Жив или мъртъв

12

МАКАР ДА НЕ ПОЗНАВАШЕ този мотел, жената не се затрудни да го открие, защото той се намираше на оптимистично наречената Главна улица в град Бийти — всъщност улицата представляваше около километър път между шосета 95 и 374 и разрешената скорост по нея беше 45 километра в час.

Въпреки външния си вид хотелът — Мотел 6 от Долината на смъртта — предлагаше относително чисти стаи, които миришеха на дезинфекциращ сапун. Тя не само че познаваше много по-лоши места, но и предлагаше своите… особени умения в по-лоши хотели. И с по-лоши мъже за много по-малко пари. Ако не друго, най-много я притесняваше името на мотела.

Кряшенска татарка[12] по рождение, Алисън, с истинско име Айсилу, което на турски означаваше красива като луната, беше наследила от майка си и баща си, както и от предците си, здравословно уважение към неявни и явни предзнаменования, а името Мотел 6 от Долината на смъртта определено минаваше към втория вид.

Но това нямаше значение. Предзнаменованията са непостоянни, а смисълът им винаги трябва да се тълкува. В този случай името на мотела май не важеше за нея, защото тя беше впечатлила твърде много клиента и той не представляваше заплаха — директна или не. А и онова, за което идваше тук, не й налагаше да мисли много — така добре беше обучена. Помагаше също фактът, че мъжете се оказаха прости, предсказуеми същества, ръководени от най-долни потребности.

— Мъжете са глина — каза веднъж нейната първа инструкторка Олга, а и самата тя се досещаше за тази истина още на единадесет години заради лепкавите погледи на момчетата от нейното село, както и от вечно следящите я очи на някои от мъжете.

Още преди да настъпят промените и тялото й да разцъфне, тя знаеше инстинктивно не само кой е слабият пол, но и кой е по-силният. Мъжете имаха по-голяма физическа сила, което носеше своите ползи и удоволствие, но Алисън употребяваше друг вид сила, която й служеше добре, пазеше я в опасни ситуации и улесняваше живота й в трудни времена. И сега, на двадесет и две години, оставила селото далеч назад, тази нейна сила я правеше богата. Освен това, за разлика от повечето предишни работодатели, сегашният не искаше първоначално прослушване от нея. Дали заради строгите й религиозни идеали, или заради професионализма, приеха сериозните й намерения безрезервно заедно с препоръката, дадена от непознат за нея човек. Със сигурност последният имаше влияние. Вече преустановената програма, по която я обучаваха, беше съществувала в строга тайна.

Жената подмина паркинга на мотела, след което заобиколи по съседната улица и се върна от другата посока, като опитваше да забележи нещо не на място, нещо, от което интуицията й да заработи. Съзря колата му — син пикап „Додж“ от 1990 г. сред няколко други автомобила, все с номера от този щат, освен един от Калифорния и един от Аризона. Удовлетворена, че всичко е наред, тя отби в една бензиностанция, направи бързо обратен завой, върна се в мотела и влезе в паркинга, като спря на две места встрани от пикапа. Провери набързо грима си в огледалото за задно виждане и взе чифт презервативи от жабката. Пусна ги в чантичката си и я затвори с усмивка. Мъжът беше започнал да се оплаква от презервативите, но тя бе възразила с думите, че иска да почака, докато се опознаят по-добре, може би да се прегледат за болести, предавани по полов път, и чак тогава да минат на следващото ниво във взаимоотношенията си. Всъщност предпазливостта нямаше нищо общо с нейното колебание. От работодателя си имаше подробно досие на мъжа, в което пишеше всичко — от рутинното ежедневие до предишните му приятелки. Преди нея той беше имал две приятелки — една от гимназията, зарязала го още преди да завършат, и друга малко след завършването на колежа. Втората връзка също се оказа кратка. Почти нямаше вероятност да е болен. Не, презервативът влизаше в нейния арсенал от средства. Близостта, която той искаше така силно, представляваше потребност, а потребностите са точки за натиск. Когато накрая тя „се предадеше“ и му позволеше да я има без предпазни средства, щеше само да засили властта си върху него.

„Глина“ — помисли тя.

