Дар за бурята

25

Амая смяташе, че това е най-красивото село в Южна Франция. Еноа — първото френско селище след границата при Данцаринеа, район Аквитания, във френската територия на баските Лабюр, е възникнало през ХІІІ век на граничната ос на Пътя на свети Яков и Бастан и също като Елисондо по всяка вероятност е било замислено като крайпътна спирка за среща и отмора на многобройните поклонници, тръгнали по свещения маршрут. Оставиха колата срещу стената за фронтон[18] и тръгнаха по широката улица, възхищавайки се на местната архитектура: къщите много приличаха на тези от „Чокото“ в Елисондо, с тази разлика, че обичайните за Бастан кафяви греди тук бяха боядисани в яркозелено, червено, синьо или жълто; загледаха се и в гербовете и каменните табели, върху които видяха издълбани пофренчени гротескно баски имена. Къщата на семейство Тремон се намираше в края на улицата, където тя завиваше плавно към една по-наклонена зона с не по-малко красиви постройки. Минаха покрай нея, надничайки с интерес към двора, който се виждаше през отворената порта и чиято калдъръмена настилка очертаваше идеален кръг на мястото, предназначено някога за каруци и карети.

Но ако нещо отличаваше Еноа, ако нещо характеризираше селището категорично и безусловно, това според Амая бе гробището около църквата. Хуан Перес де Бастан, владетел на Хаурегиасар и Еноа, кръстил църквата си „Успение Богородично“, но през вековете храмът претърпял толкова ремонти и видоизменения, че стилът му беше трудноопределим. Освен с църквата си, Еноа се отличаваше и с традиционния фронтон и широката улица с високи красиви домове, боядисани в ярки цветове, съхранили напълно духа на отминали епохи. Погребенията около църквата започнали приблизително през ХVІ век заради нарастването на постоянното население и на броя на мъртъвците сред минаващите оттук поклонници. Гробището било замислено във формата на галерии, в които всяка къща имала своя надгробна плоча до тази на съседа си, но толкова плътно долепени една до друга, че достъпът до някои от тях беше почти невъзможен, без да се стъпи върху други. Безбройните дискообразни стели бяха украсени с геометрични фигури, баски кръстове и най-вече слънца и различни символи, представящи занятието на покойниците; най-грижливо изработените разказваха цялото им житие-битие, от първия до последния им ден. Гробището на Еноа заобикаляше изцяло църквата „Успение Богородично“, кацнала върху малкото възвишение по средата на селото, така че гробниците и разпятията се виждаха от всяка точка на улицата, от магазините и кафенетата, поради което не се бе наложило да го ограждат с обичайния за подобни места зид, бележещ границата между живи и мъртви, и по тази причина тук двата свята се смесваха по един доста необичаен за чужденеца приветлив и ежедневен начин.

В църквата беше тъмно, студено и тихо. Видяха вътре само двама души, мъж и жена, седнали на първия ред. Трябваше да направят пълна обиколка на гробището, докато открият пантеона на семейство Тремон. Както Йоланда Беруета им бе споменала, той беше буквално зарит с цветя, повечето бели, както традицията повелява при невръстни покойници. Докато се приближаваха към старинната плоча от тъмен камък, Амая долови неудобството на Ириарте да стъпва по съседните гробове — според поверието това беше проява на неуважение.

— Не се притеснявайте. Тук явно е нещо обичайно, до някои гробници не може да се стигне по друг начин.

Младши инспектор Ечайде вдигна няколко букета, за да прочете надписите, и установи, че имената на децата липсват.

Върна цветята на мястото им, отдалечи се на няколко крачки и за ужас на Ириарте, се зачете в написаното върху съседна гробница.

— Шефке, оттук се вижда, че плочата е наклонена и леко отместена.

Ечайде отново дойде при тях и прокара пръсти по ръба между каменната рамка на гроба и плочата.

