Дар за бурята

33

Де да можеше светът да се свършва. Само че това не става дори когато обичан човек си тръгне завинаги. Неведнъж бе чела и чувала това изречение и сега пожела това да не е само израз, пожела го със същата сила, с която си пожелаваш да има Бог или истинска любов, защото в противен случай… Първите си уроци за смъртта бе научила още като дете, когато загуби любимата си амачи Хуанита, после дойде юношеството с кончината на баща ѝ и дори с онова, което замалко не доведе до собствената ѝ смърт. Когато някой, когото обичаш, си отиде, светът не се свършва, но се преобразува около теб така, сякаш оста на планетата се е изместила леко, по неусетен за другите начин, но дарявайки теб с прозорливост, която ти позволява да съзираш неподозирани преди аспекти от действителността, като изведнъж те превръща от зрител в сценичен работник и ти предоставя съмнителната чест да гледаш пиесата откъм тъмната част на сцената, частта, запазена за хората, които не играят в нея. Там са въжетата, възлите, лостовете, задвижващи декорите, и ненадейно откриваш, че отблизо всичко изглежда нереално, прашно и сиво. Актьорите са прекалено гримирани, пресилените им гласове се ръководят от отегчен суфльор, рецитиращ творба, в която за теб вече няма роля. Когато някой, когото обичаш, си тръгне завинаги, той става главен герой в спектакъл, на който си поканен, но без да познаваш сценария, защото, макар че Йонан Ечайде беше убит и скоро щеше да се озове на масата на Сан Мартин, неговото отсъствие щеше да е повече от осезаемо, като че ли бе още жив и сам режисираше пиесата.

Всичко я болеше — краката, гърбът, главата. Седнала в чакалнята на Института за съдебна медицина на Навара, тя си спомняше за многобройните случаи, в които бе виждала близките на жертвите да чакат, както тя чакаше сега. Обходи с поглед залата, наблюдавайки жестовете на своите колеги. Седнали един до друг, те си говореха шепнешком, с присъщия за траурните бдения тон, който върна мислите ѝ към групичката жени, събрани в дома на семейство Балярена. Стана и отиде до прозореца. Едрият пръхкав сняг бе покрил улицата с бяла пелена, приглушавайки звуците на града, който изглеждаше учудващо обездвижен от обилния снеговалеж. Тогава си помисли, че в Елисондо сега сигурно е много красиво, и повече от всичко на света ѝ се прииска да се прибере вкъщи. Монтес застана мълчаливо до нея и с извинителен жест ѝ подаде хартиена чаша с кафе. Тя я пое.

— Ти си знаел, че е мъртъв, когато ми се обади.

Монтес се замисли за миг, после кимна утвърдително. Можеше да отрече, но с това щеше да постигне само едно — да представи Сабалса като глупак.

— Да, Сабалса ми каза, поемам цялата отговорност.

Амая не отговори и отново се обърна към прозореца, стиснала чашата с кафе с вкочанените си пръсти.

Йосуне беше асистентка на доктор Сан Мартин от две години и през това време вече бе свикнала с удивлението по лицата на своите приятели, когато започнеше да им обяснява, че в службата ѝ е много интересно, че шефът ѝ е забавен тип и че наистина харесва това, което прави. Нещо, което не можеше да каже за днешния ден. Отдавна бе приготвила инструментите, камерите, лампите, всичко, от което Сан Мартин можеше да има нужда. Студенти нямаше, а на масата лежеше тялото на онзи полицай, който ненавиждаше аутопсиите. Тя отметна чаршафа, с който бе покрит, и тъжно се загледа в това толкова младо лице, в полуотворените устни, в сплъстената от кръв кестенява коса и противната издутина на черепа там, откъдето бе излязъл куршумът.

Той винаги оставаше в дъното на залата, никога не приближаваше до масата и не докосваше телата. Доктор Сан Мартин често се шегуваше с това, когато той излезеше, но тя знаеше, че шефът ѝ харесва младши инспектор Ечайде, че цени неговия ум и чувствителността му. Не е необходимо да докосваш нечие тяло, за да си анализатор, чистосърдечните му задръжки пред труповете не го правеха по-лош следовател; неведнъж беше наблюдавала доволното изражение на Сан Мартин, влязъл в ролята на учител, когато Ечайде отговаряше на въпросите му.

Нещо накара Йосуне да протегне ръка и да погали нежно бузата на младия мъж. Представи си, че тя също го харесва мъничко… После отново покри тялото и зачака Сан Мартин.

