Дар за бурята

38

Не чуваше нищо. Светът бе потънал в нереална и оглушителна тишина. Отвори очи и видя как се сипят огромните, сухи и тежки снежни парцали, които я погребваха, заглушавайки всеки друг звук, освен този на сърцето ѝ, което туптеше бавно, докато снегът я покриваше, запълвайки очите, носа и устата ѝ. Тогава усети прашния минерален вкус на брашното, вкуса на суров хляб и осъзна, че това не е сняг, а бял прах, с който безмилостният убиец я засипваше, за да я погребе жива в нощвите. „Не искам да умра“, помисли.

— Не искам да умра — извика и този вик в просъница я върна към действителността.

Опита се да отвори очи и ги усети лепкави от сълзите, които не бяха секнали, докато не заспа. Нужни ѝ бяха няколко секунди, за да познае стаята, в която се събуждаше. Обърна се инстинктивно, търсейки светлината, процеждаща се през процепите на щората, която някой бе оставил полуотворена и ѝ позволяваше да различи очертанията на огромен прозорец, покрит с голяма бяла завеса. При опита да стане нещо в главата така я прободе, че тя окончателно дойде на себе си. Изчака няколко секунди, докато острите бодежи в мозъка ѝ престанат. Отметна завивката и опря на килима босите си крака; едва тогава забеляза, че е напълно облечена, като се изключеха ботушите и чорапите, поставени до леглото. Потърси оръжието си и с облекчение установи, че е на нощното шкафче. Отиде до прозореца, олюлявайки се, вдигна щората и сивкавата тази сутрин светлина нахлу в стаята. Огромното легло, от което току-що бе станала, се налагаше в пространството; освен него имаше по едно нощно шкафче от двете страни и тежък антикварен шкаф от полирано тъмно дърво в долния край на леглото, който лъщеше на оскъдната светлина и служеше за стойка на огромна картина. Върна се в постелята, докато прокарваше ръка през заплетената си коса и си припомняше събитията от предишната нощ.

Беше плакала, беше плакала както никога преди през целия си живот; гърдите и гърбът още я боляха, сякаш между гръдната кост и гръбначния стълб се бе отворила кухина, жива рана, цепнатина в плеврата, през която бяха изтекли и въздухът, и животът. Но ѝ беше все едно, почти се гордееше с тази физическа болка, която раздираше гърдите ѝ. Спомни си, че той я бе успокоявал, беше я държал в прегръдките си, докато плачеше и проклинаше света, който за пореден път я бе посочил с пръст и я бе поставил в центъра на вниманието, карайки я отново да се чувства малка и уплашена. Но той беше тук. Не помнеше дали е казал и една дума, просто я прегърна и я остави да се наплаче, без да лъже, без да се опитва да спре сълзите ѝ с обещания, че всичко ще бъде наред, че скоро ще ѝ мине и няма да я боли толкова. Споменът за прегръдката му беше още жив и ѝ носеше неподправеното усещане за гладката и опъната кожа на слабото му и силно тяло, у което бе намерила опора, докато рухваше. Припомни си мириса, парфюма, който лъхаше от грубата вълнена тъкан на палтото, от кожата и косата му, и несъзнателно протегна ръка към белите възглавници; привлече ги към себе си, зарови лице в тях и задиша, търсейки, копнеейки за неговата миризма, за неговата топлина, пресъздавайки усещането за ръцете му по тялото си, за пръстите, които галеха косата ѝ, докато напразно се опитваше да скрие сълзите си, заровила лице във врата му.

Погледна часовника си и установи, че е едва седем. Върна възглавниците на мястото им, проклинайки грима, който си бе сложила предния ден — малко, но достатъчно, за да остави тъмни петна по снежнобелите калъфки. Взе си един бърз душ с неприятното чувство, че ще трябва да облече същите дрехи, с които бе спала, и с още мокра коса излезе от стаята.

Кухнята беше отворена към хола; на прозорците нямаше пердета и от всяка точка на помещението се виждаше просторната градина с тъмнозелена трева, посмачкана от падналия предния ден сняг, който ситният дъжд в момента бе стопил напълно. Маркина пиеше кафе, прелиствайки пресата, седнал на висока табуретка до кухненския барплот. Беше по дънки, още бос и с незакопчана докрай бяла риза, а косата му изглеждаше влажна. Като я видя, се усмихна, сгъна вестника и го остави върху масата.