— Това е само зрителен ефект. Изглежда, някой се е опитал да отвори насила гроба, повдигайки с лост плочата, при което остарелият пясъчник се е отчупил като мокра бисквита там, където е бил натиснат.

Амая плъзна пръсти по мястото, което ѝ сочеше Йонан, и усети дълбоката вдлъбната следа от захапката на лоста върху камъка.

Някаква старица, която сигурно гонеше деветдесетте, бе спряла на пътеката и ги гледаше с любопитство. Йонан отиде при нея с усмивка и след като си побъбриха няколко минути, я целуна по двете бузи за сбогом и се върна при Амая и смълчания Ириарте, който изглеждаше напълно обсебен от околната печал.

— Мадам Мари ми каза, че свещеникът нямало да се появи преди дванайсет.

Амая погледна часовника си и видя, че остава още половин час.

— Можем да изпием по едно кафе, тук цари мъртвешки студ — подхвърли тя с усмивка най-вече заради неодобрителното изражение на Ириарте и тръгна между гробовете към стълбите, които водеха към главната улица.

На ъгъла имаше кафене, но Амая се спря пред витрината на един магазин за сувенири точно до гробищния парк.

— Йонан, ела за малко. Какво пише тук? — попита.

Ечайде прочете на френски, после преведе.

— „Съседите отсреща са много спокойни, но ние тук сме си по-добре. Засега не възнамеряваме да се местим.“

Амая се разсмя.

— Черен хумор, инспектор Ириарте, съжителството със смъртта създава интересни съседи — каза тя, опитвайки се да го предразположи към разговор.

Още от предишния ден, след епизода с претърсването в дома на Фина Идалго, той изглеждаше по-сериозен от обикновено.

— Представям си колко е ужасно за живеещите тук — промърмори Ириарте и посочи с глава балконите на първите и вторите етажи. — Всеки ден, като се събудят, най-напред виждат гробището, според мен това не е добър начин на живот за когото и да било.

— В Елисондо едно време гробището също се е намирало около старата църква, преди реката да го залее. После го преместили на пътя за Алдуидес.

— Само казвам, че ако ми се наложи да се установя тук, никога не бих си купил къща, от която ще трябва да гледам погребения и ексхумации.

Влязоха в магазина и Амая се помая известно време, докато избере разделители за книги със снимки от селото.

Собственикът ги поздрави с усмивка.

— Малко туризъм, а?

— Да, но дойдохме тук главно заради познанството си с едно местно семейство: Тремон, от къщата с червените капаци по-надолу…

Човекът живо закима с глава.

— Знам ги.

— Посетихме гроба на децата, ужасна трагедия сполетя тези хора!

Мъжът отново кимна, този път печално. Амая знаеше от опит, че всички обичат да говорят за чуждите нещастия.

— О, да, голяма трагедия. Жената направо полудя от мъка, толкова беше обсебена, че на няколко пъти опита да отвори гроба им. — Той понижи глас и зашепна поверително: — Аз я харесвам. Много приятна жена, но единия път лично аз трябваше да викам полицаите. Оттук гробът на децата се вижда идеално и я наблюдавах как се напъва да го отвори с един лост. Не ми се щеше да ѝ създавам неприятности, но си беше наумила нещо толкова ужасно…

— Правилно сте постъпили — успокои го Амая. — Вие сте добър съсед и семейството сигурно ви е благодарно.

Продавачът се усмихна доволно, със самочувствието на изпълнен и признат дълг. Излязоха от магазина точно когато мъж в черно расо с висока свещеническа якичка прекосяваше гробището с дълги крачки. Те се отказаха от кафето и го последваха към църквата, където най-сетне го настигнаха и успяха да го заговорят.