Съдебният лекар погледна отново часовника си. Беше седнал в огромния си кабинет, който използваше предимно като изложбена зала за своята колекция от бронзови предмети. Кабинетът беше абсурдно помещение с дървена ламперия и тежка мебел, заемащо несъразмерно голяма част от втория етаж на сградата; беше го наследил от своя предшественик, безспорно изтънчен и самолюбив тип, който дори бе заръчал да скрият в ламперията специален шкаф за бутилки, най-вероятно пълен по негово време със скъпи напитки. Доктор Сан Мартин държеше там само една бутилка с уиски „Макалън“, още с предпазната лента върху капачката, която сега той разкъса и сипа малко от ароматната течност в една от великолепните гравирани чаши от същото наследство. Малката глътка, която отпи, опари гърлото му, но той прие това с благодарност; пресуши чашата до дъно и си наля още, по-щедро, преди да затвори бутилката и да се върне в удобното кресло зад бюрото, наблюдавайки как лекият тремор на ръцете му започва да отслабва. Беше взел правилното решение, не за пръв път в кариерата си отказваше аутопсия. По правило избягваше бебетата, новородените и невръстните деца; имаше усещането, че ръцете му са огромни, за да боравят с малките детски органи, чувстваше се непохватен и груб и колкото и да се мъчеше да го избягва, винаги съзираше на лицата им незначителни на пръв поглед мимики, които оставаха запечатани в паметта му дни наред, затова от доста време вече отстъпваше тези операции на някого от колегите си, които ги приемаха с удоволствие и без превземки. С възрастен човек това нещо никога не му се беше случвало, никога до този момент и едва ли щеше да го осъзнае, ако скръбта на Саласар не му го бе подсказала. Точно така, има неща, които един мъж трябва да прави, и други, към които не бива да посяга никога.

Старият бакелитен телефон върху бюрото издрънча неприятно. Сан Мартин вдигна слушалката и чу.

— Доктор Майте Ернандес е тук, докторе.

— Добре, веднага слизам.

Всичката топлина, която бе успяла да извлече от крайно необходимата чаша кафе, се изпари, докато говореше по телефона пред входа. Бе излязла навън, за да избяга от внимателните погледи на колегите си и членовете на Екип две от „Убийства“, които чакаха в същата зала Сан Мартин да се накани да започне.

Снегопочистващите машини си бяха свършили работата — бяха погребали паркираните коли, избутвайки белите купчини настрани. Тя слезе по стълбите, усещайки тревогата на Джеймс в другия край на линията, докато слушаше как земята под краката ѝ хрущи в изкуствената тишина, в която снегът бе потопил като че ли преждевременно притъмнелия град.

— Как си, Амая?

Нямаше нужда да мисли.

— Зле, много зле.

— Не знам за колко време ще дойда, не съм сигурен дали пътищата са отворени вече, но тръгвам веднага.

— Не, Джеймс, не идвай, току-що разчистиха тази улица, но половината град все още е непроходим.

— Все ми е едно, искам да дойда, искам да съм с теб.

— Джеймс, добре съм — започна да си противоречи тя. — Тук е пълно с полиция, ще трябва да чакаме още за аутопсията, после ще даваме показания, ще отнеме часове и няма да мога дори да те видя…

Тежка тишина надвисна над линията.

— Амая… Знам, че моментът не е подходящ, но работата е там, че няма друг…

Още тишина.

— Става дума за пътуването. В понеделник оперират баща ми.

— Джеймс — каза тя, — в момента…

— Знам — прекъсна я той — и го разбирам, но ти разбираш ли, че трябва да отида.

Амая въздъхна.

— Да.

— Трябва да съм там, Амая, той ми е баща, а операцията никак не е лека, колкото и майка ми да се опитва да я омаловажи.

— Казах ти, че разбирам — отвърна тя уморено.

— …Допуснах, че след като няма ти да водиш случая, ще можеш да дойдеш при нас след погребението, след няколко дни.

— След погребението ли? — възкликна тя. — Джеймс, та аз съм шеф на „Убийства“, а Йонан беше мой колега и най-добрият ми приятел… — Докато говореше, се сети за нещо. — Ти „нас“ ли каза?

— Вземам със себе си Ибай, Амая, както бяхме говорили. Ти няма да можеш да се грижиш за него, а за леля ти ще е прекалено тежък товар, а и след няколко дни ще си при нас.

