Дар за бурята

40

Не позна гласа му, когато вдигна телефона.

— Амая, аз съм Марк. Не знаех на кого да се обадя.

Трябваха ѝ няколко секунди, за да схване.

— Здравей, Марк, извинявай, не те познах. Какво мога да направя за теб?

— Полицията приключи с претърсването в дома на Йонан и тази сутрин ни върнаха ключа. Исках да спестя на родителите горчивия хап и отидох там сам, но още с влизането си видях петното кръв на пода. — Гласът му потрепери от мъка. — Не знам защо си мислех, че някой ще го почисти, че няма да го оставят така… Не можах да вляза. Пред вратата съм… Не знам какво да правя.

Амая пристигна за по-малко от десет минути. Марк стоеше като закован на тротоара смъртнобледен и се опита да се усмихне, като я видя, но само успя да изкриви леко уста.

— Трябваше да звъннеш още преди това.

— Не исках да безпокоя никого — отговори той и ѝ подаде ключа.

Тя го взе и се загледа за миг в него, сякаш в шепата си държеше странен и невиждан предмет. Тогава Марк хвана ръката ѝ, наведе се и я целуна. После се обърна към улицата и си тръгна, без да продума.

Не е за вярване колко силно може да мирише кръвта. Издайническото бръмчене на мухите показваше, че и те я бяха надушили. Червената и лъскава преди локва бе станала кафеникава, почти черна по краищата, където бе почнала да засъхва, а в средата ѝ бурната дейност на стотиците ларви, макар и в начален стадий на развитие, създаваха противното усещане за движение. Тук си стояха използваните от съдебния лекар и полицаите ръкавици, части от пластмасови капсули и хартиени кърпички, натежалият от присъствието на смъртта въздух, черният и белият прах, с който колегите ѝ бяха обработили всички повърхности. Това далеч не беше най-страшната сцена, която ѝ се бе случвало да види. Понякога, когато трупът бъдеше открит след дни или дори след седмици, когато миризмата издадеше присъствието му и разтревожеше съседите, местопрестъпленията изглеждаха наистина ужасяващо.

Амая извади телефона си и потърси в указателя номера на една фирма за травматични почиствания, истински специалисти в заличаването на следи, господари на мрака. Описа накратко положението и им обеща да ги изчака. Знаеше, че са ефикасни, пристигаха бързо, свършваха работата и изчезваха, също като нея.

Чувстваше се толкова особено да стои там без Йонан, а най-отчайващото беше, че макар да се намираше в дома му, макар да виждаше онова, което той бе виждал всеки ден, което бе докосвал всеки ден, не долавяше присъствието му, от него тук не бе останала дори най-лека следа. Дори разлятата по пода кръв вече не беше неговата. Сега тя принадлежеше на мухите и Амая се замисли как тази любима кръв вече не означаваше нищо.

Изтощена, тя се обърна да огледа всичко отново и виждайки дивана, си спомни теорията на съдебната лекарка за изстрел отдолу, от седнало положение. „Или убиецът е бил нисък на ръст“, промърмори. Седна и вдигна ръка, все едно насочваше оръжие. Трупът не беше преместван от мястото, където бе паднал, но ако нападателят бе стоял там, където тя стоеше сега, не би могъл да го простреля в челото. Амая се наведе, за да погледне под дивана, и установи, че наистина не личи да е бил преместван, нямаше следи от влачене, а прахта отдолу се бе уталожила равномерно. Както се беше навела, тя отново погледна към тъмното петно, заемащо голяма част от повърхността на дневната. Образът на рухналия на пода Йонан изникна в съзнанието ѝ с фотографска точност. Усети, че ѝ се повдига, и едва се сдържа да не повърне. Стана и отиде към прозореца. Ако го отвореше, със сигурност щяха да влязат още мухи, но поне противната миризма щеше малко да се разсее. Не ѝ се удаде да дръпне завесите, но въпреки това отвори прозореца и леденият полъх на вятъра ги изду и развя навътре към стаята. От сивата повърхност на едната от тях се отлепи парченце тъкан със същия цвят, което прелетя над кървавата локва и падна на пода чак в другия край на стаята. Амая се приближи с любопитство и забеляза, че макар и с цвета на пердетата, платът беше видимо различен. Ставаше дума за няколкомилиметрова ивица лъскава тъкан. Тя се огледа, опитвайки се да определи произхода ѝ, но не откри нито в тази, нито в друга стая в апартамента подобен плат. Избра камерата на мобилния си телефон и направи няколко снимки от различни ъгли. Унесена в мисли, сигналът за входящо повикване я свари неподготвена и от уплахата джиесемът изскочи от ръцете ѝ и падна в краката ѝ; вдигна го нервно и отговори. Беше Маркина. Гласът му прозвуча топло и много чувствено. Амая затвори очи и силно ги стисна, отблъсквайки мислите, които избуяваха в съзнанието ѝ още щом го чуеше.

— Аз съм в дома на Йонан — каза тя.

— Нов обиск?

— Не, вече са приключили. Тази сутрин са позволили на близките да влязат и бях помолена аз да посрещна фирмата за травматични почиствания. Чакам ги.