— Добро утро, как си?

— Добре — отвърна Амая не много убедено.

— Главата?

— Е, нищо особено, аспиринът ще я оправи.

— А останалото? — попита той, вече по-сериозен.

— Останалото не вярвам някога да се оправи… Но си е добре така. Исках да ти благодаря за компанията вчера. — Той посрещна думите ѝ, клатейки отрицателно глава. — И… за това, че ми отстъпи леглото си — добави Амая, кимвайки към дивана, където се виждаха две възглавници и едно одеяло.

Маркина се усмихна, гледайки я по онзи начин, който винаги я караше да мисли, че знае някаква тайна, нещо, което на нея ѝ убягваше.

— Кое е толкова забавно? — запита.

— Радвам се, че си тук — отвърна той.

Тя се огледа, сякаш за да се увери в това. Да, беше тук, беше спала в леглото му, закусваше с него. Той беше полуоблечен, а тя — с мокра коса. И все пак нещо в уравнението липсваше. Амая се усмихна на кафето си, хванала чашата с две ръце.

— Какво ще правиш днес? Ще ходиш ли в съда?

— Може би към обед. Имам работа вкъщи, „изостанало четиво“— махна той към внушителната купчина документи върху масата. — А ти?

Тя се замисли за миг.

— Не знам, истината е, че нямам случай, по който да продължа да работя. Вероятно ще се заема с оправянето на бумагите и ще мина да видя дали има някакъв напредък по разследването за Йонан.

— После би могла да се върнеш… — каза Маркина, загледан в очите ѝ.

Не се усмихваше, но в думите му имаше някаква нотка, близка до молбата.

Амая се загледа в него. Закопчаната наполовина риза ѝ позволяваше да види изпъкналата ключица на загорялата му кожа, началото на шията, продължаваща към лицето, което винаги ѝ изглеждаше толкова младо, а в очите му — онази забавна решителност, която намираше за толкова привлекателна. Желаеше го. Това не беше работа за един ден. Той, с неговата игра на съблазняване, бе успял да се вмъкне в главата ѝ така напористо, че вече бе превзел всичко.

— …Или да остана — промълви тя.

Той въздъхна, преди да отговори.

— Не.

Отговорът му я изненада. Бе казал „не“, току-що я бе помолил да се върне, а сега казваше „не“. Объркването се изписа на лицето ѝ.

Той се усмихна хем твърдо, хем нежно.

— Това е заради начина, по който се озова тук… — обясни. — Вчера ти беше много тъжна, имаше нужда да говориш, от компания, от събеседник, който да слуша, да пиеш и да вдигаш тост за твоя приятел, да се напиеш… Днес си тук, у дома, нямаш представа колко пъти съм го пожелавал. Но не по този начин… При същите обстоятелства бих довел вкъщи всеки приятел, но не желая ти да дойдеш тук така. Знаеш какво изпитвам към теб, знаеш, че това няма да се промени, но няма да позволя помежду ни да се случи нещо случайно. Затова сега трябва да си тръгнеш, пък дано се върнеш, защото, ако го направиш, ако почукаш на вратата ми, когато ти отворя, ще знам, че идваш заради мен, че няма нищо случайно или временно в присъствието ти тук.

Амая не знаеше какво да отговори, беше напълно объркана. Остави чашата върху масата, стана и взе палтото и чантата си, окачена на облегалката на един стол. Обърна се пак да го погледне. Той я наблюдаваше все така сериозно, а в очите му все още присъстваше решителността, присъща за хората, които знаят неизвестни за теб неща. Тя затвори вратата зад себе си и измина павираната пътека от входа до улицата, усещайки как студът залепва като каска върху все още мократа ѝ коса. Спря едно такси, докато закопчаваше палтото си и вадеше от джобовете ръкавиците и шапката, които нахлузи по пътя към нейната кола. После подкара из града. Вече започваха задръстванията покрай училищата и магазините и тя свърна, проклинайки към околовръстното шосе, в посока Сан Себастиян.

