Дар за бурята

13

Регистраторката в университетската клиника си я спомняше прекрасно или поне така предположи, защото усмивката на лицето ѝ замръзна, като я видя. Въпреки това извади значката си, ръгна с лакът Йонан да стори същото и ги тропна върху плота на регистратурата.

— Доктор Сарасола, ако обичате.

— Не знам дали е тук — отвърна жената и вдигна телефона. Съобщи за тях, изслуша нарежданията отсреща и без да се усмихва, им посочи вратите на асансьорите. — Качете се, четвърти етаж, там ще ви упътят, очакват ви.

Последните ѝ думи прозвучаха като предупреждение. Амая се усмихна и ѝ намигна, преди да се обърне към асансьора.

Сарасола ги прие в кабинета си, седнал зад отрупаното с документи бюро. Той ги отмести, стана и ги заведе до креслата до прозореца.

— Предполагам, че идвате заради смъртта на доктор Берасатеги — каза, докато се ръкуваха.

Нито Амая, нито младши инспектор Ечайде се учудиха, че той е уведомен — малко от ставащото в Памплона не стигаше до ушите на отец Сарасола. Като видя реакцията им, той поясни:

— Дано не съм ви смутил. Директорът на затвора има близки в „Опус Деи“.

Амая кимна с разбиране.

— Е? С какво мога да ви помогна?

— Посещавали ли сте Берасатеги в затвора?

Известно ѝ беше, че Сарасола е ходил в затвора. Сега просто искаше да провери дали той ще признае.

— Посетих го три пъти, винаги с професионална цел. Всички бяхме изненадани, когато излязоха наяве дейностите на доктора, аз самият най-напред, да си призная, а както вече знаете, проявявам подчертан интерес към изучаването на случаите, при които неадекватното поведение е свързано с Нюанса, или доближаването до Злото.

— Доктор Берасатеги спомена ли ви за бягството на Росарио и за събитията от онази нощ? — запита младши инспектор Ечайде.

— Боя се, че нашите разговори бяха прекалено технични и абстрактни… но и доста интересни, не отричам. Не бива да се забравя, че Берасатеги беше чудесен лекар, и да разговарям с него за собственото му поведение или действията му, беше невероятно предизвикателство. Всеки мой опит да го анализирам срещаше блестящ отговор, така че стремежът ми бе да помогна за успокоението на душата му. От друга страна, каквото и да бе споменал за Росарио или за събитията от онази нощ, то не би имало никаква стойност: ако знам нещо, то е, че не бива да се дава ухо на приказките на хора, доближили се до Злото, защото те никога не казват истината.

Амая въздъхна прикрито, по което Йонан позна, че започва да губи търпение.

— Все пак попитахте ли го за Росарио, или този въпрос не ви интересуваше?

— Попитах го и той веднага смени темата. Надявам се, госпожо инспектор, че покрай това, което днес вече знаете, няма да ме държите повече отговорен за бягството на Росарио.

— Не, няма, само че имам странното и необяснимо усещане, че всичко е част от един значително по-сложен план, като започнем от начина, по който Росарио излезе от „Санта Мария де лас Ниевес“, и минем през събитията от онази нощ, които вие, така или иначе, не сте били в състояние да осуетите.

Сарасола се завъртя на стола си и се наведе напред, за да погледне Амая право в очите.

— Радвам се, че започвате да разбирате — каза.

Тя кимна утвърдително.

— Това не ви оневинява напълно, трудно ми е да повярвам, че човек като вас би пропуснал да забележи нещо от случващото се в собствената му клиника.

— Тя не е…

— Да, знам, клиниката не е ваша, но вие отлично ме разбрахте — отсече Амая.

— Вече се извиних за това — оправда се той. — Вярно, че след като се включих в разследването ви, трябваше може би да наблюдавам по-отблизо Берасатеги, но в случая аз също съм жертва.

