Дар за бурята

29

Не можа да заспи, не се и опита дори. Когато се прибра вкъщи, беше така покрусена и разстроена, че дори не си помисли да ляга. През оставащите до сутринта часове се постара да изложи писмено оправданието си пред съдията, като се мъчеше да потисне желанието да позвъни на Дюпри, разсъждавайки, че ако помежду им съществуваше — както си бе мислила толкова пъти — някакъв вид мистична връзка, нещо подобно на телепатия, чрез която нейният приятел се досещаше кога тя има нужда от помощта му, това със сигурност беше най-подходящ момент… Само че обаждане не последва и утрото дойде, заредено с тревоги.

Тъмните кръгове под очите и посивялата ѝ кожа издаваха умората. Увереността, която винаги бе издигала като знаме, се бе стопила напълно, преди да влезе в кабинета на Маркина.

Инма Еранс я посрещна с усмивка.

— Добро утро, госпожо инспектор, радвам се отново да ви видя тук — каза тя с лъстивия си глас. — Съдията ви очаква.

В кабинета на Маркина имаше още двама мъже и една жена, които разговаряха със съдията на испански, но с подчертано френско произношение. Маркина ги представи един на друг.

— Инспектор Саласар, Марсел Тремон, бивш съпруг на Йоланда Беруета, с когото мисля, че вече се познавате, и неговите родители, Лиза и Жан Тремон.

Мислено му благодари, че я представя като инспекторката, водеща случая.

— Мосю Тремон и неговите родители са дошли тук доброволно, за да ви опишат някои аспекти от поведението на Йоланда Беруета, които смятат, че е редно да знаете — обясни съдията, когато всички седнаха. — Заповядайте, мосю Тремон.

— Тя винаги е била нестабилна. Като по-млада това не си личеше толкова, защото беше едно глезено и капризно момиче, свикнало да задоволяват всичките му прищевки. Купоните, алкохолът и наркотиците не бяха спомогнали за подобряване на поведението ѝ, което нейните родители неизменно оправдаваха с буен нрав. Когато се оженихме, Йоланда не искаше и да чуе за деца, но за мен беше много важно да създадем семейство и накрая успях да я убедя. Едва износи близнаците, не спря да пие и да пуши, вземаше дори транквиланти, освен това беше обсебена от мисълта, че ще напълнее, и през цялата бременност пиеше хапчета за отслабване… В крайна сметка децата се родиха преждевременно, недоносени, с недоразвити бели дробове и тогава като че ли стана чудо. Тя изцяло се промени, изглеждаше истински разкаяна, по цял ден плачеше и се вайкаше колко е била глупава. Посвети им се изцяло и когато навършиха два месеца, най-сетне можахме да си ги приберем вкъщи. От този ден до смъртта им се наложи на два пъти да ги караме в болницата заради респираторни проблеми, докато онази нощ… — Той преглътна с мъка, преди да продължи под внимателния и загрижен поглед на родителите си, които изглеждаха доста измъчени. — Понеже бдеше над тях неотстъпно и почти не спеше, тя забеляза, че с тях става нещо странно, и веднага ги откарахме, не изчакахме дори линейката, закарахме ги с нашата кола, но те така и не дойдоха в съзнание… починаха с шестнайсет минути разлика, точно както при раждането. Оттогава всичко тръгна надолу, тя рухна, обезумя, не чуваше никакви доводи, не спеше, не се хранеше, неведнъж излизаше от къщи през нощта и я намирах легнала върху гроба на децата.

В този момент се намеси майката.

— Не можете да си представите какво преживя синът ми, за съвсем кратко време загуби и децата, и съпругата си. По наше настояване я вкара в клиника след втория ѝ опит за самоубийство.

Амая бе изслушала разказа унило, вперила поглед в бившия съпруг. Не смееше да се обърне към Маркина, но усещаше очите му забодени в лицето си, докато неволно размишляваше върху приликите с неговата собствена история.

— Госпожо инспектор — обърна се той към нея, — Лиза Тремон освен това е завеждаща педиатрията в болницата, където са починали децата, и ако искате да попитате нещо, сега е моментът.

Това я свари неподготвена. Маркина ѝ предоставяше възможността да разпита лекарката, която се бе грижила за децата и следователно бе подписала смъртния акт, и беше отговорна за аутопсията, която е следвало да се извърши; сега научаваше, че същата жена е и баба на децата по бащина линия. Ако Маркина си въобразяваше, че ще я разколебае, много се лъжеше.