Колкото повече се отдалечаваше от града, толкова по-изгубена се чувстваше. Спомни си едно друго време, когато шофирането я успокояваше; имаше навика да излиза призори и да подкарва колата без определена цел, нерядко тези скитания ѝ донасяха така желаното спокойствие и уединение, за да размишлява. Това беше много отдавна. Задръстеният град, улиците, непроходими от колите на родителите, които водеха децата си на училище и паркираха в двойна редица пред самия вход. Премръзналите пешеходци, скупчени под навесите на автобусните спирки, гледаха гневно и с укор към шофьорите, минаващи прекалено близо до локвите, образувани навсякъде от топящия се сняг и дъжда. На автомагистралата положението не се подобри особено. Околовръстното шосе на Памплона беше претоварено от автомобили с побелели от мръсната сол шасита, която отскачаше от земята и барабанеше по ламарините. Не беше в състояние да мисли. Когато се нуждаеше от това, тя отстъпваше волана на Йонан, доверяваше му се и вперваше очи в някаква далечна точка на пейзажа. Зави към зоната за почивка край отбивката за Суасти и паркира близо до входа на причудливата постройка; забърза под дъжда и се размина с излизащи клиенти. Зад вратите я посрещна уютната топлина на заведението. Поръча си кафе с мляко и избра маса до витрината, откъдето се зае да наблюдава как мъглата се свлича по планинските склонове, докато чашата изстине достатъчно, за да може да я хване с две ръце, без да се опари. Дъждът заблъска по прозорците, които в централната точка на заведението се издигаха толкова нависоко, че ѝ напомняха алпийски заслон. Амая вдигна поглед към металната конструкция на покрива и зърна там едно врабче, което подскачаше отвътре от греда на греда.

— Тук живее — обясни сервитьорката, забелязала, че птичето е привлякло вниманието ѝ. — Как ли не сме се опитвали да го изгоним, но явно тук му харесва, пък и при този висок таван е малко сложно да го достигнем. Има гнездо горе; казват, че е тук от две години, повече от мен. Когато няма много хора, слиза и кълве трохите по пода.

Амая се усмихна любезно на момичето, но не отговори, за да не започне разговора, който то очевидно искаше да завърже. Съсредоточи се отново върху врабчето. Умна птичка или пленник. Шибащият по стъклата дъжд отново прикова вниманието ѝ с хипнотичния начин, по който капките се превръщаха в лъскави ручейчета, плъзгащи се надолу бавно, като олио. Искаше ѝ се да мисли, да разсъждава за случая, за Йонан, за Джеймс, но мисълта ѝ се връщаше само към Маркина, към босите му нозе, към прозиращата под ризата кожа, към устните, усмивката и вечното му настояване да му донесе нещо повече. Амая въздъхна и реши да позвъни на Джеймс. Извади телефона си и изчисли часовата разлика; в Съединените щати щеше да е малко сред три сутринта, остави отчаяно апарата върху масата и затвори очи. Знаеше какво иска да направи, знаеше какво трябва да направи, знаеше го добре, идеално. Той определяше правилата и това не беше шега, а нещо много по-значимо. Той не би се задоволил с по-малко, а тя се разкъсваше от колебания. Остави на масата недокоснатото кафе и няколко монети и отново излезе под дъжда.