Използването на титлата „жертва“ от човек, който не беше мъртъв, нито в болница, винаги я отвращаваше; тя достатъчно добре знаеше какво означава да бъдеш жертва, а случаят на Сарасола не беше такъв.

— Добре, но самоубийството му е изненада. Аз също го посетих, този човек не беше самоубиец. По-скоро би избягал, отколкото да посегне на живота си.

— Самоубийството е вид бягство — обади се Йонан, — макар да не се вписва особено в неговия профил.

— Съгласен съм с инспекторката — отвърна Сарасола, — но ще ви кажа нещо за поведенческите профили. Знам, че можем да се осланяме на тях, следва да ги имаме предвид дори при умственоболни пациенти, но при индивиди, олицетворяващи Злото, те са абсолютно ненадеждни.

— Точно това имам предвид, когато говоря за предварително начертан план. Кое би подтикнало човек като него към самоубийство? — намеси се Амая.

— Същото, което го е подтиквало към предишните му действия: изпълнението на неизвестна за мен цел.

— В тази връзка според вас Росарио мъртва ли е, или се е измъкнала по някакъв начин?

— Не знам повече от онова, което и вие знаете, всичко сочи, че реката…

— Доктор Сарасола, мислех, че сме преодолели тази фаза в нашите отношения. Престанете да казвате това, което очакваме да кажете, и ми помогнете — притисна го тя.

— Мисля, че Берасатеги е работил с години, за да накара онези мъже да извършат убийствата. Мисля, че е измислил начин да ви замеси в случая, като е подхвърлил кости на ваши предшественици в църквата, че от месеци е подготвял излизането на Росарио от „Санта Мария де лас Ниевес“ и бягството ѝ от нашата клиника и че плановете му за онази нощ са били обстойно обмислени. Не мога да повярвам, че при такъв съвършен план не е предвидил дори най-малкия риск. Вярно, че Росарио е жена на възраст, но се наложи да променя мнението си, когато на записа видях как напуска клиниката рамо до рамо с Берасатеги.

— Тогава?

— Смятам, че е жива и е някъде наблизо.

— Но защо е замесил и мен, какво цели тази провокация?

— Хрумва ми само, че това има нещо общо с майка ви.

Амая извади от джоба си една снимка и му я подаде.

— Ето как изглежда пещерата, където Берасатеги и Росарио се готвеха да убият сина ми — обясни.

Сарасола взе снимката, разгледа я, вдигна за миг очи към Амая, а после отново се върна на снимката.

— Докторе, мисля, че убийствата на Тартало[11] са само върхът на айсберга, зрелищен връх, чиято цел е да привлече вниманието ни към една игра, в която хем ни се подхвърля информация, хем биваме отклонявани от нещо много по-важно, нещо, свързано с оскверняванията и недвусмисления знак, какъвто е използването на кости на деца от моето семейство. Нещо, свързано с причината, заради която се готвеха да убият сина ми, с причината, заради която не го убиха, както и с тревогата, убедена съм в това, породена в лоното на Църквата, от едно оскверняване, което първоначално не изглеждаше толкова тревожно.

Сарасола я погледна мълчаливо и отново се втренчи в снимката. Амая се наведе напред и докосна ръката му.

— Имам нужда от помощта ви. Какво виждате на тази снимка?