— Защо не направихте аутопсия? Мисля, че това е обичайна процедура в случаите на внезапна детска смърт.

— Аз завеждам педиатрията и поех бебетата още от раждането им, те починаха в болницата, аз бях до тях и не ставаше дума за внезапна детска смърт. Починаха от белодробната недостатъчност, от която страдаха още от раждането си, но не заради това не направихме аутопсия, не я направихме, за да опазим и малкото здрав разум, който бе останал у Йоланда. Още щом издъхнаха, тя започна да ни се моли да не увеличаваме мъките ѝ, като ги подложим на аутопсия. Каза дословно следното: „Не разрязвайте момченцата ми“. Познавам правилата, но разберете ме, аз бях и баба на децата. Поемам отговорността за действията си и смятам, че решението ми беше правилно.

— Йоланда заяви, че момчетата са починали от внезапна детска смърт.

Бащата на Марсел Тремон гневно се намеси.

— Йоланда греши, смесва всичко заради лекарствата, които взема. Та тя не знае със сигурност какво се е случило днес или вчера. Това се опитваме да ви обясним.

Жена му постави успокоително ръка върху рамото му.

Амая изпухтя, с което си спечели укоризнения поглед на съдията, и побърза да зададе друг въпрос, преди да се е разкаял.

— Какво ви свързва с адвокатите Лехарета и Андия от Памплона? — обърна се тя отново към Марсел Тремон.

— Двамата са специалисти по търговско право и ползвам съветите им при някои от моите сделки, освен това сме добри приятели.

Последната част от отговора я изненада: той не само признаваше, че ги познава и работи с тях, но и че са лични приятели. Обмисли внимателно следващия си въпрос.

— Мога ли да смятам, че те са ви запознали със семейство Мартинес Байон?

— Да — отвърна предпазливо той.

Беше се надявала да отрече, за да му покаже снимката на собствената му кола, паркирана пред къщата.

— В такъв случай няма нищо странно в това, че им ходите често на гости в Бастан — продължи тя и той кимна утвърдително, с което срина половината ѝ хипотези. — Доколкото ми е известно, в техния дом са се провеждали сбирки, на които е присъствал доктор Берасатеги, известен психиатър, вече покойник, обвинен в няколко престъпления. Знаем от свидетел, че сте се засичали с него неведнъж в дома на Мартинес Байон, а както се досещате, за следствието е много интересно да научи какво е било естеството на тези сбирки.

— Държа да подчертая, че бяхме наистина смаяни от тежките обвинения срещу доктор Берасатеги, но както сама споменахте, той беше също така известен психиатър и по своя инициатива ръководеше групи за взаимопомощ от различен характер. Точно това правеше на нашите сбирки, ръководеше групата ни за взаимопомощ при превъзмогване на траура.

Амая неспокойно се размърда на стола си, това не го беше очаквала.

— Не знам дали знаете, но и моите адвокати загубиха съвсем невръстна дъщеричка, същото се отнася и за собствениците на чифлика, както и за всички участници в сбирките. Честно казано, никога не бях мислил да се присъединявам към подобна група, но след постъпването на Йоланда в психиатрията осъзнах, че съм бил отдаден телом и духом на грижите за нея и че цялото ми внимание е било насочено към нея и нейната скръб, при което моята бе останала потисната. Тази група ми помогна да превъзмогна различните фази на траура и да погледна към бъдещето си с подновени надежди. Не знам какво щеше да стане с мен без тяхната помощ. Възможно е доктор Берасатеги да е водил двоен живот, но ви уверявам, че поне с нашата група се държеше безупречно и ни оказа неоценима помощ.

Маркина се изправи и им подаде ръка, с което даде знак, че срещата е приключила. Изпрати ги до вратата и я затвори, като се облегна на нея, после се обърна да я погледне.

— Господин съдия… — започна Амая, без да е съвсем наясно какво да каже, освен да повтори мотивите си и да се опита да го убеди, че е имала основание за всичко.

Беше сгрешила, нямаше смисъл да увърта.

