Жив или мъртъв

34

ШАСИФ ХАДИ седеше в парижкия район Монпарнас, пиеше кафе и се стараеше да не изглежда нервен.

Човекът, с когото се срещна на плажа Топанга, спази обещанието си и му се обади на следващия ден, за да му даде инструкции откъде да вземе пакетите за връщане, които щеше да намери в пощенски кутии под наем в района на Лос Анджелис. Изненада го не това, че всеки пакет съдържаше компактдиск без надпис, а че към единия имаше закачена машинописна бележка с текст „Индиана кафе, Монпарнас, Мейн Авеню 77“ и дата и час. Хади не знаеше дали това е поредната обикновена куриерска мисия, или е нещо повече.

Алжирец по рождение, Хади беше емигрирал във Франция още като юноша, когато баща му търсеше по-добре платена работа. Хади говореше добре френски с акцент на „piednoir“, или „чернокрак“, както преди двеста години са наричали гражданите на френските колонии в северното крайбрежие на Африка и които след продължителна и кървава колониална и гражданска война през 60-те години Френската република по-скоро изостави, отколкото загуби. Но Алжир не беше процъфтял и затова арабите изнасяха милиони граждани в Европа, където получаваха недобър прием особено през последното десетилетие на двадесети век, когато откриха ислямската си идентичност в страна, която все още се придържаше към идеята за претопяването. Говори езика (произнасяй думите правилно), приеми обичаите и си французин, а френската раса не се интересува особено от цвета на кожата. Макар и католическа страна. Франция не се интересуваше в каква черква ходиш, тъй като самите те не ходеха. Но ислямът промени това. Може би спомняйки си победата на Шарл Мартел в битката при Тур през 732 г., осъзнаха, че някога са воювали с мюсюлманите, но преди всички възразяваха срещу факта, че мюсюлманите емигранти не приемат тяхната култура, обличат се и спазват обичаи, които не се харесват на бонвиваните с виното, и следователно не се претопяват. Питаха се защо ли не би искал някой да е французин. И така безбройните френски полицейски служби наглеждаха хората като него. Хади знаеше това и се стараеше да се впише в ситуацията, като се надяваше, че Аллах ще разбере и ще му прости, защото е безкрайно милостив. А освен това Хади едва ли е единственият мюсюлманин, който пие алкохол. Заради алкохола френската полиция го игнорираше. Хади работеше като продавач в магазин за видеокасети, разбираше се с колегите си, живееше в скромен, но комфортен апартамент на улица „Доломю“ в пети арондисман („квартал“ в Париж), караше един ситроен и не създаваше неприятности на никого. Никой не забелязваше, че той живее малко над доходите си. Тукашните полицаи може и да са добри, но никога не са идеални.

Нито пък забелязваха, че пътува по малко, предимно в Европа, и че се среща от време на време с чужденци в едно приятно бистро. Хади харесваше особено много едно леко червено вино от долината на Лoapa, естествено без да знае, че винарят е евреин, който енергично подкрепяше израелската държава. За съжаление антисемитизмът отново се зараждаше във Франция, което радваше петте милиона мюсюлмани от населението й.

— Имате ли нещо против да седна при вас? — запита глас над рамото на Хади.

Той се обърна.

— Заповядайте.

Ибрахим седна.

— Как пътувахте?

— Спокойно.

— И какво ми носите? — запита Ибрахим.

Хади бръкна в джоба на сакото си и извади компактдисковете, които предаде, без да прави опити да се крие. Често в опит да е незабележим човек се издава по-лесно. Освен това ако случаен непознат или дори опитен митнически служител разгледат съдържанието на компактдисковете, щяха да видят дигитални снимки от нечия лятна ваканция.

— Гледал ли си ги? — запита Ибрахим.

— Разбира се, че не.

— Проблеми с митниците?

— Не. Всъщност останах изненадан — отвърна Хади. — Ние сме пет милиона тук. Не могат да ни наблюдават всичките, а и аз гледам да не бия на очи. Те си мислят, че ако един мюсюлманин пие алкохол, не е заплаха за тях.

Да не бие на очи означаваше, че не ходеше в джамия и рядко посещаваше местата, където ходеха ислямските фундаменталисти, които французите наричат „интегристи“, защото фундаменталисти тук викаха на фанатизираните християни, които вероятно нямаха време от пиене да представляват заплаха за тях. Неверници.