Почувства как смущението и пустотата я обземат напълно. И през ум не ѝ бе минавало да се разделя с Ибай, но Джеймс беше прав, през следващите дни нямаше да има възможност да се грижи за детето, най-логично бе да се придържат към първоначалния план. Почувства се ужасно уморена и отново се сети за мига, в който една дума бе променила посоката на нещата, отреждайки ѝ само ролята на зрител в катастрофално объркания ѝ живот. Да, Джеймс беше прав. Въпреки това ѝ се щеше да му възрази, да се развика, но за какво? Да настоява — за какво? Да изисква. Само дето не знаеше какво, а и сили не ѝ бяха останали.

Пред входа спря такси и от него слезе жена на средна възраст.

— Добре, Джеймс, ще продължим разговора по-късно, сега трябва да затварям.

— Амая.

— Какво? — попита недоволно тя.

— Обичам те.

— Знам — отвърна и затвори.

Пет минути по-късно Сан Мартин се появи в чакалнята.

— Господа инспектори — каза той, обръщайки се едновременно към всички. — По лични причини няма да направя аутопсията на младши инспектор Ечайде. Ще ме замести моята колежка доктор Майте Ернандес, уважаван съдебен патолог. Аз ще следя резултатите — добави той, докато двамата си стискаха ръцете.

— Саласар, вие вече се познавате…

Амая подаде ръка на лекарката и тя я стисна енергично, докато казваше:

— Съжалявам за загубата ви.

В отговор се чу да произнася няколко думи, които бе чула от устата на майката на Йоана и от една от дъщерите на Лусия Агире, но тогава не ги бе разбрала.

— Погрижете се за него вътре.

Това беше грешка, несъзнателна реакция, молба, която избликна от сърцето ѝ и накара Монтес да изпусне шумно целия въздух от дробовете си и леко да се олюлее, а Сабалса да стисне очи, за да се овладее.

Клемос и неговият екип последваха лекарката в залата, а те ги изпратиха с тъжен поглед, като изоставени псета.

— Помислих си, че може би ще искате да се качите в моя кабинет — предложи Сан Мартин, сочейки към стълбите.

Щеше да е вечно благодарна на Сан Мартин, задето ѝ отстъпи кабинета си този ден. Завръщането в мрачното мъжко пространство, където бе влязла за пръв път преди година, събуди у нея силна меланхолия. Тогава майката на Йоана Маркес ѝ бе разказала през сълзи как съпругът ѝ умишлено е преследвал момичето, което накрая бе изнасилил и удушил. Йонан, който както винаги я придружаваше, се бе трогнал от порива на жената да се помоли пред една от бронзовите статуетки. Амая се огледа и откри фигурката на същото място, където беше и преди година, върху масата за съвещания, която сигурно никога никой не бе използвал по предназначение. Великолепна пиета, малко по-ниска от метър, на която, за разлика от обичайните пози, Дева Мария притискаше с две ръце към гърдите си своя мъртъв син, а лицето на Христос бе скрито в диплите на дрехата ѝ, като отглас от детството. Загледа се в творбата с мисълта, че това е естествен порив, поривът, който тялото изисква и който ѝ се бе наложило да потисне при вида на рухналия на земята Йонан — да го прегърне и погребе в сърцето си. Почувства сълзите отзад, зад очите си, преглътна слюнката си и отклони рязко поглед от скулптурата, за да се овладее отново.

Сан Мартин ѝ отстъпи креслото си зад тежкото бюро, а инспектор Клемос, който изпитваше видимо неудобство пред нея, се настани на отсрещното. Той не я харесваше. Беше от ченгетата мачисти, страшно страдаше от факта, че има жена за началник, и използваше всеки случай, за да покаже своето смешно „аз да, не ти“. Амая го погледна остро и той сведе очи към бележките си.

— Ще видите доклада от аутопсията, когато е готов, но засега… Младши инспектор Ечайде е бил убит с два куршума: първият е попаднал в гърдите, а вторият — в главата, когато вече е бил повален. Открихме само една гилза. Убиецът, изглежда, е прибрал другата, защото тази се намираше зад един тежък шкаф. Открихме един куршум, забит в дървения под, а другия лекарката извади от Йонан. Начинът на действие и използваните боеприпаси сочат професионален извършител. Пратил съм неколцина полицаи да търсят оръжието около дома на Ечайде. Много често то бива изхвърлено веднага в някой контейнер за смет или в близкия канал. Може и никога да не се появи.

Клемос вдигна очи за миг, за да види ефекта от думите си, и се върна към бележките си.

— По всичко личи, че е познавал нападателя си и не го е сметнал за опасен. Отворил му е вратата, пуснал го е вътре и после го е последвал, ако се съди по обстоятелството, че тялото лежеше в отсрещния край на дневната. Следи от борба нямаше, не изглежда и като обир, въпреки липсата на компютърния материал, но портфейлът е недокоснат, беше върху масата заедно с други ценни предмети.