— Замълчете, госпожо инспектор, замълчете и ме чуйте поне веднъж. — Маркина направи пауза, която като че ли продължи безкрайно, и Амая забеляза, че дори насаме се обръща към нея на „вие“. Невидими на пръв поглед бариери. — Откакто съм на този пост, проявявам уважение към вашия труд, към нетрадиционните ви методи, поведение и начин на действие по същата причина, поради която ги търпят комисарят, директорът на затвора, съдебният лекар и колегите ви — заради резултатите. Вие разрешавате успешно странни, необичайни случаи. И го правите по свой начин, начин, който не зачита особено нормите и процедурите, начин, който смущава всички ни, но ние го уважаваме, защото сме наясно, че сте блестяща. Този път обаче прекалихте, инспектор Саласар. — Тя наведе унило глава. — Аз ви подкрепях, а вие ме прескочихте и ме накарахте да се почувствам като глупак пред френската си колежка. Тъкмо съм ви разрешил да претърсите картотеката на Идалго и следващото, което научавам, е, че се намирате във Франция и отваряте гроб.

— Господин съдия, това е друга юрисдикция, друга страна…

— Много добре знам, но защо не ме уведомихте?

— Вие достатъчно ясно ми заявихте позицията си към ексхумациите, знаех, че няма да ми разрешите.

— А предвид резултата, още ли смятате, че сте постъпили правилно? — Тя прехапа устни и се отказа да отговаря. — Не, нали? — настоя той. Амая кимна. — Давате ли си сметка за болката, която сте причинили с безотговорната си постъпка на това семейство, като сте го накарали отново да преживее ужаса от загубата на децата си? А какво да кажем за онази нещастница? Та тя, за бога, е загубила четири пръста от ръката си и едното си око. Говорихме за това, как се отразяват болката и мъката на майките, загубили децата си, обясних ви го най-подробно — понижи глас той, — разказах ви собствените си преживявания — добави, докато сядаше на стола до нея, принуждавайки я да го гледа в очите. — Разказах ти за семейството ми, Амая. — Беше убедена, че отново ѝ е заговорил на „ти“, за да подсили упрека си. — Разказах ти живота си, а ти, вместо да ме чуеш, вместо да разбереш, че личният ми опит ми дава известни познания по темата, си помислила, че това ме прави неспособен да вземам решения, помислила си, че това ме прави по-слаб…

— Сбърках с решението си да се обърна към френски съдия, без да се допитам до вас, но не защото смятах, че личният ви опит ви прави по-слаб по някакъв начин, а защото си помислих, че ще отворя нова линия в разследването, която ще ми позволи да ви предоставя нещо по-солидно, както сам поискахте. Прибързах и допуснах грешка, признавам, но ставаше дума за две деца, починали едновременно, на които не е била направена аутопсия, съпругът се оказа свързан с Берасатеги, с неговите адвокати и с онзи чифлик, а жената повтаряше една история, която се припокриваше дума по дума с известните ми до момента.

— Амая, тази жена е луда — викна неочаквано Маркина. — Опитах се да ти кажа за какво иде реч, опитах се да ти обясня, че такива като нея виждат онова, което искат да видят, и са способни на всичко, за да докажат историята си.

Тя го гледа мълчаливо няколко секунди, преди да проговори.

— Отново ли съм Амая? — попита примирително.

— Не знам, не знам, не спирам да се питам защо не дойде при мен, дявол да го вземе, давам ти всичко, от което се нуждаеш, всичко, което поискаш… Как мина претърсването на архива на Идалго?

— Пълно фиаско. Когато пристигнахме, тя беше направила клада от картотеката. Според мен някой я е предупредил. В часа на обиска беше останала само пепел, каза, че почиствала и почнала с картотеката, точно с картотеката.

— И подозираш, че е някой от управлението?

Тя помисли, преди да отговори.

— Да.

— Тогава обмисли теориите си отново, инспекторе, ако я караш така и с другите, ще прецакаш някого незаслужено — каза той, изправи се и ѝ отвори вратата.

Йонан я чакаше, седнал на един стол срещу бюрото на Инма Еранс. По лицата им ставаше ясно, че са чули поне част от разговора зад вратата, а естествено, и последната забележка на Маркина, докато тя излизаше.

Ечайде стана и мина напред да ѝ отвори вратата, кимвайки същевременно за сбогом на секретарката, която не бе престанала да се усмихва и не отделяше очи от инспекторката, откакто бе излязла от кабинета на нейния началник. На враждебния поглед на Амая отвърна с презрителна гримаса, за която в друг момент инспекторката щеше да ѝ натрие носа, но сега се направи, че не я е забелязала, и напусна кабинета.

