Дар за бурята

14

Спазвайки обещанието си, доктор Сан Мартин бе започнал аутопсията. Ечайде и Амая се приближиха до стоманената маса в залата, която този път беше претъпкана от студентите по медицина, наобиколили доктора. В момента Сан Мартин работеше с гръб, мерейки на везната вътрешните органи. Като се обърна и ги видя, се усмихна.

— Идвате накрая, почти свършваме. Анализът на токсините показа прекалено високо ниво на много мощен транквилант. Имаме активната съставка, но още не смея да заявя за какво става дума. Като се има предвид, че е бил психиатър, със сигурност е знаел точно кое успокоително и в каква доза да вземе. Тези медикаменти обикновено се инжектират, но няколко миниатюрни абразии отстрани на езика показват, че го е погълнал.

Амая се наведе, за да огледа през лупата дребните пришки от двете страни на езика, които Сан Мартин ѝ показа, като го издърпа напред с плоска пинсета.

— Усеща се сладникаво-кисела миризма — отбеляза тя.

— Да, сега е по-осезаема, първоначално вероятно е била прикрита от парфюма, с който докторът буквално се е изкъпал, страшно суетен тип.

Амая погледна трупа, замислена над думите на доктор Сан Мартин. Y-образният разрез, който тръгваше от раменете и слизаше през гърдите до таза, бе разтворил тялото, излагайки на показ вътрешните органи, чиито ярки цветове винаги я бяха впечатлявали; този път обаче Сан Мартин и помощниците му бяха отворили с форцепс и гръдния кош, за да извадят и претеглят всеки орган, подтиквани несъмнено от любопитството да видят как е въздействал мощният седатив върху младото и здраво тяло. Ребрата, необичайно бели, стърчаха към тавана, костите без плът изглеждаха нереално, приличаха на шпангоут на недовършен кораб, на скелет на стар кит или на дълги, призрачни пръсти на незнайно същество, което напира да излезе вън от тялото. Няма хирургия, сравнима с аутопсията; най-точното определение за нея безспорно е „впечатляваща“ и не е трудно човек да си обясни защо почти всички изкормвачи са се прехласвали по това зрелище, по майсторлъка, който се изисква, за да извадиш непокътнати вътрешностите в необходимия ред, да направиш разрезите на точната дълбочина и да устоиш на изобилието от форми, цветове и миризми. Амая огледа асистентите и студентите, заслушани внимателно в обясненията на Сан Мартин, който сочеше различни зони от черния дроб и им показваше как спирането му е предизвикало колапс на целия организъм, когато Берасатеги вече е бил в безсъзнание. Докторът бе измислил достоен и безболезнен начин да се пресели в отвъдното, но не бе успял да се спаси от онова, което идваше после: поредицата от задължителни действия, които е познавал отлично като лекар. Не е искал да умре и сигурно никога не е и помислял да се самоубива. Подобен нарцисист би се простил с живота само ако преди това е трябвало да се прости и с властта, която е упражнявал над другите, а Амая се бе убедила, че затворът не се бе оказал непреодолимо препятствие пред него. Бе направил това, което му е било наредено да направи, въпреки нежеланието си, и този елемент беше толкова невероятен и неприсъщ, че Амая отказваше да го приеме. Берасатеги бе умрял, оплаквайки собствената си смърт, не като човек, който решава да сложи край на живота си, а като човек, когото повеждат към ешафода през зелен, дълъг цяла миля коридор, от който няма връщане назад.

Тя се обърна към Йонан, за да сподели мислите си, и го видя да стои няколко крачки по-назад, встрани от групата, която слушаше доктор Сан Мартин, скръстил ръце пред гърдите и вперил очи в трупа върху масата, който както беше гол, мокър и разпорен от горе до долу, с щръкнали нагоре бели кости, представляваше Дантева гледка.

— Елате насам, господин младши инспектор, запазих стомаха до идването ви… Предполагам, че ще искате да видите съдържанието му, въпреки че сме почти сигурни, че е погълнал ампулата.