— Споменаха за възможност за промяна на ролята ми — подсказа Хади.

Двамата седяха до маса на тротоара. На три метра имаше други хора, но разговорът им не се чуваше от уличния шум и от обичайните звуци на големия град. Двамата мъже знаеха, че не трябва да се навеждат над масата заговорнически. Това не се правеше от филмите от 30-те години насам. Много по-добре е да си пиеш виното сам и анонимен, да пушиш и да извърташ глава след жените, които минават с шикозните си рокли и голи крака. Французите разбираха веднага подобно поведение.

— Стига да се интересуваш — отговори Ибрахим.

— Интересувам се.

— Ще е различно от онова, с което си свикнал. Има риск.

— Ако Бог желае така…

Ибрахим спря погледа си на него за пет секунди, а после кимна.

— Твоето пътуване в Бразилия… Колко пъти си бил там?

— Седем през последните четири месеца.

— Приятно ли беше?

— Ами достатъчно хубаво, мога да кажа.

— Достатъчно хубаво да се върнеш, ако го поискат от теб?

— Определено.

— Там имаме човек. Бих искал да се срещнеш с него, за да уредите настаняването ти.

Хади кимна.

— Кога тръгвам?

— Открих го — каза Джак и подаде страниците. Бел ги взе и се облегна в стола си.

— Франция ли? — запита той. — От съобщението за раждането?

Заради подозренията си във връзка с внезапната промяна на комуникационните протоколи на РСУ след доста крачки назад и търсене Джак успя да отдели едно кодирано с цифри име, което се оказа ново в списъка на получателите.

— Да. Казва се Шазиф Хади. Очевидно живее в Рим, не сме сигурни къде точно, но е мюсюлманин и вероятно по произход е от Алжир, като май полага максимални усилия да стои под радара. Доста време прекарва в Париж.

Бел се засмя.

— Италианците сигурно нямат представа за съществуването му.

— Бива ли ги? — запита Джак.

— Италианците? Разузнавателните им служби са първокласни и нямат проблем да си цапат ръцете. Полицията им също я бива. Нямат толкова ограничения като нашите момчета. Дават на момчетата си повече свобода в следенето на хора и неофициалното разследване, отколкото ние на нашите. Могат да подслушват телефони с административна заповед, не съдебна, както е при нас. Не бих полагал усилия да привличам вниманието им, ако нарушавам закона. Така е в Европа — искат да знаят колкото може повече за хората и делата им. Ако носът ти е чист, няма да те закачат. Ако не е, могат силно да ти стъжнят живота. Правната им система не е като нашата, но е доста справедлива, общо взето. Наглеждат мюсюлманите, защото е имало малко шум, но нищо повече. Но си прав, че ако онзи е играч, значи знае, че трябва да се таи, да си пие виното, да си яде хляба и да гледа телевизия както всички останали. Имали са проблеми с тероризма, но не толкова лоши. Е, през 60-те години терористичната ОАС[24] е била сериозен, страшен проблем, но доста ефективно са се справили с него. И доста безскрупулно. Италианците знаят как да действат, когато се налага… Та този Хади статичен ли е?

— Не, доста е пътувал през последните шест месеца — дотук, в Западна Европа, Южна Америка…

— Къде по-точно?

— Каракас, Париж, Дубай…

— Освен това и електронната поща, какво друго те кара да го смяташ за опасен? — запита Бел. — Знаеш ли, веднъж ми се обадиха от „Комсат“. Изглежда случайно съм ползвал безжичната интернет връзка на съседите. Нямах представа.

— Случаят не е такъв — обясни Джак. — Проверих всичко няколко пъти и адресът е на Хади. Създаден е при германски интернет доставчик, който работи от квартал Монте Скаро в Рим, но това не означава нищо. Човек може да се включи към него от цяла Европа. Въпросът е защо трябва да му изпращат съобщението криптирано по интернет, като могат да се обадят по телефона или да се срещнат с него в ресторант? Очевидно подателят мисли, че информацията е важна. Вероятно не познава Хади по лице или не иска да се обажда по телефона, или да му оставя нещо някъде, а може и да не знае как. Тези момчета са като споени с интернет. Те опитват да обърнат оперативната си слабост в сила. Имат относително малка организация, която не е обучена от професионалисти. Ако бяха някогашното КГБ, щяхме да сме нагазили в дълбоки лайна, но тези наваксват структурните си слабости с технологии. Групите им са малки, което им помага да се крият, но трябва да комуникират и да координират действията си със западните технологии, което е добре, и знаем, че някои от тях са извън Европа. Понякога е риск да прекосиш технологичните граници. Затова за най-важните неща се използват куриери.