Цялото ѝ тяло се тресеше. Усещаше как нарастващото напрежение стяга мускулатурата на гърба ѝ и се стрелка по нервите като електричество, което се събира във връхчетата на пръстите ѝ, предизвиквайки странното чувство, че те всеки миг ще се разчупят под ноктите ѝ, за да изпуснат навън напиращата енергия. Стомахът — свит, устата — суха, а тясното пространство в колата ѝ се стори недостатъчно за дробовете. Паркира пред къщата, блокирайки изхода, и извървя обратно каменната пътека, усещайки как ѝ призлява от всяка крачка, докато пагубните удари на сърцето ѝ отекваха във вътрешното ѝ ухо. Позвъни на вратата с някаква смесица от решителност и разкаяние и зачака със затаен дъх, опитвайки се да потисне тревожността, която заплашваше да я обсеби напълно. Като ѝ отвори, той беше още бос, а косата му бе изсъхнала разрошена и падаше върху челото. Не каза нищо, остана така, прав, усмихвайки се по онзи тайнствен начин, загледан в очите ѝ. Тя също не продума, но протегна премръзналата си ръка и докосна с вкочанени пръсти устата му, усещайки я мека и топла, сякаш ъгълчето на устните му се бе превърнало в нейна цел, в нейна съдба, в единственото място, където бе възможно да отиде. Той задържа дланта ѝ в шепите си, като че ли се боеше да не изгуби тази връзка, и я дръпна навътре, после бутна вратата, която се хлопна зад гърба ѝ. Застанала пред него, с пръсти върху устните му, Амая изчака две секунди, опитвайки се да извика в съзнанието си поне две смислени думи, но разбра, че вече не е в състояние да каже каквото и да било, че трябва да даде път на друг глас, на езика, който като безродник никога не бе съумявала да сподели с никого. Отдели пръсти от устата му и се огледа в очите му, които ѝ отвърнаха със същия поглед, със същия страх, със същия световъртеж. Тя пристъпи смело напред, за да се залепи за кожата му, за да се слее с гърдите му, а той я прегърна, разтреперан, със затворени очи.

Вдигна глава, погледна го и разбра, че би могла да го обича…

Освободи се от влажното палто, хвана го за ръката и го поведе към спалнята. Светлината, която се процеждаше през тясната пролука, едва очертаваше границите на тежките мебели. Амая вдигна щората и в стаята нахлу млечното сияние на облачното небе. Застанал до леглото, той я гледаше с онова изражение, което я подлудяваше, но не се усмихваше. Тя също. Лицето ѝ отразяваше безпокойството, предизвикано от убеждението, че стои пред равен. Пристъпи още по-близо до него и го погледна, обладана от безкрайната тъга, която се надигаше в гърдите ѝ и ги затискаше с нова тревога. Ръцете ѝ, станали непохватни от нерви и от свенливото усещане, че се разпознава в него, го докоснаха с ясното съзнание, че ако е там, то е, защото за пръв път в живота си е в състояние наистина да се разсъблече, да се отърве от дрехите и от срама на житейския си товар, и докато го правеше, тя се виждаше отразена в него като в огледало. Разбра, че никога преди не бе пожелавала никого, че никога не бе изпитвала стремежа към нечия плът, слюнка, пот, семе, че никога не бе изпитвала агонията на тялото, на кожата, на езика и пола. Разбра, че никога преди не бе жадувала за костите, косата, зъбите на някой мъж. Заоблените му рамене, коравите бедра, които я обхващаха, съвършената извивка на гърба му, меката и леко дълга коса, за която го хвана, за да го насочи към гърдите си, към таза. Друг мъж преди него не бе имало. В този ден тя се раждаше за желанието и научаваше нов език, жив, богат и новаторски, за който внезапно откриваше, че умее да говори, чувствайки как устата ѝ се стреми да го овладее за миг, та после да онемее и да му отстъпи думата, усещаше как силните му ръце притискат плътта ѝ, как обхваща бедрата ѝ и стремително прониква в нея, как решително я тласка към ръба между напътствието и заповедта, как мощните му мишци я поемат, когато тя мина отгоре му, за да го има отново в себе си. Почувства огъня, който се изля вътре в нея в забавен и желан до полуда екстаз, писък на милиони оголени нервни окончания. И последвалата тишина, в която телата се отпускат в премала, съзнанието тлее изтощено, гладът е приспан, утолен временно, може би за съвсем кратко.

Белезникавото сияние, което тази сутрин струеше от редките пролуки между облаците над града, бе угаснало напълно, когато Амая отново седна в колата си, и макар че едва ли беше много след пет следобед, калаеносивото небе хищно поглъщаше светлината и подканваше сензорите на уличното осветление да се задействат.

Тя запали двигателя, но остана така няколко секунди, за да осмисли настъпилите край нея промени. Подобно на междузвездна пътешественичка, попаднала ненадейно на нова, макар и идентична с нейната планета, атмосферата ѝ се струваше различна, по-свежа и по-гъста, което я караше да се движи с повишено внимание, за да не загуби равновесие, и ѝ носеше ново усещане за нещата, придавайки на околния свят отсянката на химера.