— Познавам семейството, преминаха през ужасно изпитание — каза свещеникът. — Съпругата загуби разсъдъка си. Идва всяка седмица и се опитва да ме убеди, че децата ѝ не са в гроба. Твърди, че някой е отнесъл телата им и че тя, като майка, чувствала, че ги няма вътре. Уважавам безкрайно майчинския инстинкт, смятам, че това е една от най-могъщите сили на природата. Любовта на нашата Майка Мария например е сред крайъгълните камъни на светата ни Църква и болката на родителката, когато загуби своята рожба, не може да се сравни с никоя друга на този свят, затова проявявам разбиране към скръбта на Йоланда. Но колкото и да я разбирам, не мога да я поощрявам. Децата ѝ починаха и са погребани в това гробище. Аз самият отслужих заупокойната служба и видях с очите си как спуснаха ковчезите в изкопа.

— Един съсед ни разказа, че веднъж Йоланда се опитала да отвори гроба. Вярно ли е това?

Свещеникът тъжно потвърди с глава.

— Боя се, че не само веднъж. Селото е малко и вече всички знаят, така че, когато някой я види да се навърта около гробището, звъни на мен или на полицията. Трябва да знаете, че тя не е опасна, нито агресивна, просто е обсебена…

— Само още един въпрос: защо имената на момченцата не са написани върху плочата?

— Защото надгробните плочи са много стари, пясъчникът е започнал да се рони от природните стихии, затова в повечето случаи поставят отгоре отделни плочки с името и датата. Така беше и в този случай, докато Йоланда не ги строши. Изхвърли ги на пътя с думите, че синовете ѝ не били вътре и че написаното върху плочите било лъжа.

Като се върнаха в управлението, печалното мълчание на Ириарте преля в молба.

— Госпожо инспектор, бихте ли дошли в кабинета ми?

Амая влезе и затвори вратата зад гърба си, а той тръгна бавно към стола си.

— Седнете, госпожо инспектор — покани я той. — От вчера нещо ми се върти в главата…

Нямаше смисъл да го упреква, още преди година, когато започваше случая „Тартало“, бе забелязала колко силно го разстрои появата на онези детски кости. Фактът, че откри трупа на малката Еспарса, напъхан в раница, не помогна на Ириарте да подобри представата си за света, а кафкианският характер, който бяха придобили смъртта на Елена Очоа, тази на Еспарса и на Берасатеги, още повече помрачаваше настроението му и го притесняваше. Но от инцидента с претърсването в дома на Фина Идалго той почти не обелваше дума.

— Саласар, когато преди година се срещнахме покрай случая „Басахаун“, веднага разбрах, че пред мен стои голям следовател. През това време успях да стигна до такива нива в разследванията, каквито не бях и сънувал, а присъствието ви тук, в нашето полицейско управление, е лукс, който всички високо оценяваме от професионална гледна точка. — Той облиза устните си, а изражението му издаваше колко му е трудно да изрече тези думи. — Вие не сте лесен човек, никой не казва, че трябва да сте такава, всеки е такъв, какъвто е, и съм убеден, че сложният ви характер е от съществено значение за дедуктивните ви способности. Освен това не смятам, че блестящите умения могат да се проявяват другояче. Работата ни е трудна и често възникват различни мнения, това се отнася до всички, както и за мен самия. През последната година неведнъж съм изпитвал сериозни съмнения относно целта на вашите действия, но знаете, че винаги съм ви подкрепял, а понякога съм премълчавал личното си становище.

Амая кимна и си спомни как Ириарте стоеше до нея под дъжда, докато тя заравяше в черната бастанска пръст костите на своите предшественици в семейната ичусурия[19].

— Обаче… — започна тя.

Той кимна, за да потвърди, че има едно „обаче“.

