„ВРЕМЕ Е да си намеря нова работа“ — мислеше Кларк след закуската. Обади се по телефона и се уговори за среща в 10,30, след което събуди Чавес и се срещнаха при колата в девет и половина.
— Е, ще видим как плащат — отбеляза Динг. — Готов съм да ме впечатлят.
— Не се ентусиазирай много — предупреди го Кларк и запали двигателя. — По дяволите, не очаквах да видя и сто хиляди от Ленгли, когато започнах работа там. Започнах с деветнадесет хиляди и петстотин на година.
— Ами нали онзи каза, че застрахователният им план, не помня как точно се казваше, е много добър, а и видях колко баварци имаше на паркинга. Ще оставя ти да говориш — предложи Чавес.
— Да, а ти просто си седи и гледай страшно — засмя се Джон.
— Смяташ ли, че наистина искат от нас да трепем хора?
— Ами ще трябва да проверим.
Към края на работния ден нямаше много движение по моста „Америкън Лийджън“ и двамата съвсем скоро се качиха на щатско шосе 29 в северна посока.
— Реши ли какво да правиш по въпроса с моето осиране?
— Да, струва ми се. Набутахме се в дълбокото, Динг, много по-надолу от всякога. Нека стигнем до края. Ще им дадем флашката и ще видим какво мислят.
— Добре. А за онзи, Хендли… Знаем ли нещо за него?
— Сенатор е от Северна Каролина, демократ, служил в комисията по разузнаването. В Ленгли го харесваха — умен, прям. И Райън го харесваше. Хендли загубил семейството си в автомобилна катастрофа. Жена му и двете момчета. Много е богат. И той като Райън е направил куп пари от борсова търговия. Умее да вижда неща, които другите пропускат.
Двамата носеха хубави костюми, купени в Лондон по време на престоя им в екипа „Дъга“, с вратовръзки от „Търнбул и Асер“ и добре излъскани обувки. Всъщност Чавес носеше лъснати обувки всеки ден по навик още от армията, а Кларк понякога забравяше.
Паркираха в района за посетители и влязоха в сградата. Ърни Чеймбърс пак чакаше на рецепцията.
— Здравейте. Пак идваме за среща с господин Дейвис.
— Да, господине. Седнете, моля, докато го повикам.
Кларк и Чавес седнаха. Джон взе едно списание „Таймс“. Трябваше да свикне да чете новините с четиридневно закъснение.
Дейвис влезе във фоайето.
— Благодаря, че се върнахте. Ще ме последвате ли?
Две минути по-късно тримата седяха в кабинета на Том Дейвис, загледани към кътче от Мериленд.
— Значи се интересувате? — запита Дейвис.
— Да — отговори Кларк от името на двамата.
— Добре. Правила: първо, каквото стане тук, остава тук. Това място не съществува, нито пък съществува нещо, което се случва или не се случва тука.
— Господин Дейвис, и двамата сме запознати с въпросите на секретността. Не говорим много и не разказваме истории от училище.
— Ще трябва да подпишете още декларации за неразкриване на тайната. Не можем да ви направим нищо по закон, но пък можем да ви вземем всичките пари.
— Трябва ли да ги видят нашите адвокати?
— Ако желаете. В споразуменията няма нищо компрометиращо, но след това трябва да ги скъсате. Не можем да си позволим тук да идват адвокати и да се чудят с какво точно се занимаваме. Строго погледнато, работата ни не е съвсем законна.
— Колко ще е пътуването? — запита Джон.
— По-малко от онова, с което сте свикнали. Още мислим по този въпрос. Повечето време ще сте тук, ще преглеждате данни и ще планирате операции.
— Какъв е източникът на данните?
— Най-вече Ленгли и Форт Мийд, но измъкваме по малко и от ФБР, имиграционните власти и митниците, от Службата за вътрешна сигурност… Такива места. Имаме адски добър технически екип. Вероятно сте забелязали таралежа на покрива.
— Да.
— Ние сме единствената сграда по пряка линия на видимост между ЦРУ и Агенцията за национална сигурност. Те си разменят данни чрез микровълни, а ние сваляме целия им трафик. Така си правим финансовата търговия. АНС наблюдава отблизо нашите и чуждестранните банки. Могат да се включват и в компютрите, и в системите им за вътрешна комуникация.
А онзи ден какво казахте за мокрите работи?