Извади джиесема си и прегледа пропуснатите обаждания. Най-напред позвъни на Джеймс, който ѝ обясни шепнешком от чакалнята на някаква много далечна болница, че току-що са говорили с хирурга, оперирал баща му, и че изглежда, всичко е минало добре. Двамата с Ибай много тъгували за нея. После набра Ириарте. Още нямало новини за балистичните анализи.

Улиците в стария град бяха много оживени. Реши да остави колата на паркинга на площада пред двореца и да измине пеша разстоянието до къщата им на улица „Меркадерес“. Още отдалеч видя на входа на жилището си снопа рекламни брошури, който се подаваше през цепката на пощенската кутия. Но като отдели листовките на супермаркети и бензиностанции, установи, че в купчината има дебел пакет, увит в амбалажна хартия и омотан няколко пъти с тънък виненочервен канап. Знаеше кой го е изпратил много преди да го докосне; въпреки това се изненада, че го е изпратил на този адрес. Името ѝ бе изписано върху плика с ъгловатия почерк на агент Дюпри. Тя притисна тежката пратка към гърдите си и влезе вкъщи.

Най-сетне смъкна от себе си дрехите, които имаше чувството, че е носила цяла седмица, взе си продължителен горещ душ и на излизане от банята поспря пред парадната си униформа, все още опъната върху леглото, която представляваше най-ярък знак за смъртта на Йонан. Погледа я няколко секунди мълчаливо с мисълта, че трябва да я сложи на закачалка и да я прибере в гардероба, борейки се с вътрешния глас, който ѝ нашепваше, че по някакъв начин униформата върху леглото е вид почит, неосезаем, но мощен белег за честта, която олицетворяваше, за неотменимия дълг, който въплъщаваше, и за съмнението, стягащо гърдите ѝ и което все още не бе готова да прибере в гардероба. Взе пакета от Дюпри и тръгна към кухнята, за да среже канапа, с който беше овързан, мислейки си, че дори опаковката е твърде типична за Ню Орлиънс. Отстрани хартията и парчето памучен, леко влажен на пипане плат, в който бе увита някаква книга с тъмна подвързия от мека кожа. Заглавие нямаше нито върху челната, нито върху задната корица, а като я повдигна, усети, че е изключително тежка. На първата страница, поставена между два предпазни слоя коприна, се виждаше сложна рисунка, в която плетеницата от букви едва позволяваше да се прочете заглавието: Fondation et religion Vaudou[28].

Очарована, Амая докосна меките като коприна страници, които обаче с позлатения си филигран по краищата изглеждаха прекалено ефирни, за да придадат такава тежест на томчето.

Първите глави обясняваха откъде произхожда религията, която милиони хора по света практикуваха, а в няколко страни беше официална. Тогава Амая долови някаква аномалия в плътно прилепналите една за друга страници и започна внимателно да ги отделя, докато стигна до тази, която Дюпри бе отбелязал, поставяйки в сгъвката малко черно перо. Тя боязливо прокара пръсти по листа и забеляза, че нейният приятел е запълнил полетата на книгата със ситно изписани с туш думи и е подчертал някои пасажи: „Предизвикване на смърт по желание. Бокор или раираният магьосник лукуми, свещеникът или хунган, предпочел да използва силата за злодеяния“. Две-три страници по-нататък Дюпри бе оградил с няколко кръга думите:

Мъртвец върху теб.

Демон върху теб.

Отдолу бе написал:

Мъртвецът, който се качва върху ти, или демонът, който те яхва, в Латинска Америка — буквално „възсяда те мъртвец“.

По-нататък се описваше с подробности атаката на изпратения от бокор парализиращ демон, който обездвижва жертвата си по време на сън, но я оставя в съзнание, за да вижда какво ѝ се случва и да следи с ужас изтезанията на злия дух, който е седнал върху гърдите ѝ, пречи ѝ да диша и да мърда и прекъсва мъчението в последния миг или го продължава до смърт. Някои жертви твърдяха, че са видели някакво отвратително същество върху себе си, веднъж е дебела жена с вид на вещица, друг път — противен дракон.