— Сама ли си там?

— Да.

— Добре ли си?

— Да, не се притеснявай, всеки миг ще пристигнат и си тръгвам — отговори тя, без да отделя очи от парченцето плат. — Сега не мога да говоря повече.

Затвори телефона и порови в шкафа, докато откри няколко плика с рекламни материали. Изпразни единия и внимателно постави мострата вътре. В този момент забеляза някакъв рисунък върху тъканта, нещо като повтаряща се на интервали буква; не беше експерт, но очевидно ставаше дума за скъп и фин плат. Залепи плика, прибра го в чантата си и съсредоточено заоглежда завесите и останалите повърхности. Не откри нищо друго освен праха за снемане на отпечатъци. Криминолозите бяха свършили добра работа; най-вероятно парцалчето щеше да се окаже без значение, кой знае откога стоеше залепено там, незабележимо заради цвета на пердетата.

Остави служителите от фирмата за травматични почиствания да работят по пода, облечени в защитните бели гащеризони и с маски на лицето, и се отправи към полицейското управление в Белосо.

Пет минути разговор с Клемос бяха достатъчни, за да потвърдят и най-лошите ѝ предчувствия. Инспекторът тънеше в доволство като прасе в локва. Изложи ѝ накратко онова, което Ириарте вече ѝ бе казал за произхода на пистолета, и въпреки настояването ѝ да не отхвърлят и други линии в разследването и изкопченото насила обещание в тази насока, Амая беше убедена, че работата ще продължи по същия начин.

Намекна хапливо, че вече би следвало да се е появила някаква улика за връзка на Ечайде с групировки от този род, но полицаят не даде ухо на думите ѝ. „Въпрос на време“, отвърна.

Тя се извини за минутка пред Клемос, взе от едно празно бюро лист от принтера и ножица, влезе в тоалетната на втория етаж, извади от чантата си чифт ръкавици, които надяна, и плика с парченцето плат; изряза от него тънка ивица, която отново пъхна в плика; останалото уви внимателно в листа хартия. Излезе от тоалетната и се върна при Клемос.

— Тази сутрин близките на младши инспектор Ечайде ме помолиха да придружа хората от фирмата за травматични почиствания до апартамента. Малко преди да започнат работата си, отворих прозореца и това парцалче излетя оттам. Проверих, не съвпада с нито една друга тъкан в къщата, поне на пръв поглед — каза тя и му подаде плика.

— Трябваше да се обадите на криминолозите.

— Я оставете тези приказки, ако не бях там, чистачите щяха да го унищожат, а то може да се окаже улика. Взех го, спазвайки процедурата.

— Направихте ли снимки — запита той недоволно.

— Да, току-що ви ги пратих.

Клемос пое плика и изръмжа:

— Благодаря. Едва ли ще помогне с нещо.

Амая се обърна към изхода, без да си прави труда да му отговаря.

Излезе от сградата и още преди да е напуснала двора на управлението, се обади от колата си на доктор Такченко.

— Докторе, още ли сте в Памплона?

— Да, но не задълго, току-що свърших беседата си. По обед тръгвам за Уеска.

— Дали ще е възможно да се видим? Имам нещо за вас.

— Намирам се в едно кафене на улица… — Чу я как удължава изречението, докато види адреса. — „Монастерио де Ираче“. Искате ли да дойдете тук?

— След десет минути съм при вас.

Срещата беше кратка. Доктор Такченко възнамеряваше да се прибере и да обядва вкъщи с мъжа си, така че остана само колкото да изпият по едно кафе. Амая съжали, че не си е дала сметка, че улицата е прекалено близо до съда, поради което изисканото кафене беше пълно с адвокати и съдии.

На излизане Такченко я попита:

— Госпожо инспектор, познавате ли тази жена? Забелязах, че през цялото време не отделяше очи от вас.

Амая се обърна и засече бързия поглед на Инма Еранс, която пиеше кафе на бара с две други жени. Заведението беше в непосредствена близост до съда. Прокле случайността.

Доктор Такченко харесваше немското си возило. Съпругът ѝ често се подиграваше на маниакалното ѝ внимание към мерките за безопасност и в интерес на истината, при избора на тази кола водещи се бяха оказали не луксозната ѝ външност, а системите за сигурност, които я правеха един от най-надеждните автомобили на пътя. Такченко предпочиташе да се движи по магистрала, а най-неприятно ѝ беше да шофира из центъра, и то на непознат град. На излизане от кафенето с поверения ѝ от инспектор Саласар плик, тя бе казала, че веднага ще тръгне за Уеска, а ето че вече петнайсет минути кръжеше из центъра на Памплона, търсейки по стария начин адреса, който безполезният навигатор явно не можеше да открие. Избягвайки един автобус на градския транспорт, който едва не я смачка, и правейки се, че не чува клаксона на някакъв изнервен таксиджия, тя най-сетне спря пред една агенция за спешни пратки, включи аварийните светлини и бързо влезе вътре. Напъха плика, който Амая ѝ беше дала в друг и го подаде на мъжа на средна възраст зад тезгяха.

— Изпратете го възможно най-бързо на този адрес.

После се качи на германската си кола и продължи пътя си.