— До момента сме изпълнили само една истинска операция — четиримата, за които споменах вчера. Истината е, че ни беше любопитно какво ще стане. Всъщност не стана нищо особено. Сигурно твърде добре сме скрили следите си. Всички убийства приличаха на сърдечни удари, жертвите са преминали аутопсия и изводите от нея са за „естествена причина“. Според нас противникът прие тази версия и продължи напред. Четвъртият случай — МоХа — ни донесе компютър с пароли, та до неотдавна можехме да четем някои от съобщенията им по електронната поща. Изглежда миналата седмица са сменили комуникационните си протоколи.
— Ей така, без нищо ли? — запита Кларк.
— Да. Прехванахме едно съобщение за раждане. С много получатели. След няколко часа всички се смълчаха.
— Превключване на каналите — отбеляза Чавес.
— Да. Ние работим по една нишка, която може да ни върне обратно в схемата.
— Кой друг ще върши работа като нашата?
— Ще се запознаете, когато му дойде времето — обеща Дейвис.
— А заплатата? — запита Динг.
— Можем да започнем с по двеста и петдесет годишно. Ще участвате в инвестиционния план на фирмата с каквато част от заплатата си искате. Вече ви казах каква ни е възвръщаемостта. Плащаме и добри разходи за обучение на децата. До получаване на докторат или професура. Там спираме.
— Ами ако жена ми реши да се върне в медицинския институт да си доучва? Сега е общопрактикуваща лекарка, но мисли да учи за акушер-гинеколог.
— Ще платим.
— Ако ме пита какво правя тук, как да й отговоря?
— Консултант по охраната за голяма търговска къща. Винаги върши работа — увери ги Дейвис. — Тя със сигурност знае, че си работил в ЦРУ.
— Тя е дъщеря му — каза Чавес и посочи Кларк.
— Значи ще разбере, нали? А вашата съпруга, господин Кларк?
— Името ми е Джон. Да, Санди знае какво да прави. Пък и така ще може да казва на хората какво работя — отвърна той с усмивка.
— Е, ще се видим ли с шефа?
— Нямаме нищо против — отвърна Кларк от името на двамата.
— Помилванията са истински — увери ги Хендли след няколко минути. — Когато Райън ми даде идеята да създадем това място, каза, че ще е необходимо да защитаваме хората си, които пращаме на терен, и затова подписа сто документа. Не сме използвали нито един, но това са си застрахователни полици. Има ли нещо, което ви интересува и Том не е говорил за него?
— Как се избират целите? — запита Кларк.
— Вие ще участвате в този процес през повечето време. Трябва да внимаваме как избираме онези, които искаме да си отидат.
— А ние ли избираме начините? — запита деликатно Кларк.
— Каза ли им за писалките? — обърна се Хендли към Дейвис.
— Това е един от инструментите ни — отвърна Дейвис и вдигна една златна писалка. — Инжектира към седем милиграма дитилин. Това е успокоително, което използват хирурзите. Спира дишането и волевите мускулни движения. Но не и сърцето. Човек не може да се движи, да говори и да диша. Сърцето продължава да бие минутка-две, но е лишено от кислород и при аутопсията смъртта прилича на сърдечен удар. Очевидно и така се усеща.
— Обратимо ли е? — обади се Кларк.
— Да, ако незабавно сложиш жертвата на дихателен апарат. Медикаментът отслабва, метаболизира се за около пет минути. Не оставя никакви следи, освен ако аутопсията не се извършва от истински специалист, който знае какво търси. Почти идеална работа.
— Изненадан съм, че руснаците не са измислили нещо такова.
— Опитваха — отвърна Дейвис. — Но май този медикамент не стигна до техните болници. Ние го получаваме от един лекар от медицинския колеж към Колумбийския университет, който има да разчиства някои лични сметки. Брат му — старши брокер в „Кантор Фицджералд“ — е загинал на единадесети септември.
— Впечатляващо — каза Кларк, като оглеждаше писалката. — От това ще излезе и добро средство за разпити. Едва ли някой би искал да повтори такова изживяване.
Дейвис му подаде писалката.
— Не е заредена. Завърташ връхчето, за да размениш пълнителите. Пише си идеално.
— Хитро. Е, това отговаря на един от въпросите. Имаме ли свободата да използваме по-класически инструменти?
— Ако и когато работата го изисква — потвърди Дейвис и кимна. — Но стремежът ни е да не се издаваме, че сме се били там — не го забравяйте.
— Разбрано.
— А вие, господин Чавес? — запита Хендли.
— Сър, аз само опитвам да слушам и да уча — отговори Динг на шефа.
— Наистина ли е толкова хитър, Джон? — запита бившият сенатор.
— Повече. Добре работим заедно.
— Точно това ни трябва. Е, добре дошли на борда, господа.