Йонан подкара мълчаливо, като я поглеждаше от време на време и едва се сдържаше, чакайки с нетърпение повод, за да излее всичко, което бушуваше в душата му. Но Амая не поддаваше, беше се излегнала леко на седалката, скрита зад слънчевите си очила, мълчеше замислено и изражението ѝ никак не му харесваше. Неведнъж я бе виждал повече или по-малко уплашена, повече или по-малко объркана, но винаги оставаше с впечатлението, че е устремена към някаква тайна цел, към невидима за околните светлина, която я водеше по криволиците на разследването, а сега изглеждаше изгубена. Или празна, което беше още по-лошо.

— Инспектор Ириарте ми каза, че е дошла поканата за участието ви в курсовете в Куонтико.

— Да — отговори тя уморено.

— Ще отидете ли?

— Те са след петнайсет дни, смятам да използвам пътуването, за да се видя с близките на Джеймс, и ще остана малко повече.

Той поклати глава, изразявайки съмнението си; дори да го бе видяла, не каза нищо.

— Къде да ви закарам, в управлението или вкъщи? — попита Йонан за пореден път, когато вече влизаха в Елисондо.

Амая въздъхна.

— Остави ме пред църквата, ако побързам, ще стигна — каза тя, поглеждайки часовника си. — Днес е заупокойната служба за Росарио.

Ечайде спря колата на площада пред сладкарницата, до пътеката зебра, от която се виждаше главният вход на храма „Свети Яков“. Амая се готвеше да слезе, когато той попита.

— Вие сериозно ли?

— Сериозно какво?

— Сериозно ли ще отстъпите и за това?

— За какво говориш, Йонан?

— Говоря за това, че не знам защо отивате на погребение на човек, за когото знаете, че не е мъртъв.

Тя се обърна към него и въздъхна шумно.

— Знам ли? Вече нищо не знам, Йонан, най-вероятно греша, както и за другото.

— О, я стига! Не мога да ви позная, едно е да сгрешиш и да направиш гаф и съвсем друго да се предадеш, нима ще зарежете разследването?

— Какво искаш да направя? Фактите са унищожителни, това не беше гаф, Йонан, а грешка, която едва не коства живота на тази жена и ще ѝ остави тежки последствия завинаги.

— Тази жена е луда и вероятно, рано или късно, щеше да направи същото. Съдията не е прав да ви държи отговорна, вие направихте всички логични при разследване крачки: децата не са били подложени на аутопсия, бащата е свързан с адвокатите, а следователно и с Берасатеги, а оттам и с Еспарса, всеки би постъпил като вас. Имахте пълно основание и френската съдийка видя достатъчно причини, за да издаде заповедта, нищо че сега се опитва да си измие ръцете. Освен това нямаше да прибегнете до нея, ако той ви беше подкрепил.

— Не, Йонан, Маркина е прав, не биваше да го прескачам.

Той отрече с глава.

— Грешите.

Тя спря като закована и в продължение на няколко секунди го гледаше изумено.

— Какво каза?

Йонан преглътна и прекара нервно ръка през брадичката си с видимо недоволство. Трудно му беше да го изрече, но я погледна право в очите и добави:

— Казвам, че не сте обективна, личната ви ангажираност ви пречи да разсъждавате трезво.

Този упрек от неговата уста събуди в нея някаква смесица от изненада и гняв, но любопитството веднага надделя. Тя се втренчи в Йонан, опитвайки се да прецени какво точно знае и какво предчувства, със съзнанието, че до голяма степен е улучил.

— Съжалявам, шефке, от вас съм научил, че инстинктът е особено важен за следователя, той е другият език, информацията, която обработваме по различен начин. Едно разследване е това: да допуснеш грешка, да продължиш напред през тунела, отчитайки находките, да сгрешиш отново, да отвориш нова линия… Само че днес вие отричате всичко, на което сте ме учили, всичко, в което вярвате.

Амая го погледна уморено.

— Днес не мога да мисля — отвърна тя и изви очи към улица „Сантяго“, — не искам да допусна грешка.

— И е по-добре да се оставите на течението — добави саркастично Йонан.

Тя постави ръка върху дръжката на вратата.

— Аз не вярвам, че майка ви е мъртва. Палтото в реката беше примамка, заключенията и на Гражданската гвардия, и на съдия Маркина бяха прибързани.