— Инспектор Саласар, знаете ли, че имате еднаква фамилия с един прочут инквизитор? Когато гоненията на вещици достигнали своя апогей, Саласар-и-Фриас започнал разследване за присъствието на Злото в тази долина, включително на френска територия. Той живял повече от година сред местните хора и стигнал до убеждението, че магьосническите практики са далеч по-вкоренени в тукашната култура от самото християнство, което, макар и изцяло прието от хората, се било сляло по страховит начин с древните вярвания, властвали тук преди основаването на Католическата църква. Човек с буден ум, учен и изследовател, който прилагал не по-малко съвременни техники от тези, които вие можете да използвате при разследването и проверката на всяка улика. Истината е, че по онова време местните обитатели изпадали в паника само при споменаването на Инквизицията и мнозина предпочитали да признаят тези практики, за да избегнат ужасяващите мъчения, на които бивали подлагани. Приветствам решението на Саласар-и-Фриас да сложи край на царящото безумие, но сред многото случаи, които той проучил, останали неразрешени и голям брой убийства предимно на малолетни, деца, ненавършили две години, и девойки в пубертета. Тяхната смърт и изчезването на телата им впоследствие се споменават в много от събраните показания, които, след като практиките на Инквизицията били признати за извращения, били обявени за пълна измислица. На тази снимка аз виждам сцена за жертвоприношение, човешко жертвоприношение, при което жертвеният агнец е щял да бъде вашият син. Страховита вещерска практика и дар за Злото. Точно това привлече вниманието ни при оскверняванията в Арискун, останките от невръстни деца. Използването на човешки кости, предимно детски, е присъщо за този вид ритуали, но убийството им като жертвоприношение е върховен дар за Злото.

— Знаех историята за Саласар-и-Фриас. Разбирам за какво говорите, но според вас има ли връзка между вещерските практики от седемнайсети век и случилото се в Арискун или това, което е щяло да се случи в тази пещера?

Сарасола бавно закима в знак на потвърждение.

— Какво знаете за вещиците, госпожо инспектор? Нямам предвид акушерките и знахарките, а митологичните героини от приказките на Братя Грим.

Йонан се приведе напред, заинтригуван.

Амая се усмихна.

— Че са много страшни, че живеят в гората…

— Знаете ли с какво се хранят?

— С деца — отговори Йонан.

Свещеникът се извърна, подразнен от скептичното изражение на Амая.

— Госпожо инспектор — заговори предупредително Сарасола, — престанете с тази двойна игра. Подозирам, още откакто влязохте тук, че разполагате с повече информация от тази, която споделяте. Аз не се шегувам, сведенията, преминали през вековете в народната памет, идват от извора. Вещиците и вещерите ядат деца, може би не буквално, но точно с това се хранят: с живота на невинното създание, принесено в жертва.

Сарасола беше интелигентен и проницателен човек и си бе дал сметка, че след като една инспекторка от отдел „Убийства“ го разпитва по темата, тя със сигурност знае повече, отколкото иска да покаже.

— Добре, но какво постигат с такова жертвоприношение?

— Здраве, живот, материално благополучие.

— Има ли хора, които вярват в това? Не говоря за седемнайсети век, а за днешно време. Има ли хора, които вярват, че ще получат някое от тези блага чрез човешко жертвоприношение?

Сарасола въздъхна уморено.

— Госпожо инспектор, ако искате да разберете поне малко как действа всичко това, престанете да се питате логично ли е, или не, вписва ли се, или не се вписва в компютризирания свят или поведенческите ви профили, престанете да се питате как е възможно в днешно време някой да вярва в подобни неща.

— Няма как да не се питам.

— Е, тук ви е грешката, грешката на всички глупаци, възприемащи света през филтъра на онова, което за тях е логично и доказано от познатата ни наука; и тази грешка, повярвайте ми, не е много различна от грешката на хората, осъдили Галилей, задето защитавал хелиоцентричната теория. „Доколкото ни е известно и съгласно поддържания с векове мироглед, знаем, че Земята е центърът на Вселената“, заявявали те тогава. Помислете, преди да отговорите, ние знаем ли, или смятаме, че знаем, понеже това са ни разказвали? Подлагали ли сме на проверка всеки един от абсолютните закони, които така убедено възприемаме, защото от векове ни ги набиват в главите?

— Е, бихме могли да приложим това и по отношение на съществуването на Бог или на дявола, проповядвано от Църквата от векове…

— Правилно, и е добре, че го подлагате на съмнение, макар и не въз основа на онова, което смятате, че знаете. Опитайте, потърсете Бога, потърсете и Злото, потърсете ги и си направете сама извод, но престанете да съдите вярванията на другите. Животът на милиони хора се върти около вярата, вяра независимо в какво, в Бог, в някакъв кораб, който ще дойде и ще ни закара на Орион, че ако се взривят с бомба, ще идат в рая, където от изворите блика мед, а девиците само тях чакат, няма значение. Ако искате да разберете нещо, престанете да се питате дали е логично и започнете да приемате, че то е реално, че води до реални последствия и че има хора, готови да умрат в името на вярата си. А сега задайте отново въпроса си.