Ако бяха национална държава, щяха да имат по-добри ресурси, но пък тогава ние щяхме да можем по-ефективно да се борим с тях и с командната им верига. Та има добра и лоша новина. Можеш да стреляш със сачми по прилеп вампир, но не и по комар. Комарът не може да причини сериозни проблеми, но може да ни вгорчи живота. Нашата слабост е в това, че ценим човешкия живот повече от тях. Иначе нямаше да могат да ни наранят изобщо, но положението е такова и няма да се промени. Опитват да се възползват от нашите слабости, а на нас ни е трудно обратното. Ако не открием кои са, ще продължат да ни жилят с надеждата Да ни подлудят. Междувременно ще опитват да подобряват уменията си и да използват нашите технологии срещу нас.

— Е, препоръки?

— Откриваме, ако можем, всичко от неговия адрес в интернет, както и финансова информация. Следвай парите. В идеалния свят щяхме да се обадим на германците, но не можем. По дяволите, та ние дори не можем да накараме ЦРУ да ни свърши работа, нали?

И с този въпрос Джак посочи истинския проблем на Колежа. Тъй като той не съществуваше, не можеше да обявява сред разузнавателната общност своите удари и да върши някои неща по стандартните канали. Дори да открият нефт в Канзас и да направят много хора богати, все някой бюрократ щеше да върне лентата назад, за да види кой е сторил всичко това и да разбие прикритието на Колежа. Суперсекретността съдържаше толкова неприятности, колкото и предимства. Даже повече. Можеха да изпратят запитване до Форт Мийд, маскирано като въпрос от ЦРУ, но и това криеше опасности и изискваше одобрението на самия Гери Хендли. Е, покрай сухото гори и суровото. В свят, в който две или повече глави са по-добре от една при решаването на проблеми, Колежа трябваше да се оправя сам.

— Не се страхувам, Джак — отговори Бел. — Ако този Хади не е попаднал в списъка с получателите на имейлите по случайност, мисля, че говорим за куриер.

Макар и не най-бързата комуникация, куриерите позволяваха най-голяма сигурност. Криптираните данни и съобщения, скрити в документ или компактдиск, не са сред нещата, които хората от летищната охрана са обучени да намират. Ако не знаеш кой е куриерът — а те май вече знаеха, — лошите можеше да планират края на света, но добрите никога нямаше да узнаят.

— Съгласен съм — отговори Джак. — Ако не работи за „Нешънъл Джиографик“, значи има нещо. Или е оператор, или оказва подкрепа.

Рик Бел си каза, че това момче мисли оперативно, което не е лошо.

— Добре — каза той на Джак. — Постави това най-отгоре в списъка и ме информирай какво става.

— Добре — отвърна Джак и стана. Обърна се към вратата, но после се извърна.

— Има ли нещо? — запита Бел.

— Да. Искам да говоря с шефа.

— За какво?

Джак му каза. Бел се постара да скрие изненадата на лицето си. Опря пръстите на ръцете си един в друг и изгледа Джак.

— А това пък какво е? От онази работа с МоХа ли? Защото това не е реалният живот, Джак. Теренната работа е…

— Знам, знам. Просто искам да се чувствам като човек, който прави нещо.

— Ами ти правиш нещо.

— Знаеш какво имам предвид, Рик. Искам да правя нещо. Доста мислих. Нека поне го кажа на Гери.

Бел помисли и сви рамене.

— Добре, ще уговоря срещата.

„Девет хиляди шибани мили и пак няма бира“ — каза си Сам Дрискол, но си припомни, че поне не се прибра у дома в гумен чувал. Няколко сантиметра встрани според доктора и парчето камък е щяло да среже брахиалната или подключечната вена и да доведе до изтичане на кръвта още преди да стигнат до хеликоптера. Но загуби двама души. Барнс и Гомес бяха ударени с пълна сила от ракетния снаряд. Йънг и Питърсън ги улучиха парчетии в краката, но двамата успяха сами да се качат в хеликоптера. Оттам стигнаха бързо до Кала Гуш, където той се раздели с екипа си, и двамата с капитан Уилсън със счупения крак отидоха до базата на ВВС в Рамщайн, а след това в армейския медицински център „Брук“ във форт „Сам Хюстън“. Оказа се, че и двамата се нуждаят от ортопедична хирургия, каквато специализират в „Брук“. И обезболяващо. Сестрите ги биваше с обезболяващите, които много помогнаха да забрави, че преди пет дни в рамото му е стърчало парче гранит от Хиндукуш.

