нея съдията, но аз ѝ вярвам, вярвам, че казва истината, или поне приемам, че е убедена в това, което казва. Ние само трябва да го проверим. От друга страна, в момента освен тази жена, с всичките ѝ плюсове и минуси, нямаме нищо друго. А споменаването на пакетите захар в ковчега е несъмнено най-същественото обстоятелство.

Всички се съгласиха.

— Монтес и Сабалса, важно е да проверим дали Марсел Тремон или някоя от фирмите му не е свързана, както другите семейства, с адвокатите Лехарета и Андия. Ще изискаме докладите за аутопсията от болницата, където са починали децата. Ако там ги нямат — от съответната патоанатомия. Да видим дали наистина не е направена. Моля да не забравяте, че става дума за чужда страна и че нямаме никаква заповед. Ириарте, искам утре да ме придружите с Ечайде до Еноа; ще отидем там като обикновени туристи, за да се поогледаме и да чуем какво ще ни кажат хората. Засега ще се ограничим с проверката на показанията ѝ, дума по дума, без да замесваме трети лица.