— Не може да подлагате на съмнение лоялността на целия екип, не може да изправяте на позорния стълб всички тези полицаи. Приемам, че е повече от подозрително това, че Фина Идалго унищожи архива, който искахме да прегледаме, малко са аргументите в полза на случайността. Разбирам разочарованието и подозренията, но не може да обвинявате без доказателства всички членове на екипа. Като началник на управлението аз предприех вътрешно разследване, за да се разбере дали информацията е изтекла от тук. Но има едно нещо, което сте длъжна да разберете: аз живея в Бастан цял живот, а в това управление съм вече много години и ако информацията не е поверителна, хората я споделят. Коментарът може да бъде направен без зъл умисъл, може някой да е споменал нещо пред свой близък или на обществено място… Отговарям за лоялността на тези полицаи; никой не се е обаждал на Фина Идалго и мисля, че беше грешка да ги карате да ви предоставят личните си телефони.

Амая го гледаше много сериозно, съзнавайки колко много му струва да ѝ каже всичко това; докато го слушаше, настроението ѝ рязко се смени и първоначалният гняв премина в безусловно разкаяние. Да докара Ириарте до такова безизходно положение, че да търси подходящите думи, за да ѝ каже, че е сгрешила, и да я поглежда за не повече от три секунди една след друга, да говори тихо и бавно, за да изчисти посланието от всякакъв вид враждебност…

— Прав сте — призна откровено. — Поддадох се на отчаянието след фиаското на обиска, а откровено казано, и на мен ми е трудно да повярвам, че някой от тези мъже е способен да осуети разследването заради лична неприязън. Всъщност няма значение дали е станало случайно, акушерката Идалго унищожи доказателства, защото някой я е предупредил, че ще се появим, и това навреди на разследването. Само дано успеете, както сам се изразявате, да изясните отговорностите. Това тук е полицейско управление, а не училищен двор и всички трябва да знаят какви задължения изисква униформата. — После добави малко по-меко: — Благодаря ви за лоялността и откровеността, имате ги и от моя страна. Признавам ръководната ви роля в това полицейско управление и ви моля за извинение. Без намерението да ви подценявам, превиших правата си, само дано всички разберат колко сериозно е случилото се.

— Ясно ни е на всички, уверявам ви.

Амая стана и тръгна към вратата.

— Госпожо инспектор, още нещо. Дойде поканата за участие в семинарите на ФБР и разрешението от Памплона. Документите са върху бюрото ви. Само се подпишете и ще им дадем ход.

Тя кимна и излезе от кабинета.

Инспектор Монтес се отпусна на стола, усмихнат.

— Оказа се лесно. В Търговския регистър има няколко фирми на името на Марсел Тремон, повечето свързани с вятърната енергия, двигатели за мелници и неща от този род, с голямо присъствие в Навара, Арагон и Ла Риоха. Срещу всяко вписване в регистъра фигурират като представители адвокатите Лехарета и Андия. Така че връзката е установена без никакво съмнение.

— Е, на мен не ми провървя чак толкова — обади се Йонан. — Дойдоха резултатите от тестовете на мострите хартия, които събрахме от огъня пред дома на акушерката Идалго. Не са успели да извадят нищо черно на бяло, хартията била прекалено силно повредена — поясни той и постави върху масата листа с доклада. — От друга страна, цял ден пращам имейли и говоря по телефона с френски съдебни лекари и с болницата, където са починали децата. Не е правена аутопсия. Педиатърката, която се грижела за тях от раждането им, е подписала смъртния акт и не е сметнала за нужно да ги подлага на аутопсия. Погребението било уредено от местна погребална агенция, която е поела преместването от болницата до Дома на покойника, а от там и до гробището. Марсел Тремон поискал да го оставят насаме със синовете му, за да се сбогува — нещо съвсем обичайно. Никой друг не е оставал насаме с ковчезите, освен това си спомнят, че по молба на бащата те били запечатани.

Амая изучаваше замислено лицата на полицаите, докато обработваше новата информация; беше го правила и преди. Бе решила да предприеме тези стъпки, защото беше почти сигурна, че ще получи точно тези отговори, и сега, когато подозренията ѝ се потвърждаваха, земята под краката ѝ започваше да се люлее. Въздъхна едва чуто със съзнанието, че сборът от това, което те бяха донесли, и това, което тя знаеше, щеше задължително да предизвика някакво движение, движение, което не беше наясно дали е готова да направи.