— Пистолетът му също липсва — отбеляза Монтес.

— Вие знаете, че и това е типично за наемните убийци. Нищо чудно след няколко години оръжието да се появи при друго престъпление. За тези хора чистото оръжие е по-ценно от парите.

Амая слушаше безизразно.

— Така че ще трябва да ни кажете кой би пожелал да убие Ечайде, кой го е мразел и заплашвал ли го е някой.

Монтес и Сабалса поклатиха отрицателно глава.

— Не мога да си го представя в конфликт с някого, не беше такъв човек — заяви Монтес.

— Ами случаите, по които сте работили? Може би обвиняемите или замесените в тях да са му имали зъб?

— Вече ви предоставих всички доклади — обясни Ириарте. Случаят „Басахаун“, при който виновникът загина в престрелка; случаят „Тартало“, при който заподозреният се самоуби в затвора; после имаме случая с колумбийския гражданин, убил годеницата си и направил опит за самоубийство; този на шейсет и пет годишната жена, наръгала с нож мъжа си, докато спял, понеже от години я малтретирал, и случаят „Дейецки“— руски наркотрафикант, поръчал от затвора убийството на конкурентен наркобос.

— А в последно време?

— Случаят „Еспарса“— продължи Ириарте. — Баща, заподозрян за смъртта на няколкомесечната си дъщеря. Той също се самоуби в затвора.

— Да, чух, че сте постигнали доста високи резултати в тая насока — ухили се Клемос, споглеждайки се с един от членовете на своя екип.

— За какво намеквате? — подскочи Монтес. — Така няма да се разберем!

— Монтес — спря го Амая, — оставете инспектор Клемос да продължи, да видим какво още ще изръси.

Клемос я погледна разтревожено и преглътна.

— Само се пошегувах.

— Хич не ни е до шеги! — изсъска Монтес и му хвърли убийствен поглед.

— Добре — продължи Клемос — Ще ни трябва компютърът му от управлението в Елисондо и достъп до съдържанието на бюрото и до личните му вещи.

Ириарте кимна.

— Ще ги имате.

Клемос се покашля от неудобство.

— …После идват и другите въпроси.

— Кои въпроси имате предвид? — попита Амая.

— Тези, които не са свързани с полицейската работа.

— Не ви разбирам.

— Възможно ли е Ечайде да е бил замесен в някоя мръсна афера? Нали ме разбирате — наркотици, оръжие…

— Не, отхвърлете това.

— …Не бива да забравяме също, че беше гей.

Амая отпусна глава на една страна и стрелна Клемос с присвити очи.

— Не разбирам какво значение има сексуалната ориентация на младши инспектор Ечайде за решаването на случая.

— Добре де — отвърна той и се измъкна от погледа на Амая, търсейки опора в очите на колегите си. — Известно е, че сексуалният живот на тази група хора често е доста безразборен и… че, така де… са доста раздразнителни по отношение на личните неща — каза Клемос и сви рамене.

— Инспектор Клемос — заговори тя. — Добре е да си изяснявате идеите си и фактите, преди да ги излагате. От една страна, току-що идеално аргументирахте защо смятате, че става дума за професионален извършител. А сега ми излизате с престъпление от страст? Липсват ви данни, като например това, че броят на убийствата в хомосексуалните общности не е по-голям от този при хетеросексуалните. Аз не ви харесвам и не смятам, че притежавате необходимата квалификация, за да водите този случай, но главният комисар го повери на вас, така че се налага да го приема. Но ако още веднъж чуя от вас необоснован намек, ще поискам отстраняването ви от разследването и ще успея да го получа.

Клемос се изправи на крака.

— Добре, както желаете, дойдох да поговорим от учтивост. Вместо това можех да ви изпратя писмен доклад и от сега нататък така ще процедирам.

— Искам го на бюрото си утре рано сутринта — бе отговорът.

Помълчаха няколко секунди, гледайки се помежду си. Амая затвори очи и поклати отрицателно глава.

— Знам, че прекалих… Но те нямат представа какъв е… какъв беше Ечайде. Няма да търпя мръсните намеци на този неопитен глупак.

— Не се извинявайте, шефке, едва се удържах да не му смачкам фасона — каза Монтес.

— Поставете се на негово място — обади се Ириарте. Всички се обърнаха и го погледнаха с недоволство. — Той е още в началото на разследването, нормално е да взема предвид всички хипотези.