„Слюнката на комодоския варан съдържа достатъчно бактерии, за да предизвика септицемия“, изплуваха в съзнанието ѝ думите на Сан Мартин.

Прелисти страниците, търсейки бележките на своя приятел, и откри второ перо, което при разлистването излетя, зарея се бавно и злокобно, докато кацна на пода. Амая се наведе да го вдигне и прочете текста, отбелязан като „Жертвоприношение“.

Думите, на които кавичките придаваха особена важност, изключително странно звучене и съдбовно значение, прозвучаха в паметта ѝ, произнесени от Елена Очоа: „жертвоприношение“, и от Марк на онази заснежена тераса над града една нощ, само преди ден, макар да ѝ се струваше, че оттогава са изминали няколко години: „дар“, дума, за която се предполагаше, че тя ще знае как да използва.

Бокор поднасяше на Злото най-извратеното престъпление, най-желаната плячка, която поради чистата си и неопетнена природа не биваше да бъде докосвана; тя трябваше да бъде принесена в жертва от единствените хора, които имаха права над нея — собствените ѝ родители. Хората, отговорни за появата му на този свят, даряваха своето отроче, новородената си рожба на Злото по време на церемония, при която демонът щеше да изсмуче живота от нея и да ги възмезди, като изпълни всяко тяхно желание.

На една от илюстрациите се виждаше бебе, положено върху олтар. До него — две фигури в екстаз, вероятно родителите, и свещеник, вдигнал ръце в опит да избута зловещото хилаво влечуго, яхнало детето и залепило паст върху носа и устенцата му. Отдолу Дюпри бе написал няколко къси изречения:

„Групи от един и същи пол.“

„В точно определен период на развитие.“

„Върху тясно пространство.“

Дюпри се бе подписал под тези условия с кратко послание.

„Рестартирайте, инспекторе.“

Амая прелисти всички страници до последната, като спираше на отвратителните илюстрации, за да се увери, че Дюпри не е оставил още бележки. После затвори книгата, стана и тръгна да броди из къщата, влизайки от стая в стая. Все още боса и по хавлия, тя чуваше скърцането на дървените подложки, които прекосяваха пода от край до край и предизвикваха подобни звуци в празните стаи. Минавайки покрай хола, забеляза компютъра, леко остаряла машина, която рядко използваше. Върна се в кухнята и взе от полицата бележниците, на които си правеше списъка за пазаруване, ролка тиксо, блокче жълти лепящи се листчета и два флумастера. Влезе отново в хола и включи компютъра. Потърси картата на Навара и след като я отпечата, я залепи с тиксото върху гладката странична стена на една етажерка; после отбеляза с флумастер местата, където живееха семействата на децата. Тогава установи, че ѝ трябва по-голяма карта, защото селцето Еноа се намираше на френската граница. Отвори друга страница, където имаше карта на района, отпечата и нея и я залепи до първата, за да отбележи децата от Еноа. Полученият чертеж се оказа разпокъсан, без видима връзка между отделните точки, общото беше само това, че повечето селища се намираха в долината на Бастан. Амая огледа скицата, убедена, че е напълно лишена от смисъл, и си спомни думите на Дюпри: „Рестартирайте, инспекторе, забравете това, което смятате, че знаете, и започнете от нула, от самото начало“.

Телефонът иззвъня в празната къща и я върна към действителността. Докато вдигаше, си даде сметка, че оскъдната този ден светлина се бе предала и отстъпила място на нощта още преди да се е свечерило, както и че още е с хавлията, която бе облякла след душа.

— Какво прави цял следобед?

Тя погледна картите, които закриваха вече голяма част от етажерката, и разтворената върху масата книга на Дюпри и изведнъж се почувства виновна. Стана и изключи екрана на компютъра.

— Нищо, губих си времето — отвърна, докато гасеше лампите и излизаше от хола.

— Гладна ли си? — попита Маркина от другия край на линията.

Тя се замисли.

— Много.

— Ще вечеряш ли с мен?

Амая се усмихна.

— Разбира се? Къде?

— Вкъщи — отговори той.

— Ти ще сготвиш за мен?

По отговора му разбра, че се усмихва.

— Да сготвя? За теб бих направил всичко.