Но не можеше да отлага твърде много, защото работодателят й вече искаше информация, която тя все още не успяваше да измъкне. Защо нямаха търпение или какво точно планираха да правят с информацията, която тя им даваше, си бе тяхна работа, но определено тайните на този мъж имаха съществено значение. Но с подобно нещо не можеше да бърза човек. Не и ако искаш добри резултати.

Тя излезе, заключи вратата на колата и тръгна към стаята. Както винаги и този път в пролуката между дръжката на вратата и касата имаше роза — „техния“ сигнал, за да знае тя къде да го намери. Всъщност той беше много приятен човек, но толкова слаб и изпълнен с незадоволени нужди, че тя не можеше да не го презира.

Почука на вратата. Чу стъпки, които бързо доближиха вратата и после тракането на веригата при отключването. Вратата рязко се отвори и той застана в отвора с кадифения си панталон и една от няколкото си раздърпани тениски с рекламни надписи на научно-популярни филми или телевизионни програми.

— Хей — изгука тя и раздвижи ханш като дръзка манекенка. Благодарение на дългогодишното обучение в гласа й нямаше и следа от акцент — Радваш ли се да ме видиш?

Плажната й рокля — в светлопрасковения цвят, който той харесваше така много — прилягаше плътно по тялото й където трябваше и висеше свободно на останалите места, като се постигаше идеалното равновесие между целомъдрие и пикантност. Повечето мъже, дори без да осъзнават, искаха жените им да бъдат дами в ежедневието и курви в спалнята.

Жадните му очи завършиха огледа на краката й и се спряха на нейното лице.

— Ъ, да… Господи, да — промърмори той. — Хайде, влизай.

Любиха се два пъти през следващите два часа, като първият път продължи само няколко минути, а вторият — десет, и то защото тя го забави. „Мускули от различен вид“ — помисли си тя. Но съвсем не по-слаби. Когато свършиха, той легна задъхан по гръб, с изпотени гърди и лице. Тя се извърна и се сгуши до рамото му, като въздъхна силно.

— Ох — промърмори тя. — Това беше… олеле…

— Да, така е — отговори той.

Стив изглеждаше добре с къдрава червеникаворуса коса и светлосини очи, но прекалено слаб за нейния вкус, а от брадата му лицето и бедрата й я сърбяха. Но беше чист и не пушеше, имаше прави зъби, така че нещата можеха да са далеч по-неприятни.

А за уменията му в леглото… почти нямаше такива. Той се оказа прекалено загрижен любовник, прекалено внимателен, винаги разтревожен, че не прави нещо както трябва или че трябва да върши нещо друго. Тя полагаше всички усилия да му вдъхне увереност с подходящи думи и въздишки в необходимия момент, но подозираше, че той се бои да не я загуби — не, че всъщност я „имаше“.

Отношенията им представляваха тези на красавицата и звяра в най-чист вид. Той нямаше да я загуби, или поне не докато тя не получи търсения от работодателите й отговор. Алисън за момент изпита вина, като си представи реакцията му, след като тя изчезне. Убедена беше, че той е влюбен в нея, както и трябваше, но той се оказа толкова… безобиден, че тя не можеше от време на време да не изпитва съжаление към него. Трудно ще е, но не невъзможно. Тя отхвърли тази мисъл.

— Е, как е работата? — запита той.

— Добре, все едно и също — обиколки, разговори, давам си телефонните номера и показвам на лекарите малко деколте…

— Хей!

— Спокойно, шегувам се. Много от тях се притесняват от проблеми с върнатите от пазара лекарства.

— Тези, дето ги даваха по телевизията ли? Болкоуспокояващите?

— Точно тях. Производителят ни оказва голям натиск да продължаваме да ги пласираме.

Той знаеше, че тя се занимава с продажба на фармацевтични продукти и че живее в град Рено. „Срещнаха“ се в кафенето „Старбъкс“ в книжарница „Барнс и Ноубъл“, когато се оказа, че не й достигат пет цента да си плати кафето. Стив, който се редеше след нея, нервно предложи да доплати. Въоръжена с досието му, или с малкото материал от него, който й трябваше, и добре запозната с навиците му, тя беше уредила лесно тази среща и още по-лесно се възползва от нея, като изрази интерес към книгата, която той четеше — инженерна механика, която изобщо не я интересуваше. Той не забеляза това, защото се развълнува твърде силно от факта, че такова красиво момиче му обръща внимание.