— Прав сте, инспекторе — съгласи се Монтес, — но понякога от подобна колегиалност на човек му иде да повърне, не смятате ли?

Двамата мъже се гледаха напрегнато няколко секунди. Предвидимият отговор бе осуетен от влизането на доктор Ернандес, придружавана от съдебния лекар.

— Доктор Сан Мартин ме помоли да отговоря на въпросите ви, слушам ви — каза тя и седна на мястото, заемано допреди малко от Клемос.

— Опишете ни какво открихте — помоли я Амая.

Лекарката извади от една папка химикалка и лист, на който беше отпечатан човешки силует, и както говореше, започна да рисува върху него.

— Два изстрела, девети калибър: първият, в гърдите, го е повалил, разкъсвайки аортата и причинявайки масивен кръвоизлив, вторият, в челото, е причинил смъртта, макар че е бил излишен, защото при такава бърза кръвозагуба е щял да умре след секунди. Първият куршум е заседнал в тила и при аутопсията беше изваден. Вторият, с изходно отвърстие, е бил открит на местопрестъплението. Ще трябва да изчакаме анализите, за да бъдем по-конкретни, но по степента на вкочанясване смятаме, че смъртта е настъпила между десет и дванайсет часа снощи.

— Според вас какво се е случило?

— Отворил е вратата на своя убиец и вероятно го е поканил да влезе и да седне.

— Защо смятате така?

— Траекторията на първия изстрел е от долу нагоре, като че ли нападателят е бил на колене или седнал. Ако разгледате рисунката, ще видите, че това е очевидно: куршумът е проникнал над ключицата, минал е през врата и е заседнал в тила. Ако нападателят е стоял прав, дори при най-нисък на ръст човек, куршумът щеше да излезе от другата страна или да заседне в плешката, а той се бе забил в долната част на черепа.

Амая разгледа рисунката и се обърна към двамата патолози.

— Кажете ми, съгласни ли сте, че по всяка вероятност убиецът е стоял ето тук? — каза тя, сочейки една точка на схемата, от която очерта траектория.

— Покажете ми снимките, които направихте с мобилните си телефони в хола на Ечайде.

Всички поставиха върху бюрото телефоните си, на които стаята се виждаше от различни ъгли.

— Не се връзва: ако убиецът е бил срещу него, няма как в същото време да е седял на дивана. Освен ако не е преместил трупа.

— Тялото се намираше там, където е паднало, и не е било местено по-късно.

— Възможно ли е да е преместил мебелите тогава?

— Не, мебелите са си на мястото — заяви Монтес. — Преди няколко месеца ходих у тях и тогава бяха разположени по същия начин.

— Нисък на ръст убиец? — подхвърли Амая.

— Боя се, че не, ако не е бил с ръста на осемгодишно дете.

— Може би са се сборичкали и Йонан го е повалил. Това би обяснило стрелбата от долу нагоре — обади се Сабалса.

— Нямаше следи от борба, наранявания при самозащита, нито каквито и да било белези по ръцете, макар че не е изключено да го е бутнал да падне например.

Лекарката погледна замислено схемата.

— И вие ли споделяте предположението на инспектор Клемос, че това е дело на професионален убиец?

Лекарката вдигна глава от рисунката и се загледа някъде в пространството.

— Би могло… Очевидните признаци сочат натам, но има и други, не толкова очевидни, които ме карат да се колебая. От една страна, изстрелът от долу нагоре, особената траектория… не, това не е почерк на професионален убиец. Вторият изстрел може да се сметне за смъртоносен, за да е напълно сигурен, че е изпълнил поръчката, обаче както ви казах, още с първия изстрел смъртта е щяла да настъпи много бързо, но твърде болезнено и мъчително. Масивният кръвоизлив е предизвикал колапс на белите дробове, напълнил е хранопровода и трахеята, предизвиквайки ужасно чувство за давене, така че вторият изстрел му е спестил много страдания, бил е едва ли не акт на милосърдие.

— Я не се занасяйте — възкликна Монтес. — Откога да застреляш някого в главата е акт на милосърдие?

— Когато не възнамеряваш да причиниш повече страдание от необходимото.

— И вие сте сигурна в това, защото го е гръмнал още веднъж? — процеди презрително Монтес.

Лекарката извади една снимка от папката, която носеше. Увеличена снимка на лицето на мъртвия Йонан на местопроизшествието. Сложи я върху масата и почти чу тишината, която заля като студена вълна присъстващите.

— Не, сигурна съм, защото е затворил очите му.