Амая го погледна безмълвно.

— Що се отнася до претърсването у акушерката Идалго, аз също смятам, че е била предупредена — продължи той.

— Не мога да го докажа, Йонан, подозренията не са достатъчни.

— Не е задължително да е някой колега.

— Какво намекваш тогава?

— Че секретарката на съдията истински ви ненавижда.

Амая отказа да се съгласи.

— Защо би направила подобно нещо?

— А що се отнася до съдията…

— Внимавай, Йонан — прекъсна го предупредително тя.

— Личната ви обвързаност с него замъглява разума ви.

Тя отново го погледна, объркана от неговата настойчивост, но този път дори благоразумието не бе достатъчно, за да удържи гнева си.

— Много си позволяваш.

— Позволявам си, защото не ми е безразлично.

Прииска ѝ се да отвърне нещо рязко, нещо силно и категорично, но осъзна, че не би могла да каже нищо толкова неоспоримо, колкото казаното от него. Овладя чувствата си и се опита да подреди мислите си, преди да отговори.

— Никога не бих позволила на нещо лично да повлияе на решенията ми при едно разследване, с каквото и да е свързано то.

— Тогава не започвайте от днес.

Тя погледна към църквата и слезе от колата.

— Трябва да го направя, Йонан — отвърна, давайки си същевременно сметка колко безсмислен е отговорът ѝ.

Затвори вратата, вдигна качулката на якето и пресече улица „Сантяго“. Докато крачеше решително по паважа пред църквата и изкачваше стъпалата към входа, усещаше очите на Ечайде, който продължаваше да я наблюдава от колата, спуснал стъклото, за да вижда през смесицата от дъжд и сняг.

Тя бутна тежката порта на храм „Свети Яков“, която отстъпи тихо и меко на пантите си, през пролуката до ушите ѝ долетяха гърмящите звуци на органа и отвътре я лъхна миризмата на стара книжарница, която винаги свързваше с погребенията.

Отстъпи крачка назад и остави вратата да се затвори отново, докато опираше глава на излъсканото от допира на хиляди ръце дърво.

— По дяволите — прошепна.

Тръгна обратно, пресече улицата и мина пред колата на Йонан, който я гледаше открито усмихнат, с все още спуснато стъкло.

— Изчезвай от тук! — викна му тя, минавайки покрай колата.

Той се ухили още по-широко, запали двигателя и вдигна помирително ръка.

Закрачи забързано през площада, после по улица „Хайме Урутия“, усещайки как суграшицата шиба изтръпналото ѝ от студ лице, и едва на моста забави ход и почти спря, за да види язовира през тежките капки, замъгляващи зрението и изпълващи атмосферата с непоклатимото си присъствие. Под арката пред къщи отърси полепналата по дрехите ѝ вода и влезе. Енграси стоеше права до стълбата; беше със сивата рокля, която обличаше само за погребения, и перлената огърлица, която ѝ придаваше вид на английска лейди.

— Лельо! Какво правиш тук? Мислех, че… Сега ли отиваш…?

— Не — отвърна Енграси. — Днес сутринта станах, сложих си тази рокля и перлите и честна дума, бях изпълнена с увереност, но колкото повече наближаваше часът, толкова повече я губех. Запитах се: Какво правиш, Енграси? Ходи ли се на погребението на човек, за когото не вярваш, че е мъртъв?

— О, лельо! — промълви с облекчение Амая и се хвърли да я прегърне. — Слава на Бога!

Енграси я задържа притисната до гърдите си няколко секунди, после я отдалечи и гледайки я в очите, каза:

— А дори да е мъртва, не бих се помолила за душата ѝ: тя се опита да убие Ибай, едва не погуби и мен, не съм толкова милостива.

Амая кимна убедено. Ето защо обожаваше леля си.

— Поканих Флора на обяд. Всички ще дойдат тук след погребението, така че ще се преоблека и ще почна да приготвям яденето.

— Искаш ли да ти помагам?

— Да, но не с готвенето. Когато сестрите ти дойдат, ще се наложи да изтърпим упреците им, че не сме отишли. Искам да запазиш спокойствие, за да не се скараме. Смяташ ли, че ще успееш?

— Сега, след като знам, че и ти мислиш като мен, ще успея, двете заедно ще успеем, ще успея във всичко, ако си на моя страна.

— Аз винаги съм на твоя страна, моето момиче — намигна ѝ Енграси.