— Абе инженерни неща — каза тя. — Не знам как го правите. Опитах да прочета една от книгите, които ми даде, но нищо не разбрах.

— Е, ти си доста умна, ясно е, но материята е суха. Не забравяй, че съм учил четири години в колеж за това и не научих нищо от практическа полза, докато не започнах работа. Технологичният институт в Масачузетс ми даде голяма подготовка, но тя е нищо в сравнение с онова, което научих впоследствие.

— Например?

— Ами, разни неща.

— Като?

Той не отговори.

— Добре де, добре. Разбирам, мистър важен свръхсекретен мъж.

— Не е така, Али — отговори той с леко хленчещ глас. — Просто ни накараха да подпишем документи — споразумения за поверителност и подобни.

— Така ли! Значи си важна клечка.

Той поклати глава.

— Не. Нали знаеш как правителството е… параноично до дупка. По дяволите, изненадан съм, че не ни подложиха на тест с детектора на лъжата, но кой знае?

И какво е в такъв случай? Оръжие и бомби и такива неща, така ли? Чакай… ти да не се занимаваш с ракетна техника?

Той се засмя.

— Не с ракети. Инженер по механиката — средно ниво, обикновен инженер.

— Шпионин, тогава?

Алисън се облегна на лакът, като позволи чаршафът да се хлъзне надолу и да оголи бледата й гърда.

— Това е, нали? Ти си шпионин.

— Не, и шпионин не съм. Искам да кажа, виж ме. Аз съм смотаняк.

— Идеалното прикритие.

— Е, голямо въображение имаш, признавам ти го.

— Извърташ въпроса. Но така се издаде — ходът ти беше съвсем като на истински шпионин.

— Не. Съжалявам, че те разочаровам.

— Тогава какво? Кажи ми…

— Работя за МЕ — Министерство на енергетиката.

— Ядрена енергия и такива неща, така ли?

— Да.

Всъщност тя знаеше точно какво работи той, къде работи и какво става там. Но търсеше — те търсеха — нещо много по-конкретно. Уверени бяха, че той разполага с информацията, че вероятно я носи в главата си и че ако не е така, със сигурност има достъп до нея. Алисън се запита разсеяно защо ли са избрали нея, вместо просто да го отвлекат от улицата и да измъкнат информацията със сила. Подозираше, че е така заради мястото, където той работеше, и заради ненадеждността на мъченията. Ако Стив изчезне или го открият мъртъв дори при най-малко подозрителни обстоятелства, щеше да се проведе разследване не само от местната полиция, но и от ФБР, а вероятно работодателят й желаеше силно да избегне подобни неща. И все пак фактът, че не са избрали по-директен метод, й говореше нещо. Необходимата им информация беше съществено важна и изключителна. Може би Стив бе единственият използваем източник на информацията, което означаваше, че тя или е силно защитена, или той е от малцината, които я разбират.

Не че това имаше значение. Тя щеше да свърши работа, да вземе парите и после… кой знае?

Хонорарът й беше значителен, вероятно достатъчен да й позволи ново начало на друго място и да си изкарва хляба по различен начин. Нещо обикновено, като да стане библиотекарка или счетоводителка. Усмихна се при тази мисъл. Обикновеното сигурно е приятно. Но трябваше да е много внимателна с тези хора. Както и да планираха да използват информацията, тя определено имаше смъртоносна важност. Достатъчна, за да убиват за нея.

Е, трябваше отново да започва работа…

Мързеливо прокара пръсти по гърдите му.

— Ти не си в опасност или нещо такова, а? Искам да кажа от рак или подобни болести?

— А, не — отговори той. — Не. Е, може да има някакъв риск, но имат протоколи и правила, наредби… толкова са, че трябва доста да сбъркаш, за да пострадаш.

— Значи не се е случвало на никого досега?

— Случвало се е, но обикновено става дума за глупости, примерно някой да не си мръдне крака и да го прегази мотокар, или пък да се задави с чипс в кафенето. Имахме и няколко по-сериозни случая в… в други места, но обикновено някой иска да сече завои и затова се получава така, но дори и в такива случаи има резервни системи и процедури. Повярвай, скъпа, в пълна безопасност съм.

— Добре. Радвам се. Не искам да мисля, че ще се нараниш или разболееш.

— Няма да се случи, Али. Много внимавам.

„Ще видим“ — каза си тя.