— Добре, защо деца и как ги използват?

— Нуждаят се от невръстно създание, ненавършило две години, което да бъде пожертвано ритуално. Най-често се източва кръвта му, но понякога бива разчленявано, за да се използва на части; черепите са на особена почит, не по-малко ценни са и дългите кости, като онези майру-бесо, които бяха подхвърлени при оскверняването в Арискун. При други практики се използват зъбите, ноктите и косата, плюс праха от смлените дребни костици. Сред всички ритуални предмети, употребявани за магии, детските трупове имат най-висока стойност.

— Защо ненавършили две години?

— Това е преходният период — обади се Йонан. — В много култури се смята, че до тази възраст децата витаят между двата свята и са в състояние да виждат и да чуват случващото се и в двата, което ги превръща в подходящ проводник за установяване на връзки с духовни светове или за получаване на желаното.

— Точно така. От раждането си до втората година децата развиват инстинктивни познания, сиреч как да стоят изправени, как да ходят, как да хващат предмети и други подражания, но едва след като навършат две години, с развитието на речевите умения преминават границата и тогава започва да се оформя нов начин за връзка между детето и средата. Оттам насетне, въпреки че малолетните продължават да бъдат твърде привлекателни за вещерските практики, особено преди да влязат в пубертета, те престават да бъдат толкова ефикасен проводник.

— Ако един труп е откраднат с такова намерение, къде биха го занесли?

— Като следовател най-вероятно вече сте предположили, че мястото трябва да е достатъчно защитено и уединено, за да могат да извършват практиките си, макар че подозирам накъде биете. Знам, че си мислите за храмове, църкви или светилища, и щяхте да сте на прав път, ако ставаше дума за сатанински практики, чиято цел е не само възхвала на Лукавия, а и оскърбление на Господа. Вещерството обаче е много по-широк клон от сатанизма и макар да изглеждат тясно свързани, няма причина да е така. В много вероизповедания се използват човешки останки, служещи за проводници за получаването на определено благо. Сещам се за вуду, за магьосничеството, за конгоанското пало или кандомбе, практики, при които се призовават не само божества, а и духовете на мъртъвци, а в такъв случай най-подходящо е да се използват човешки останки. При този вид ритуали трябва да отидеш на свещено място и да го оскверниш. В случая с Арискун говорим, разбира се, за долината на Бастан с нейните богати исторически традиции в магьосничеството, при които действително са викали Акер, дявола.

Амая помълча няколко секунди, отмести поглед от изпитателните очи на Сарасола и погледна през прозореца към мрачното памплонско небе. Мъжете мълчаха, съзнавайки, че въпреки привидното спокойствие, колелата в мозъка на инспекторката се въртяха на пълни обороти. Когато тя отново обърна очи към стаята и към Сарасола, решителността бе заменила съмнението на лицето ѝ.

— Доктор Сарасола, знаете ли какво е Ингума?