Една от асистентките нагласи ситото върху една колба, пое стомаха, който докторът бе щипнал в единия му край, и изсипа плътната жълта маса върху съда. Миризмата на повръщано, усилена от остатъците от транквиланта, се оказа доста противна. Йонан отстъпи назад погнусен и Амая не пропусна да забележи споглеждането на асистентите.

— Очевидно е присъствието на остатъци от медикамента в стомаха — каза доктор Сан Мартин. — Допускам, че е ограничил максимално приема на храна и вода, за да улесни абсорбирането, а контактът на лекарството с лигавицата е стимулирал производството на голямо количество стомашни киселини. Ще бъде интересно да отворим стомаха, трахеята и хранопровода, за да установим какви поражения е нанесла течността при преминаването си през органите.

Предложението бе прието с въодушевление от сътрудниците му, но не и от Амая.

— Бихме били очаровани, докторе, но трябва да се връщаме в Елисондо. Много ви моля, когато установите марката на използвания медикамент, да ни я съобщите незабавно. Макар вече да знаем, че му е бил доставен от вътрешен човек в затвора, който след това е изнесъл ампулата, произходът на лекарството ще ни даде по-ясна представа не само как е било получено, а и кой е участвал в доставянето му.

Йонан прие казаното с видимо облекчение, сбогува се с доктора и тръгна пред Амая към изхода, като внимаваше да не докосва нищо. Тя го последва, развеселена от поведението му.

— Един момент. — Докторът отстъпи мястото си на групата асистенти. Хвърли ръкавиците в близкия контейнер и извади един плик от някакъв класьор. — Това е резултатът от анализа на зловонната диря върху мечето.

Интересът на Амая веднага се изостри.

— Мислех, че ще ви трябва повече време…

— Да, леко се затруднихме заради нейната особеност… Току-що ми донесоха резултата. Като пристигнете в Елисондо, сигурно ще сте го получили и там, но тъй и тъй сте тук…

— Каква особеност? Слюнка е, нали?

— Би могло да бъде. Всъщност всичко сочи, че е. Особеността е в голямото количество бактерии във флуида, които причиняват неприятната миризма. Освен това не е човешка.

— Слюнка, но не е човешка? Тогава каква е, животинска?

— Флуидът прилича на слюнка и би могъл да е от животно, макар че при подобно бактериално ниво то не би следвало да е живо. Не съм специалист по зоология, но се сещам само за едно: че може би се касае за слюнка от комодски варан.

Амая се втренчи в него с широко отворени очи.

— Да — призна докторът. — Знам, че звучи абсурдно, а и не разполагаме със слюнка от комодски варан за сравнение, но това ми хрумна най-напред, когато видях обилното количество бактерии, достатъчни, за да предизвикат септицемия у всеки, докоснал се до него.

— Познавам един зоолог, който може би ще успее да ни помогне. Пазите ли още някой остатък от мострата?

— За жалост, не. Когато я получихме, тя беше още прясна, а после се разпадна много бързо.

Винаги оставяше Йонан да шофира, когато имаше нужда да помисли. Самоубийството на Берасатеги беше наистина изненада, но разговорът с отец Сарасола не ѝ даваше мира. Убийството на момиченцето на Валентин Еспарса, опитът му да отнесе трупа, труп, който не бивало да бъде кремиран, но най-вече празният ковчег с поставените на дъното пакети със захар за тежест вместо тяло бяха извикали в съзнанието ѝ спомена за друг бял ковчег, положен в семейния пантеон на едно гробище в Сан Сабастиян и който едва преди месец тя самата бе отворила, за да установи, че вътре има само няколко торби с чакъл, които някой бе поставил там със същата цел.

Налагаше се отново да разпита Валентин Еспарса. Бе прочела показанията му пред съдията, в които нямаше нищо повече от казаното пред нея. Просто беше приел, че е взел тялото, за да го подържи още малко, но твърдението му, че го е предал на Ингума, на демона, който изпива дъха на децата, „като толкова други“, не спираше да отеква в главата ѝ. Беше задушил собствената си дъщеря. Неговите генетични, слюнчени и епителни следи стояха върху играчката, която бе използвал, но освен появата на странния бактериален остатък, в поведението му имаше нещо, което ѝ се струваше до болка познато. Позвъни в Елисондо, за да свика съвещание още щом пристигне, и почти не продума през целия път. Този следобед не валеше, но беше толкова студено и влажно, че Йонан реши да паркира във вътрешния гараж. Преди да слезе от колата, Амая се обърна към него:

— Йонан, дали ще можеш да откриеш сведения за случаите на внезапна смърт при кърмачета в долината, да речем, през последните пет години?