— Моята местна свидетелка разпознава колата като една от тези, които често паркирали пред дома на семейство Мартинес Байон, макар че според мен вече започва да си дава сметка докъде може да доведе всичко това. Днес ми заяви, че е почти убедена, но не би се заклела пред съда, не е записвала номерата на колите. Що се отнася до акушерката Идалго и Еспарса, не изрази никакви колебания, защото познава колите или пък те са носели отличителен знак, като в случая на Берасатеги, освен това ги е виждала неведнъж да влизат или излизат от имението. За Тремон не би се заклела, обаче е сигурна, че е виждала неведнъж Йоланда Беруета да снима къщата откъм хълма.

Ириарте кимна.

— Къщата се превръща в свързващо звено с Берасатеги. Никой не може да потвърди, че са идвали там едновременно, но е очевидно, че често са я посещавали, а като се имат предвид пристрастията на нашия приятел психиатъра към детските кокали, мисля, че всеки съдия би видял достатъчно основания, за да издаде разрешение за ексхумацията.

— Всеки съдия, да, но не и съдия Маркина — увери ги тя.

— Госпожо инспектор, Франция е извън юрисдикцията на съдия Маркина — каза Ириарте, гледайки я втренчено и давайки ѝ време да асимилира тежестта и значението на думите му. — Познавам една негова колежка, съдия Дьо Гувенен. Преди две години помагахме на френската жандармерия при един случай на наркотрафик, когато при уреждането на сметки трупът на един от замесените се появи на територията на Навара. Госпожа Дьо Гувенен е разумна жена, ежедневно работи със зловещи неща, но има голямо сърце. Ще подпише разрешението за отварянето на гроб и ръката ѝ няма да трепне, особено ако с това ще облекчи болката на една майка, и смятам, че след като в обосновката на молбата си подчертаете, че Йоланда Беруета почти се е побъркала от мъка, което е могло да се избегне, ако ѝ е била осигурена възможността да се увери с очите си, че телата на децата ѝ са в гроба, разрешението ви е почти в кърпа вързано.

— Много е рисковано, не мога да постъпя по този начин. Какво ще стане, ако се окаже, че децата ги няма? Какво ще стане, ако се потвърдят подозренията ми, че Марсел Тремон е отнесъл синовете си на същото място, където Еспарса се е готвел да отнесе тялото на дъщеря си, нищо чудно и собствената ми майка да е занесла сестра ми там? Ако децата не са в гроба, как ще се оправдая пред съдийката, че не съм я уведомила за предишните обстоятелства в разследването?

Ириарте се съгласи.

— Тогава опитайте чрез френската полиция. Разкажете им с какво разполагате и ги помолете те да поискат разрешението, само не споменавайте нищо за майка си и сестра си. Личната обвързаност няма да се хареса на съдийката и може да предизвика отказа ѝ. За останалото не виждам проблем. Стигнали сме до смъртта на Еспарса, въпреки установената връзка с Берасатеги, а случаят „Тартало“ събуди интереса и на съседите ни зад границата, всъщност получих няколко имейла и обаждания от колеги оттатък Пиренеите, така че по всяка вероятност съдийката е запозната с нещата. Шумът около психопат като Берасатеги привлича прекалено много вниманието и никой съдия не би пропуснал възможността да си пъхне носа в подобна история. Представете го като леко подозрение. Убеден съм, че вероятността едно престъпление, в което има, макар и минимална, вероятност да е замесен Тартало, да прекоси френската граница, е достатъчно сочен бонбон, за да не поблазни амбициозен съдия като Дьо Гувенен. — Той погледна часовника си. — Инспекторът от жандармерията работи до късно и имам телефона му.

Амая се съгласи и драсна подписа си под разрешението за участие в семинара в Куонтико.