Мисията се оказа провал поне по отношение на основната задача, а работата на рейнджърите не включваше провали, независимо по чия вина са. Ако информацията им беше вярна и ако целта изобщо е била в пещерата, сигурно се е измъкнала не повече от ден преди те да дойдат. И все пак предвид бурята от лайна, през която минаха на връщане, нещата можеха да са много по-лоши. Загуби двама, но се върна с тринадесет. Барнс и Гомес. По дяволите.

Вратата се отвори и капитан Уилсън влезе в инвалидна количка.

— Имаш ли минутка за посетители?

— Да. Как е кракът?

— Още е счупен.

Дрискол се засмя.

— Ще остане така известно време, сър.

— Но нямам планки и щифтове, та поне това е добре. А ти?

— Не знам. Докторите са уклончиви. Операцията мина добре, нямам наранявания на съдовете, което щеше да е кофти. Ставите и костите се оправят много по-лесно, май. Имаш ли известие от момчетата?

— Да, добре са. Седят си на задниците, и с право.

— А Йънг и Питърсън?

— И двамата са добре. Ще почиват няколко седмици. Виж, Сам, нещо става.

— По лицето ти разбирам, че няма да ме посети Кери Ънъдруд[25].

— Боя се, че не. Прокуратурата. Двама са, в батальона.

— За нас двамата ли?

Уилсън кимна.

— Разследват ни. Има ли нещо, което трябва да знам?

— Не, сър. Миналия месец ми написаха фиш за неправилно паркиране пред фитнес залата, но иначе съм добро момче.

— В пещерата всичко ли беше гот?

— Стандартните неща, капитане. Както съм го описал.

— Е, онези ще са тук днес следобед. Бъди искрен. Всичко ще се оправи.

Дрискол схвана бързо какво искат онези от прокуратурата — главата му. Не знаеше кой и защо, но някой трябва да го е нарочил заради онези неща в пещерата.

— И колко часови имаше?

Двама.

— И двамата ли убихте?

— Да.

— Добре, значи след това влизате в пещерата. Колко от обитателите й бяха въоръжени? — запита единият от следователите.

— Ами накрая преброихме…

— Не, имам предвид при влизането в пещерата. Колко от онези бяха въоръжени?

— Обяснете какво значи „въоръжени“.

— Не се правете на умник, сержант. Колко въоръжени мъже срещнахте, когато влязохте в пещерата?

— Написал съм го в доклада си.

— Трима, така ли?

— Трима, да — отвърна Дрискол.

— Останалите спяха ли?

— С автомати под възглавниците. Ама вие не схващате. Говорите за пленници, нали така? Да, ама в истинския свят не става така. Ако започне престрелка само с един в пещерата, накрая ще има мъртви рейнджъри.

— Вие не опитахте ли да обезвредите спящите мъже?

Дрискол се усмихна при този въпрос.

— Бих казал, че ги обезвредих напълно.

— Застреляли сте ги, докато са спели.

Дрискол въздъхна.

— Момчета, защо не говорите направо?

— Както искате. Сержант, има достатъчно улики в следоперативния ви доклад, за да ви обвиним в убийството на невъоръжени бойци. Добавете към тях и казаното от останалите в екипа…

— Чиито показания все още не сте взели официално, нали?

— Не, още не.

— Защото знаете, че това, дето го казвате, са глупости, и предпочитате да си сложа сам главата на дръвника и да не създавам неприятности.

— Защо постъпихте така?

— Аз си вършех работата. Проверете си учебниците. Ние изпълнявахме стандартната процедура. Не може да позволиш на онези да стрелят по теб.

— И очевидно не сте им позволили да се предадат, нали?

— Всемогъщи Боже… Господа, онези идиоти не се предават. Като стане дума за фанатици, пред тях пилотите камикадзе са си направо безгръбначни шубета. А това, дето го говорите, значи да убият няколко от моите хора, а аз не мога да го допусна.

— Сержант, признавате ли, че сте екзекутирали мъжете в пещерата, преди да могат да реагират?

— Само казвам, че свършихме с приказките, докато не видя адвокат.