— Разбира се. Веднага се заемам — зарадва се той.

— Изтрий усмивката от лицето си, нека сме наясно: не вярвам, че това дете е било убито от демон. Обаче говорих с една свидетелка, която ми разказа, че през седемдесетте години в един чифлик в долината се настанила някаква секта, хипита или нещо от този род, които скоро след това обаче преминали към окултистки и дори сатанински ритуали. Свидетелката ми разказа също, че принасяли в жертва животни, но в даден момент почнало да се говори за възможността да го направят и с хора, по-точно с деца, новородени. Тя самата спряла да посещава сбирките, поради което била подложена на преследвания от някои от членовете на групата. Не е сигурна колко още са продължили да се събират, но явно сектата се разпаднала. Както ти казах, не вярвам, че убийството на това момиченце е дело на демоничен дух, изобщо не се съмнявам, че извършителят е бащата, но усилията му да отнесе трупа, наред с разказаното от Сарасола и информацията, с която разполагат всички европейски полицейски служби относно широкото разпространение на секти и групи от този тип, показват, че не е излишно да се провери дали броят на смъртните случаи е в рамките на нормалното. Искам да ми представиш всички възможни данни за този синдром и броя на починалите, съпоставен с други зони и страни.

— Мислите, че може би това е станало с трупа на сестра ви?

— Не знам, Йонан, но когато видях снимката на този празен ковчег, усещането за дежавю предизвика у мен увереността, че това е същият начин на действие. Не казвам, че имаме следа, за момента е само предчувствие, интуиция, която може да не доведе до нищо. Ще споделим сведенията с колегите и ще изчакаме да видим какво ще откриеш, преди дори да го поставим на обсъждане.

Телефонът ѝ звънна точно преди да влезе вкъщи. На екрана — непознат номер.

— Инспектор Саласар — представи се тя.

— Добър вечер, госпожо инспектор. Вече стъмни ли се в Бастан?

Позна дрезгавия глас отсреща, въпреки че говореше почти шепнешком.

— Алойзиъс! Но този номер…?

— Номерът е непроследим, но въпреки това вие не бива да ми звъните на него, аз ще ви търся, когато се нуждаете от помощта ми.

Не попита как ще разбере, че се нуждае от помощта му. Връзката помежду им винаги се бе осъществявала така. Тръгна да се разхожда, отдалечавайки се от къщата, и през следващите минути разказа на Дюпри всичко, което знаеше по случая, за подозренията си, че майка ѝ може би е още жива, за удушеното момиченце, което трябвало да бъде „поднесено“, за реакцията на Елена Очоя, за посланието на Берасатеги и любопитния начин, по който се бе самоубил… За странната зловонна диря от слюнка, като тази на праисторическо влечуго, обитаващо единствено далечните Комодски острови…

Той я изслуша мълчаливо и накрая попита:

— Изправена сте пред сложен пъзел, но вие не ми се обадихте заради това… Какво искахте да ме попитате?

— Прабабата на момиченцето ми каза, че демон, на име Ингума, е влязъл през някоя пролука, седнал е върху гърдите на малката и е изсмукал въздуха от дробовете ѝ; обясни ми, че този демон е идвал неведнъж и че всеки път е отнемал живота на цял куп деца. Отец Сарасола ми разказа, че същият демон е известен в много култури: в шумерската, в африканската, в културата на етноса хмонг, както и в древната и мрачна бастанска митология, наред с редица други.

Чу умореното изсумтяване на Дюпри в другия край на линията. После нищо, тишина.

— Алойзиъс, там ли сте?

— Сега не мога да говоря повече. Още не знам как, но в близките дни ще ви изпратя нещо… Трябва да затварям.

От слушалката се разнесе сигналът за прекъсната линия.