— Момент — каза Кларк. Извади флашката на Динг от джоба си и я сложи на бюрото. — Това го взехме от един от лошите в Триполи.
— Ясно. И защо то седи на бюрото ми?
— Недоглеждане — отговори Чавес. — Да кажем, че остарявам. Бихме могли да го дадем на шведите или на Ленгли, но подозирам, че тук ще свърши по-добра работа.
— Разглеждали ли сте го?
Чавес отговори:
— Снимки във формат JPEG. Около дузина са. Май са от нечия ваканция, но знам ли.
Хендли обмисли казаното и кимна.
— Добре, ще го погледнем. Том, имаме ли кабинет за тях?
— Точно до братята Карузо.
— Добре. Разгледайте, момчета, и ще се видим утре сутринта.
Хендли стана като знак да го сторят и другите. Дейвис тръгна към вратата, последван от Чавес и Кларк.
— Джон, можеш ли да останеш за момент? — запита Хендли.
— Да. Динг, ще те настигна.
Като останаха сами, Хендли каза:
— Джон, не си новак. Исках да чуя мнението ти по няколко неща.
— Казвай.
— Много сме отскоро, цялата ни концепция е нова и затова голяма част от работата ни е да правим проби и грешки. Вече си мисля, че технологичната ни схема е доста объркана.
Кларк се засмя.
— Не се обиждай, Гери, но думи като технологична схема в подобно място означават, че си прав. Каква ви е командната верига?
Хендли описа организацията в Колежа и Кларк отговори:
— Звучи като Ленгли. Слушай, организационната работа е важна, нали? Не можеш без анализи, а ако опиташ да вкараш процеса в някаква изкуствена структура, в един момент ще ти го начукат отвсякъде.
— Не пестиш ударите, а?
— А трябва ли?
— Не.
— Твърде много добри идеи се изгубват нагоре по веригата. Моят съвет е да си събираш шефовете веднъж дневно в една стая, за да обмислят идеи. Може да ти звучи изтъркано, но така се върши работа. Ако хората ти се чудят дали творческите им мисли ще получат одобрение, значи пилеете талант.
Хендли подсвирна леко и се усмихна.
— Не ме разбирай погрешно, Джон, но ти явно не си обикновена горила, а?
Кларк сви рамене, но не отговори.
— Е — продължи Хендли, — ти улучи темата. И аз мислех за същото. Но е хубаво да го чуеш от още някой.
— За друго ще говорим ли?
— Да. Джак Райън ме посети онзи ден. Иска да работи повече на терен.
„Младши не е толкова млад вече“ — помисли си Кларк.
— Том каза ли ти за онази случка с МоХа? — запита Хендли.
— Да.
— Е, чух от братята Карузо, че са го завели да поразпусне малко в стрелбището „Хоган“. Много добре се справил, или поне те така казват. Поотупали го, допуснал някои новобрански грешки и все пак бил много добър.
„Значи има талант — каза си Кларк. — Може да е генетично, ако човек вярва на тези неща.“
Кларк беше виждал баща му по време на работа и знаеше колко е добър с пистолета. И спокоен под напрежение. И двете неща се научават, но второто е повече свързано с начина на мислене и темперамента. А Джак май имаше и двете, пък и спокойна ръка.
— А той как разсъждава по този въпрос? — запита Кларк.
— Не си прави илюзии според мен. Не търси слава, не е такъв.
— Истина е. Добре са го отгледали родителите му.
— Адски добър аналитик е, много го бива, но смята, че боксува. Иска да влезе в тръстиката. Проблемът е, че според мен баща му не би…
— Ако ще вземаш решения за него според това какво ще каже баща му, то…
— Кажи го.
— Ами би трябвало да се запиташ ти какво мислиш, а не той. Джак е пълнолетен и това си е неговият живот. А ти трябва да решиш дали той ще се справя добре и дали работата му ще помогне на Колежа. Това е.
— Ясно. Е, ще помисля още малко. Ако реша да го изпратя, ще му трябва обучител.
— Имаш такъв.
— Още един няма да попречи. Пийт Алекзандър е много добър, но бих искал да вземеш Джак под крилото си.
Кларк обмисли думите му и си каза, че е време да постъпи така, както проповядва на шефа си.
— Добре, става.
— Благодаря. Винаги търсим хора като теб и Чавес, та ако се сетиш за някой… Имаме си търсачи на таланти, но е добре да разполагаш с повечко кандидати.
— Вярно е. Нека помисля. Може да се сетя за едно-две имена.
Хендли се усмихна.
— Навярно наскоро пенсионирани оператори? Кларк се усмихна и отговори:
— Навярно.