— Мау Мау, или Ингума. Не какво е, а кой е. Шумерската демонология го нарича Ламашту, зловреден, стар колкото света дух, един от най-страшните и безмилостни демони, надминат само от Пазузу, както шумерите наричат Луцифер, първия по ранг и важност дявол. Ламашту изтръгвал кърмачета от ръцете на майките им, за да се храни с месото им и да утолява жаждата си с кръвта им, той бил и причинителят на внезапната смърт на бебетата в люлката. Тази ненадейна кончина по време на сън, предизвикана от злокобно същество, присъства още в най-древните култури. В Турция му казват „смазващия демон“, в Африка буквалният превод на името му е „демонът, яхнал гърба ти“, етносът хмонг го нарича „демон мъчител“, във Филипините е известен като „бангунгут“, а злостното същество е старица, на име Батибат. В Япония синдромът на внезапна смърт по време на сън е познат като покури. Художникът Хенри Фюзели го изобразява в прочутата си картина „Кошмарът“, където демон със свирепо лице е възседнал заспала на дивана девойка, която не усеща присъствието му и като че ли се мята в страшен кошмар. Имената му са различни, но винаги действа по един и същи начин: прониква нощем в стаята на спящите, сяда върху гърдите им, а понякога ги стиска за врата, създавайки ужасяващо усещане за задушаване, което е възможно да се случи по време на кошмара, който те съзнават, че сънуват, но от който не могат да излязат, нито да помръднат. Друг път Ингума впива устни в устата на спящия и отнема дъха му, докато умре.

— Мислите ли, че…?

— Аз съм свещеник, госпожо инспектор, отново грешен подход; няма смисъл да казвам, че съм вярващ, важното в случая е властта, която това същество упражнява. Всяка сутрин, призори, в Рим се отслужва литургия за прогонване на нечестиви духове. Ритуалът се извършва от няколко свещеници, които се молят за освобождението на обсебените души и след това приемат всеки, дошъл при тях за съвет със своя случай. Мога да ви кажа, че повечето са за психиатрията… Но не всички.

— Екзорсизмът в крайна сметка може да има плацебо ефект и да успокоява онези, които вярват, че са обсебени.

— Госпожо инспектор, чували ли сте за етническата група хмонг? Това е азиатски народ от планинските райони на Китай, Виетнам, Лаос и Тайланд. Помагали на американците по време на Виетнамската война и за това били заклеймени от сънародниците си след края на войната, което принудило мнозина да търсят спасение в Съединените щати. През 1980 година Центърът за контрол на болестите в Атланта отчел изключително нарастване на броя на случаите на внезапна смърт по време на сън: двеста и трийсет мъже хмонг починали в Съединените щати от задушаване, както си спели, макар че броят на пострадалите бил далеч по-голям. Оцелелите твърдели, че са видели как някаква стара вещица се надвесва над тях и ги стиска силно за гърлото. Най-ужасното в тези епизоди е, че уплашените роднини почнали да спят до мъжете от семейството, за да ги будят, ако почнели да се мятат насън, понякога дори ги вдигали от леглото, обаче те си оставали в плен на кошмара, продължавали да виждат злокобната старица и да усещат пръстите ѝ около гърлото си. Не говоря за някакво затънтено кътче на Тайланд, а за Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис… Из цялата страна мъжете от етноса хмонг страдали от подобни пристъпи всяка нощ и ако оживеели, ги вкарвали в болница, където ги поставяли под строго наблюдение и така били доказани и записани тези невидими нападения, при които жертвата изглеждала наистина подложена на свирепо задушаване от нематериално същество, а изумените лекари така и не успели да установят какъвто и да е вид заболяване. Шаманите от същата етническа група стигнали до заключението, че демонът ги напада, защото това поколение хмонг се е отдалечило от традициите и е забравило предпазните мерки, действали ефикасно с векове. Те предложили да извършат церемонии за пречистване около засегнатите, но в повечето случаи това им било отказвано, защото за целта трябвало да се колят животни, макар да се доказало, че в случаите, в които им се разрешавало, атаките престанали. През 1917 година седемстотин двайсет и двама филипинци починали по време на сън в лапите на Батибат, преведено буквално, „тлъстата бабичка“. А през 1959 година в Япония петстотин здрави младежи били покосени от покури. Според легендата събуди ли се веднъж, Ингума взема голям брой жертви, докато засити жаждата си и отново заспи или докато не бъде спрян по някакъв начин. В случая с мъжете хмонг медицинската загадка, взела живота на двеста и трийсет здрави индивиди, не е разгадана до днес, тъй като причината за смъртта не могла да бъде установена дори при аутопсиите.